Скъпи дневнико,
Днес се случи нещо, което ме разтърси дълбоко. Когато вървяхме към гората, Валюша внезапно спря, а аз едва се задържах в седлото. Тя беше цялата напрегната, сякаш усещаше нещо, което аз не можех да доловя. Погледнах в посоката, която тя сочеше с главата си – нищо особено, само дървета и трева. Но когато ослабих поводите, тя тръгна точно натам.
След няколко минути чух тънък, жалък писък. Валюша ме доведе до една бреза, където на тревата стоеше кашон, притиснат с дебели клони. Вътре – три котенца, едва отворили очички. Сърцето ми се сви от болка и гняв. Как може някой да бъде толкова жесток? Взех кашона и побързах към конюшнята.
Това не беше първият път, когато Валюша прояви такава чувствителност. Когато я купих, не подозирах какво крие тази красива черна кобила с белите чорапки. Тя беше мечта – с добър нрав, отлична езда, но с нещо, което бившите й стопани наричаха „скрит недостатък“. Оказа се, че този „недостатък“ е всъщност нейното огромно сърце.
Спомням си как предишната й собственичка бързаше да се отърве от нея. Тогава не разбрах защо. Но после разбрах. Валюша не може да подмине страданието. През годината, откакто е при мен, тя ме води при бездомни кучета, ранени птици, изоставени котета. Всеки път ме кара да спра и да помогна.
Днес по време на тренировка тя отново се развълнува. Тренерката ми, г-жа Ирина, ми каза да я пусна навън, за да разбера какво я притеснява. И така, с помощта на дядо Ваньо, тръгнахме. Валюша ме отведе до шосето, където намерихме ранена овчарка. Тя беше ударена от кола, но все още жива, гледаше ни с такава болка в очите, че аз се разплаках.
Това беше Оскар – кучето, което сега спи в краката ми. Търсихме собствениците му, но никой не се обади. Така го взех. Вкъщи ме чака и Космос – черното котенце с бели лапки, което прилича на Валюша. А дядо Ваньо си взе едно от кученцата, които намерихме миналата есен.
Днес на състезанието в София срещнах бившата стопанка. Тя се опита да ме убеди, че Валюша е дефектна, защото „постоянно води бездомни животни“. Отвърнах й студено: „Може би дефектът е във вас“. И спечелихме първо място.
Валюша не спира да ме изненадва. Докато се връщахме, тя започна да тропа с копито в коневоза. Спряхме и отворихме вратата. Тя изцвили силно. Някъде някой имаше нужда от помощ. И аз знам, че тя ще ме отведе точно там.
Не знам какво щеше да бъде живота ми без нея. Тя ме научи, че истинското благородство не е в кръвта или в породата, а в готовността да спреш и да помогнеш. Валюша не е кон с недостатък. Тя е кон с дарба. И аз съм щастлива, че съм част от нейния свят.
