Валентина Димитрова живееше в края на града в собствена къща, с любимата си градина, цветя и оранжерия. Беше отдавна пенсионерка, навършила седемдесет, и ако не беше смъртта на съпруга ѝ преди три години, всичко щеше да е наред.
Но не само мъката по мъжа ѝ измъчваше Валентина Димитрова. С всяка година работата в градината ставаше все по-трудна, все по-тежко ѝ беше сама да се справя с домакинството, и здравето започна да я предава.
Дъщеря ѝ, която живееше с мъжа си и внучката Елена в Пловдив, неведнъж я убеждаваше да продаде къщата и да се премести по-близо до тях, но Валентина не се решаваше.
— Какво ще правя при вас? — казваше тя на дъщеря си, — докато се държа на крака, ще живея в родния си град, а вие като дойдете на гости, на мен пак ще ми е приятно.
Дъщерята с мъжа идваха, но рядко. А Елена, която обожаваше баба си, още от ученичка прекарваше летните ваканции в нейната къща. Дори като студентка идваше за месец при баба и дядо.
Но дядото си отиде… Елена вече учеше в последните курсове на института и лятото ходеше на студентски бригади. Валентина Димитрова затъжи, и най-после реши да продаде къщата, след като два пъти лежа в кардиологичното отделение на местната болница.
Продаде къщата, купи си наблизо скромна двустайна панелка на първия етаж и се премести, като взе със себе си стайните цветя, които запълниха всички первази и лоджията в топлия апартамент.
Част от парите, останали след продажбата, Валентина Димитрова задели за сватбата на любимата си внучка, част даде на дъщеря си, и малко остави за лечение.
Грижите и работата в апартамента намаляха значително и тя се радваше, че може да си почива повече и да обръща внимание на здравето си.
Със съседите Валентина Димитрова се разбираше топло. Беше ненатрапчива, мълчалива и тиха съседка, и скоро я нарекоха Мълчаница.
Тя винаги поздравяваше, усмихвайки се и леко покланяйки се, и скоро започна да дава на пенсионерките фиданки от ярките си здравец, фикуси и теменуги, които привличаха погледите на минувачите, красувайки се на прозорците.
През пролетта Мълчаница засаждаше част от здравеца си в старата леха под прозореца на входа, така че тя ставаше ярка и празнична през цялото лято.
Но колкото и да се опитваше пенсионерката да се пази от физическа работа, здравето не се подобряваше. Валентина Димитрова постоянно ходеше на кардиолог, минаваше курсове на лечение, а дъщерята все я викаше в Пловдив.
— Ела, мамо. Там лекарите са по-добри, и болницата е наблизо, и аз съм до теб. Ще те гледам. Имаме три стаи, ще живееш на готово, и ще се разхождаш на чист въздух…
— Какъв ви е там чистият въздух? — смееше се Валентина Димитрова, — при нас е хубаво, а пък две живота няма да живея, макар че се старая да се поддържам.
Но ден след ден дъщерята убеждаваше майка си да се съгласи на по-задълбочено изследване и един ден, когато Валентина Димитрова се почувства зле, реши да отиде в пловдивската болница.
— Ще отида да се лекувам там, — обясняваше тя на съседките си, раздавайки им саксийните си цветя, — а за вас – ето моето наследство. Не бива да изсъхнат тук, подарявам ви ги, да ви радват. А аз не знам дали ще се върна. Какво ще кажат лекарите? Ако трябва, ще остана при дъщеря си…
Съседките обещаха да се грижат за цветята, да ги пазят и да ги лекуват.
— Не мисли за лошо, Димитрова, може и да те оправят, сега медицината е на ниво… А цветята ти са много хубави. Няма да оставим красотата да загине.
Жената замина, като заключи апартамента, и празните первази тъжно се виждаха от улицата, говорейки за липсата на добрата стопанка.
Цяла зима живя майката при дъщеря си. Лекарите не сметнаха състоянието ѝ за критично, но препоръчаха умереност в труда и натоварването, и дъщерята остави Валентина Димитрова при себе си за зимата, за да ходи по-често на лекар и да следи здравето ѝ.
Макар да ѝ беше добре при дъщерята, Валентина копнееше за своя апартамент, вече беше свикнала с новото си жилище, но искаше да живее сама, отделно.
Особено нетърпеливо стана, когато пролетното слънце започна да припича. Тя събра нещата си и замина с влака за вкъщи, без да слуша доводите на дъщеря си да остане.
Вкъщи беше слънчево, прашно. Но на уикенда при бабата дойде и внучката Елена. Тя вече завършваше института и също искаше да стане самостоятелна.
— А аз те разбирам, бабо… — каза Елена, — как може да се живее спокойно с мама? Тя пет пъти на час ще попита как си, ще се опитва да ме нахрани, да ме напои с билки или да ми мери кръвното!
— Ами, това е когато е вкъщи. А като е на работа, в апартамента е също толкова тихо и спокойно, колкото и тук, — усмихна се Валентина Димитрова, — по-добре съм! И възнамерявам сега да живея тук, както стане. Не съм инвалид, в края на краищата, и се надявам, че няма да ме изоставиш, Еленке…
Бабата знаеше какво говори. Тя виждаше колко усърдно мие апартамента Елена, колко старателно избърсва праха, но всеки път поглеждаше към часовника, усмихвайки се на нещо. Бабата разбираше настроението на внучката. Още от ученическите години, когато Елена гостуваше през цялото лято, се появи тук, в малкия град, приятелят ѝ Иван, който живееше на същата улица наблизо. Децата бяха приятели, караха колела, ходеха в близката гора за гъби, помагаха в градината и се къпеха в езерото близо до къщата…
Иван беше влюбен в Елена и когато се върна от армията, вече три години работеше в местния голям завод. Всеки път, когато виждаше Елена, дошла при баба си, момчето се радваше на пристигането ѝ не по-малко от Валентина Димитрова.
Всъщност Иван вече беше член на семейството. Така смяташе бабата. А Елена на въпросите на Валентина Димитрова за личния живот само се усмихваше.
— Ще завърша, ще взема дипломата, там ще се види… — казваше тя.
— На кого си толкова сериозна? — клатеше глава баба Валя, — другите вече се ожениха и деца родиха, а ти – диплома… Търпелив е твоят Иван. Все чака и чака… Гледай да не изпуснеш щастието си.
Бабата не само мислеше за щастието на внучката си – тя страстно желаеше поне Елена да остане в родния град, да не отиде да живее в големия областен град, където има шум, много коли и задух.
А Елена знаеше, че само с Иван ще бъде щастлива, и отдавна му беше обещала да се омъжи за него, затова той помнеше думите ѝ и чакаше.
Сега, когато пролетта заливаше със светлина апартамента на бабата и всичко блестеше от чистота, съседките започнаха да връщат цветята на баба Валя, на тяхната Мълчаница.
— Вземи, вземи. Никой не може да се грижи за тях по-добре от теб. Те те чакаха… — казваха съседките и поставяха саксиите на местата им, — иначе празните ти прозорци изглеждаха тъжно. Здраве да имаш, Валю. Не си отивай повече.
Валентина Димитрова със сълзи на очи приемаше цветята си и започваше да се грижи за тях по своему – нежно, внимателно, подрязвайки дългите издънки, откъсвайки сухите листа, сменяйки пръстта и подхранвайки ги с домашни средства.
Скоро Елена завърши института, донесе на баба си дипломата и празнуваха заедно с цялото семейство. Дъщерята със зетя донесоха голяма торта и чанта с продукти. Трапезата беше сложена, шампанското налято в чашите, и Иван се възползва от семейното събиране: официално предложи брак на Елена, поднасяйки пред всички ѝ пръстен.
Бабата се разплака, родителите въздъхнаха. Те, разбира се, очакваха подобен ход, но все пак се развълнуваха. Всички се прегърнаха, Елена и Иван се целунаха в знак на съгласие и любов, и денят на сватбата беше определен.
Иван възнамеряваше след сватбата да живее с Елена в малката къща, наследена от баба му. Къщата му стоеше близо до онази, в която преди живееше Валентина Димитрова. Затова като деца Иван и Елена се сприятелиха – бяха съседи.
Иван вече беше направил ремонт в къщата, построил беседка в градината и лятна стая, а след сватбата младите веднага се преместиха в своето гнездо.
Баба Валя крадешком въздъхваше, гледайки къщата на Елена и Иван. Идваше им на гости и оглеждаше лехите, градината и двора, спомняйки си себе си млада в своя дом.
Един ден Елена заведе баба си в лятната стая и ѝ показа леглото.
— Можеш да оставаш тук през лятото колкото искаш… Виж колко е хубаво! И леха под прозореца, и ябълките надничат, и банята отсреща се пали. Защо да седиш в апартамента? Стой тук. Ето пейка под прозореца, кладенец, оранжерия наблизо. Дишай въздух, слушай птиците, а ако се умориш – легни и поспи… И аз съм наблизо.
— Толкова би било хубаво, внучке, тук като в рай — въздъхна бабата.
— Само за едно моля. Да не работиш. Не трябва да копаеш, да се навеждаш, да правиш нищо, — строго каза Елена.
Валентина Димитрова обеща. Тя започна да прекарва целите дни в градината и това я стопляше. Елена и Иван отиваха на работа, а баба Валя оставаше да гледа градината и къщата. Идваше рано, отваряше оранжерията, поливаше с малка лейка топла вода от бъчвата краставиците и доматите, береше плодовете и ги подреждаше в кутии на верандата, хранеше кокошките, събираше яйцата от гнездата и седеше с котките на пейката до лятната стая. Към пристигането на внучката и зетя бабата понякога дори приготвяше вечеря, и макар младите да я караха за прекалената грижа, но я прегръщаха, вечеряха заедно и после изпращаха бабата вкъщи, помагайки ѝ да носи зеленчуци и плодове.
За собствена изненада Валентина Димитрова започна да се чувства много по-добре – закрепеше, поотслабна, лицето ѝ придоби загар, а кръвното се стабилизира.
— Защото съм на въздух цял ден, — разказваше тя на съседките си, — сякаш не съм напускала градината си… Там при Елена има и цветя, и плодове, само като погледнеш красотата – вече ти олеква!
Така минаха две години. После при Елена и Иван се родиха близначки – Мария и Виолета. Тогава баба Валя започна да помага, като се стараеше да облекчи първото, най-трудно време на майчинството на Елена.
Бабата седеше с количката в градината, докато момиченцата спяха, а когато Елена се занимаваше с тях, Валентина Димитрова готвеше в кухнята.
— Не е голяма помощта от мен, — въздъхваше баба Валя, — но с каквото мога, помагам, и ми е такава радост да виждам правнучките си!
Идваше и дъщерята със зетя от Пловдив да се любуват на внучките, но за кратко, защото двамата още работеха. А Елена се радваше, че баба Валя е наблизо, че се чувства добре и че толкова помага!
— Огромна помощ, бабо, — благодареше Елена, — кога щях да стоя до печката? И не мога да си представя как по селата са се справяли жените с голямо семейство, където имало седем деца?
Иван също се стараеше вечер да свърши колкото може повече вкъщи, но на него бяха предимно мъжките работи и той се уморяваше в завода, но все пак се протягаше към момиченцата, ту едното, ту другото вземаше на ръце, и вечер съпрузите заедно къпеха децата, слагаха ги да спят, хранеха ги…
А Валентина Димитрова, като виждаше, че младата майка и баща се справят с близначките, започна да си тръгва по-рано, за да не пречи. И самата тя трябваше да се наспи, защото утре трябваше да стане рано – да дойде тук, да помете пътеките в двора, да нахрани кокошките и котките и да приготви нещо вкусно за семейството. Толкова е приятно да видиш очите на момиченцата и радостта на младите родители, когато на масата има топли баници от баба Валя!
