Няма радост без борба
Как можа да си навлечеш такава беля, глупаво момиче? Кой ще те погледне с дете на път? Как мислиш да го отглеждаш? На мен недей да разчиташ! Теб те отгледах, сега и детето ти ли? Нямаш място при мен, не ме интересува повече. Опаковай се и напусни дома ми!
Лилия слушаше безмълвно, със сведена глава. Последната й надежда че леля Райна ще я пусне поне за известно време, докато намери работа, се разпадна пред очите й.
Ако майка ми беше жива…
Баща си Лилия не познаваше, а майка ѝ загина преди петнайсет години, прегазена на пешеходна пътека от пиян шофьор. Можеше да я пратят в дом за сираци, ако не беше изникнала далечна роднина леля Райна, трета братовчедка на майка ѝ. Райна имаше сигурна работа и собствена къща, така че Лилия остана при нея без трудности по документите.
Леля Райна живееше на края на малко южно градче, някъде до гръцката граница лято горещо, зима с дъжд като от кош. Лилия никога не гладуваше, носеше чисти дрехи и беше приучена на труд. В двора имаше кокошки, куче и котка, работа колкото искаш. Майчината топлина липсваше, но кой му пука? Поне тогава така й се струваше.
Учеше прилежно, завърши средно с отличие и после влезе в педагогическото училище. Летяха студентските години, леки като песен, но с дипломата на ръка всичко приключи върна се в града, който вече считаше за свой дом. Но завръщането не й донесе радост.
След първоначалната си ярост леля Райна малко се поуспокои.
Стига, няма да стоиш тук. Изчезвай, не искам повече да те виждам.
Лельо Райна, може ли поне
Казах! Няма нужда!
Лилия сграбчи стария си куфар и излезе пред къщата, премаляла от обида и отчаяние. Кой би очаквал такова посрещане? Унижена, отхвърлена, и с тайната вече трудно скрита бременна, макар още в началото.
Трябваше да намери къде да отседне. Вървя без посока, потънала в мисли.
Вече беше късно лято в Беломорието. Ябълките и крушите блестяха златно по дворовете, кайсиите зрели и уханни, гроздето от тежест беше наведено по лозите, сливите тъмни като нощ. Миришеше на сладка, мусака и топла баница. Жегата гореше, жажда я измъчваше. Пред една порта забеляза жена, която готвеше нещо в лятната кухня.
Може ли водичка? примоли се Лилия.
Полина, снажна жена на петдесетина, посрещна с усмивка. Влез, момиче, щом идваш с добро.
Загреба студена вода от ведрото, подаде метална чаша. Лилия седна на пейката отпред, изтощена, а очите ѝ търсеха прибежище.
Да поседна? Жегата е ужасна…
Сядай, мило. Ти от къде си, че с куфара пристигаш?
Свърших училище, исках да стана учителка, но няма къде да остана. Случайно да знаете някой да дава стая под наем?
Полина я огледа спретната, но измъчена, сякаш умората й е по-дълга от младостта.
Стой тук при мен. Само че да държиш чисто, а с парите все ще се разберем. Ела, ще ти покажа стаята.
Перспективата да има съквартирантка за есента повдигна духа на Полина. Синът ѝ работеше в София, идваше рядко а зимните вечери без компания са дълги. Водеща Лилия през коридора, ѝ показа малко, но слънчево кътче с прозорец към двора, легло, маса, два стола и кафяв гардероб. Идеално. Бързо се доразбраха за цената, Лилия смени роклята и се отправи към инспектората по образование.
Дните поеха ритъм работа, дом, работа. Едва смогваше да къса календарните листове.
Лилия и Полина се сприятелиха естествено едната имаше нужда от топлота, другата от помощ в къщата. Вечер често пиеха чай в беседката, лятото отстъпваше бавно пред есенния дъжд.
Бременността минаваше спокойно. Лилия не изнемогваше, лицето й сияеше, макар коремчето да се заобляше. Един ден тя разказа на Полина своята история обикновена, впрочем.
На втората година се влюби в Борис, сина на врачански университетски преподаватели. За него всичко беше планирано следване, докторантура, кариера до роднините. Красив, забавен, харесван от всички избра точно Лилия, може би заради топлата й усмивка, кафявите очи и крехката сянка на тъгата ѝ. Или усети здравинята в характера ѝ онази, идваща от преждевременно порасналите? Кой ли знае. До края на следването не се разделяха и Лилия виждаше бъдещето само с него.
Помни онзи ден като вчера. Сутрин не можа да понася миризмата на кафе, не яде нищо, после забеляза и закъснение. Как бе пропуснала? Купи тест, трепереща се прибра в квартирата и зачака. Две чертички. Сякаш вятър издуха всичко наоколо две чертички, а животът и́ се обръщаше. Екзамени предстоят, а тя бременна! Как ли щеше да реагира Борис? Деца не бяха в плановете им.
И все пак нежност я заля към живота, който тупкаше в нея.
Мило мое, погали кръглия си корем.
Вечерта, щом разбра, Борис заведе Лилия при родителите си. Събраха я и казаха да махне детето още преди дипломирането, сама да замине Борис трябвало да гради бъдеще, а тя не му била на нивото.
Какво каза после на сина си, Лилия само гадаеше. На следващия ден Борис дойде мълчаливо, остави плик с пари и излезе.
Да махне детето тази мисъл не я докосна. Вече го обичаше. Съвсем нейно щеше да бъде. Все пак взе парите ще потрябват.
Полина я потупа по рамото: И по-лошо има. Голямо сърце си, че не го остави всяко дете е дар. Може да се окаже най-добрата промяна.
За помирение с Борис дори не мислеше не можеше да преглътне обидата и равнодушието му.
Времето препускаше. Лилия спря да работи, подпираше се на стола като патица, очаквайки бебенцето. По ехограф не видяха пола важното беше да е здрав.
В края на февруари, в студена събота, започнаха болките. Полина я закара до родилното в градчето. Роди леко появи се здрав юнак.
Петърчо, шепнеше тя, докато го милваше.
В болничната стая се сприятели с други родилки. Една жена разказа, че преди два дни тук родила също млада жена жена на граничар, даже без брак още.
Доведе ѝ цветя, кутии със сладки, кафе и ракия за акушерките всеки ден идваше с лъскава кола. А жената му, види се, не искаше дете оставила бележка, че не е готова и си заминала.
А детето?
Хранят я с шише, но медсестрата се моли някоя да й даде кърма. Всички имаме собствени кой ще отдели?
Когато донесоха бебето за хранене, сестрата въздъхна:
Коя може да накърми? Съвсем немощна е.
Аз ще я накърмя, рече Лилия, оставяйки спящия Петърчо и гушвайки дребничката.
Каква малка като пеперудка. Ще й викам Маричка…
До сина й Маричка бе като сърничка сред стадо.
Лилия я накърми бебето засмука лакомо и заспа веднага.
Вижда се, че е слабичка, прошепна медсестрата.
Тъй Лилия започна да храни двете деца.
Два дни по-късно една от акушерките прошепна, че бащата на Маричка дошъл иска да благодари на жената, която кърми дъщеря му. Тогава Лилия се запозна с капитан Георги Павлов граничар, не висок, с твърдите сини очи и ръкавици на ръцете.
Нататък всичко се превърна в история, която се носи из градчето още и днес.
На деня на изписването цял екип доктори, акушерки, чистачки се събраха на входа. Отвън чакаше лъскава кола, окичена с балони. Капитан Георги внимателно помогна на Лилия да се настани, Полина вече бе вътре. Подаде син кит, после розова пелена.
Под общи ръкопляскания колата потегли и изчезна по малката уличка.
Ето така е никога не знаеш накъде ще те заведе животът. Лилия гледаше през прозореца, гушнала двете бебета. Полина кротко се усмихваше, а във въздуха се носеше аромат на свежи карамфили и бебешка пудра. Капитанът, същият този, който само преди ден бе паднал на коляно в болничната ѝ стая, караше безмълвно, хвърляйки погледи в огледалото малката Маричка спеше, стиснала Лилииния пръст.
В дома им ги чакаше не просто покрив чакаше ги обич, чакаше ги аромат на чай с шипки, старият гардероб, който сега щеше да приюти и детски играчки, и бъдеще, което тепърва трябваше да се изживее но вече имаше смисъл.
