Скъпо удоволствие
Мила, пак ли? Колко пъти вече? Работя само за твоя котак!
Котаракът, когото Мила се мъчеше да набута в котешката чанта, пак се изплъзна, шляпна се на пода и се сви под шкафа в антрето, мъркайки с най-отчаян глас. Като гледах така, определено реши да продаде живота си малко по-скъпо, отколкото според мен заслужаваше.
Казвам малко по-скъпо, защото Базил така Мила кръсти своето космато приятелче преди почти десет години вече не беше млад. Колко години беше той всъщност, Мила нямаше идея. От улицата го домъкна, и то не малко котенце, а напълно оформен млад котарак, както увериха майка ѝ във ветеринарната клиника.
Там майката на Мила Елена летя с дъщеря си под мишница, стискайки котарака в старо бебешко одеалце.
Спасете го, моля ви!
Откъде домъкнахте това чудо? подхванаха ги на рецепцията. Уличен котак, кой го знае откъде.
Какво като е уличен? Мой си е! Виждате, че е зле! Пари ли са ми левовете по-различни от на ония с породистите котки?
Елена беше толкова ядосана в този миг, че ветеринарката реши да не се разправя, и правилно. Елена Иванова беше една от най-упоритите жени, които познавах, но и най-добрите. Сама гледаше дете без баща, грижеше се за двама възрастни, живееше със заплатата от детската градина. Ако не друго, поне да се защитава умееше, но винаги по свой начин не с викове, не с обиди, а с точните думи, които обръщаха ситуацията. Вместо разправия разговор на четири очи, и странното бе, че събеседникът ѝ изведнъж започваше да говори за себе си кое го мъчи, кое го боли. В края на сметката винаги ѝ благодареше и си тръгваше мирен.
Не знам как го постигаше майка ми, но хората я слушаха, и се усещаха чути.
Само сред най-близките беше тежко. Баща ѝ моят дядо си иде от семейството една седмица след сватбата. Добре поне толкова изкара, кисело подхвърляше майка ѝ после. Боля я, но прие от такъв човек домашно не става. Още повече, че мъжът ѝ я разкара с думите:
Жена от теб както от мен танцьорка на лед!
Разстрои се, но след два месеца разбра, че чака бебе, и се успокои. Каквото и да си говорим жена ражда, мъжете просто се изнизват.
Раждането на дъщеря ѝ Мила Елена чакаше като празник. В нейната скучна и сива съдба истински веселби почти нямаше, а сега ѝ се случи нещо голямо. Но майка ѝ не я подкрепи.
Защо ти е, Елена? Товар само. Млада си, хубава, още не си без надежда, а като родиш айде пак макарони и боб, и детето ти същото! Децата са скъпо удоволствие. Още ще разбереш!
А ние да не сме живяли така? тихо попита Елена.
Точно така! И кое беше хубаво? отвърна ѝ майка ѝ.
Замисли се Елена, но някак вътре не ѝ даваше покой мисълта да избере най-простия изход. Всеки път щом си помислеше, че няма да има дете, се задушаваше. Как ще изхвърлиш нещо, което вече е част от теб?
Тогава дойде баба ѝ тичаше от село с най-хубавия си кърпен шал и отсече:
Раждай, Ели! Ще помагам!
А дядо ти, как ще е сам там?
И да не може, ще докараме и него! Това да ти е на акъла!
На масата сложи чисто вързопче любимата ѝ кърпа, в която имаше повече пари, отколкото някога бяхме държали. Дядо си бе продал къщата на скъпата вече уличка, спестяванията дойдоха тъкмо за малък апартамент в София.
Бабо, не мога
Можеш, мило! Не за себе си за детето. Кой да мисли за него, ако не майка?
Това стана причина за скандал между семейството. Майката на Елена не искаше да приеме, че лошото се падна на дъщеря ѝ помощ, дом, нов живот. Мислеше, че Елена е глезена от съдбата. Но не беше така тя просто се бореше за правото на свой път и дете.
Благодарение на бабата, имахме четиристаен апартамент в Овча купел. Да, старо строителство, нуждаеше се от ремонт, но баба така организира нещата нае майстори, търгува се с агентите и взе дори отстъпка. Възхищавах се на духа ѝ. Апартаментът стана уютен, и когато заради малкото легълце проплаках от щастие, бабата поглади Мила и каза:
Не плачи, глупаченце! Радвай се! Хайде, да се научиш на новата кухня!
Мила се роди малко по-рано. Елена се притесни, но всичко свърши добре. Момиченцето растеше здраво и мило. Майка ѝ, изпатена от своето детство, реши да не повтаря родителските грешки.
Баба ти ти стана по-близка от всички, нали? Даде ти дом, храни те! А аз? Не ме пускате дори при внучката ми!
Мамо, кой ти е пречил?
Страх я е! Бебе е още, а вече се плашела? Нова работа!
Мамо, просто говориш твърде силно плаши детето.
Болеше Елена, че не може да се разбере с майка си. Оттогава ѝ остана мисълта аз ще бъда различна майка.
Да го кажеш е лесно, да го направиш е трудно. Не беше сигурна дали правилно възпитава Мила. Детето не беше разглезено, но имаше невероятен характер малка, но със своя воля.
Мамо, може ли бонбонче?
Миличка, след обяд.
Съвсем ли не може?
Не.
Добре, а после две? Ще си изям всичко!
Мила постигаше всичко с добро. След обяд, ако чинията беше празна получаваше две бонбончета.
Дреболии, от които се шие характер. Научи се, че с крясъци нищо не става. Дори баба си умееше да омилостиви галеше я по челото, глади бръчиците, за да е красива.
С времето и у дома се оправиха отношенията. Майка работеше, а бабата и дядото той междувременно се пресели при нас гледаха Мила.
Трудно стана, когато баба се разболя. Докторите нищо не казваха, но всички разбрахме, че краят се приближава. Често Мила повтаряше:
Бабо, да идем в София на доктор?
Защо? Не ме е страх да си отида, страх ме е за вас. Не оставяй дядо си сам!
В този период Мила домъкна у дома котарака.
Денят, в който Базил се появи, пък почти я загубихме. Тръгна по обичайния маршрут от училище към вкъщи и не се прибра. Дядо ѝ изтърва само няколко минути.
Обърнахме цял район. Съучениците с родители, майка ми, аз всички търсихме. А Мила се прибра сама зачервена, плачеща, с едва мърдащ сив котарак в ръце.
Добре ли си, Мило? Нищо не те боли?
Не! Мамо, на котето му е зле, не на мен!
Майка на секундата грабна одеялцето с котака и тръгна към ветеринарната в Красно село. Наистина, Kotаракът беше ухапан и узможен от кучета, но леко, оправиха го.
Ваксини ще му трябват, после, като се посъвземе. Хубав домашен котак без паспорт, а? заявиха от клиниката и връчиха сметката.
Можех две породисти да купя промърмори майка и плати.
Вкъщи изсипа последните си пари от портмонето и пресметна бюджета. Малко оставаше до края на месеца, лекарства за котарака, за бабата, и наградата за Мила за рождения ден другата седмица.
Мамо Мила се промъкнала на тъмно, сгуши се до нея.
Какво има?
Не искам никакъв подарък. Само котенцето може ли да остане? Това ще ми е подаръкът
Майка я прегърна, погледна към сивия топчица, заспал при краката ѝ и кимна. Не опита повече да го сложи в кашона, котаракът се мушеше обратно да легне до нея и мъркаше.
Така котаракът си остана у нас. Най-особеното бе, че този олющен уличник се приспособи бързо. Привърза се към бабата и дядото, към Мила и майка ми, стоеше особено много около баба.
Промени живота ни. След лекарската сметка майка реши няма да живее повече със заплата на детска учителка. Страхуваше се, но напусна. Намери си работа като детегледачка при добро семейство; след което работата не ѝ липсваше и заплатата ѝ растеше, колкото децата ѝ поверяваха.
Вечер винаги чесаше ухото на Базил:
Благодаря, Базил! Без теб нямаше да се осмеля!
Базил връщаше с мъркане и лакътчето, споглеждаше Мила обичаше я най-много и прекарваше времето си все с нея. Изключение правеше само стаята на баба, където го прибираше тя.
Беше с Мила на всяка крачка като пишеше домашни, като чакаше тиха на вратата на бабината стая, да се простят. Когато почина дядо беше пак до нея.
После майка ми срещна истински човек, омъжи се и този път щастието не я изостави. Новият мъж беше златен прие и баба ми, убеди тъща си, даде ѝ собствената си кола с шофьор дори!
Така сега майка ми дефилираше пред входа с разсада за вилата.
Зетят дойде! Към Вакарел ще ме кара.
Мила, вече студентка в университета, предпочете да остане в собствената си квартира. Там доведе и любимия човек.
Леле, Мила, това са истински покои!
Айде, де!
Колко място! А това пък що е?
Съскащ жълт плътен котарак изкочи от спалнята и налетя на Иво приятеля ѝ. Той, изплашен, подскочи, докато Базил се мъчеше да го уязви.
Махни го! Махни го!
Мила го укроти, но между Иво и Базил отношения не потръгнаха.
Котката му никога не хареса момчето. Той го тормозеше, когато можеше, така че Мила да не види.
След година се ожениха. Отношенията потръгнаха по-накриво. Иво се караше за глупости, докато един повод не му падна в ръцете.
Пак на ветеринар ли трябва да ходим?! не можа да повярва, като видя фактурата. Мила, ти си луда! Повече пари давам на този стар таралеж, отколкото за себе си!
Иво, Базил е семейство! Не е нещо!
Семейство? Моето? Не. Не искам такива роднини даже безплатно!
Какво говориш?
Каквото чу! Следващия път ще го изхвърля аз!
Мила, която същия ден разбра, че е бременна, премълча. Но сутринта пак тръгна към клиниката Базил вече не издържаше.
Иво, върнал се от джогинг, избесня, хвърли маратонката в стената и кресна:
Край! Вън с животното! Няма да давам пари за безполезен котарак! Вън го искам! От мой дом!
Значи тръгва и с мен! Мила, кротка по принцип, избухна като черпак. Бременността си каза думата.
Е, тръгвай тогава! Омръзнахте ми! Защо ли трябва да търпя това?
Нещо се прекърши. Мила вече не мислеше за семеен мир разбра, че това не е нейното място.
Не му припомни, че домът е неин. Просто му открадна ключовете от джоба и каза:
Очаквам дете. Не мога да се нервя. Котакът го усеща, ти не. Замини, моля те. Като се кротнеш ще говорим. Повече няма да живея с теб. Щом можеш лесно да изхвърлиш онзи, който ти беше до днес, ще го сториш и с мен, щом ти писна. А моите чувства не те интересуват, нали? Беше хубаво, но прекалено много лошо дойде. Това вече е излишно. За мен, а сигурно и за теб. Замини сега. Вещите си прибери после. Аз закъснявам на Базил му е зле. За него трябва да отговарям. Така е И така е правилно.
Иво не спори. Натъпка документи в сака си и напусна.
Мила беше сигурна, че признанието за детето просто не му стигна до съзнанието всичко му беше за котака.
Тя сложи преносимата чанта на пода, изчака Базил да се намести вътре без никакъв спор и каза:
Готов ли си? Хайде, време е нещо да се промени. Започваме от твоето здраве!
Базил се оправи колкото може. С годините пак ще има ветеринар, пак ще се върти около болнични каси. Но онези ръчици на дъщеричката й ще могат да галят нетърпеливо пухкавата му опашка не дава на никой друг, но на малката новородена позволи всичко.
Тогава ще стане велика бавачка котаракът ще приспивам внучката ми с лапа към възглавницата, както някога баба. И Мила ще си помисли да нарече малката Елена, но майка й ще я разубеди:
Посъветвай се все пак с бащата. Детето не е само твое. Вие няма да живеете заедно, но това чудо ще остане при вас. Много даде, за да задържиш поне приличното отношение. Време е за повече, ще е трудно, но заради малката си струва.
Мила послуша майка си и изненада бившия си мъж.
Не подозирах такава женска мъдрост у теб.
Сигурно съм пораснала, а? Кажи сега
Ще кажа благодаря!
За какво?
За това, че не сложи ината си над интереса на детето. Ще помагам, Мила.
Така той и направи. Малката Ани заживя на два дома, с двама любими зайци у мама и у тате, обичана от две баби Наташа и Валя. За нея това беше истинският свят, в който детето не си търси причини за разделите на големите, а усеща любовта им около себе си.
А единствено старият котак знаеше цялата истина, но никога нямаше да я сподели. Защото не беше нужно.
И без думи се знае ако майка-котка е мила, и котенцата ще са такива.
А при малката Ани всичко си беше на мястото. Един ден и тя ще даде нов живот, ще се наведе над люлката, ще погали бебето по бузката, и тихо ще прошепне:
Здравей, слънчице! Колко те чакахКотаракът ще изчезне от живота им тихо, почти неусетно, като спомен за мъглив есенен ден. Но онова, което остава след него, ще бъде повече от пухкава опашка или снимка в рамка. Ще е невидимата нишка, която се преплита през годините по-мъдър избор, по-усмихната прошка, по-търпеливо утро. Някъде между чинията с мляко и нежния глас, който нашепва приспивни приказки, ще расте не просто дете, а човек с любов към живота, упоритост да преодолява своите страхове и решимост никога да не избяга от това, което обича.
И след време, когато някой от дома отнесе малко улично съкровище било куче, разцъфнал кактус или просто приятел с кръпки, цялата къща ще се усмихне. Ще знаят, че най-скъпото удоволствие накрая се оказва не цената, която си платил, а онова, което си дал без да броиш. И в трохите по масата, и в шума на стъпки по хола, ще звучи един глас:
Остави го тук. Понякога щастието идва точно там, където най-малко очакваш.
И ще се повтори пак и пак, докато животът продължава напред красив, труден, без гаранции, но винаги пълен с топлина.
