Десетилетие по-късно, когато си спомняше онази вечер, Русалина Димитрова разбираше колко много е изгубила. Беше напуснала мъжа си Стоян Петров и двете си малки дъщери, защото отказа да стане негова болногледачка, след като инцидентът го прикова към инвалидната количка. Но когато вторият ѝ мъж я захвърли и тя се озова на ръба на пълния финансов разор, тя застана пред прага на старата им къща в софийския квартал „Лозенец“ — престаряла, сломена, с белезите на годините върху лицето си.
Стоян, който сам беше отгледал Росица и Радосвета, неохотно я пусна вътре. Във въздуха висеше тежестта на всичко неизказано, а момичетата, тогава на тринайсет и десет години, стояха до баща си сдържано и хладно.
Вечерята се превърна в мъчително изпитание — пълна с насилени разговори, дълги паузи и болезненото съзнание за живота, който Русалина беше оставила зад гърба си. Момичетата, свикнали да разчитат единствено на Стоян, отговаряха учтиво, но предпазливо. Тя седеше в дом, изграден от спомени, за които не беше част. Всичко говореше, че е непозната, опитваща се да си намери място в семейство, което отдавна беше се научило да живее без нея.
След вечерята Стоян извади стара, изтъркана и със залепена с тиксо книжка, озаглавена „Приключенията на малкото лисиче“. Това не беше просто детска приказка. В полетата ѝ с неговия ръкописен почерк бяха отбелязани най-важните мигове от живота на дъщерите — първите им стъпки, постиженията, страховете и боледуванията. Той я помоли да прочете книгата на момичетата, сякаш искаше тя да се сблъска с истинската тежест на ежедневието и детството, от което сама се беше отказала.
Русалина започна да чете, но гласът ѝ трепереше. Росица и Радосвета гледаха жената, която познаваха само от стари снимки, и очите им се напълниха със сълзи. Последва разговор, който разкри всички рани. Момичетата задаваха въпроси, които ги бяха измъчвали с години, и я принудиха да се изправи пред истината, без да търси оправдания. Русалина най-после призна: не беше там за рождените им дни, не беше държала ръцете им, когато ги беше страх, не беше виждала как растат.
Накрая Стоян ѝ даде достатъчно левове, за да стъпи на крака, но без никаква следа от прошка. Той не искаше да изтрие миналото. Просто ѝ подари книжката, за да довърши историята, която сама беше оставила по средата. Така показа на дъщерите си, че състраданието не означава да забравиш болката. Когато Русалина излезе, семейството затвори старата глава и започна съвсем нов разказ — този път без нея.
