Венци Недев израсна без баща. Технически баща му беше жив, но когато Венци навърши 4 години, баща му загина.
Стефан Недев работеше в гражданска защита и загина, докато разчистваше руините след земетресение в Турция. Заедно с него си отиде и Даскал, немската овчарка, която Стефан бе отгледал от малко кутре.
Майката на Венци, Десислава, остана вдовица и повече не се омъжи посвети се на Венци и го отгледа сама.
На 14 години момчето се записа в училищния киноложки клуб към дома на кучето в Пловдив. Десислава подкрепи избора му, но тайно се страхуваше, че синът ѝ ще тръгне по стъпките на баща си и ще се захване с рискова професия. На 16 Венци доведе вкъщи малка немска овчарка, но дълго не можа да реши как да я кръсти.
Веднъж се връща от училище и чува майка си да се кара на кученцето:
Ех ти, беля такава, пак си направил някоя пакост, хаймана такава.
Венци се засмя. Като малък, когато се катереше някъде или се прибираше изцапан до уши, майка му въздишаше със същите думи. Влиза той в стаята и казва през смях:
Е, името си дойде ще го кръстим Беля!
За две години Беля порасна в красавец мощен и дисциплиниран куче-пазач. Венци се гордееше и с обучението си, и с таланта на приятеля си.
Дойде време за казармата и той подаде молба във военната комисия да служи заедно с кучето си. Скришом от майка си тренираше Беля да е готов и се надяваше да се справи с изпитите по служба. Изпратиха ги в учебен център за тримесечно обучение и проверка.
След школата ги разпределиха на границата със Северна Македония. На заставата ги приеха приятелски и веднага им лепнаха прякора Беля и Беда. Все така ги споменаваха, щом тръгнеха на патрул: Беля и Беда пак отиват на мисия!
Службата минаваше обичайно, докато една нощ, по време на обход, не стана голяма трагедия. Сблъскаха се с каналджии, избухна престрелка, един от войниците бе ранен, друг загина, а Венци изчезна.
И Беля бе ранен. Сутринта цялата застава претърси района, но от Венци нямаше следа. Месеци търсеше командването на двете страни, но без резултат.
С лошата вест у дома при Десислава дойде офицер от военната комисия, който доведе със себе си и Беля. Кучето оздравя, но оставаше леко накуцващ с предната лапа.
Докато слушаше разказа на офицера, жената плачеше тихо, галеше Беля по главата, а той не се отдалечаваше от коленете ѝ. Офицерът приказваше нещо за надеждата, чудеса и продължаващите издирвания, но Десислава не го слушаше. Тя се вгледа в очите на кучето и каза:
Ох, беля моя
Оттогава, всяка сутрин и вечер във вечерния парк можеше да се види тази необикновена двойка жена на средна възраст и накуцваща немска овчарка. В тях имаше толкова спокойствие и достойнство, че много хора ги гледаха с възхищение. Несъзнателно усещаха, че връзката между тях не е просто стопанин-куче, а нещо много по-дълбоко.
Жената даваше кратки команди с тих глас и често си приказваше с Беля. Той никога не лаеше, просто я гледаше в очите и я слушаше внимателно.
Беля, днес ще наложа баница с праз и гъби, а утре ще идем на реката да поплуваш, че е почивен ден
Измина година. Служител от комисията пак почука на вратата. Донесоха малко продукти, кучешка храна. Обясниха, че ако още толкова време няма вест от сина ѝ, може да се признае за починал.
Тя изслуша офицера съвсем кротко, благодари и странна усмивка играеше по устните ѝ, докато затваряше вратата.
Ти не му вярвай, Беля, Венци е жив, зная го.
Една вечер позвъни млад мъж, непознат. Десислава се смути, но Беля не изръмжа, а за пръв път размаха опашка.
Добър вечер, госпожо Десислава. Аз съм Ангел Пеев, служех с Венци видя, че тя се разсейва и побърза, здравей, Беля, позна ли ме, тарикат такъв усмихна се той към кучето.
Разговаряха цяла вечер Ангел разказваше за службата, Десислава го черпеше чай с курабийки, показваше детски снимки на Венци и разправяше весели случки.
Изведнъж момчето млъкна, изгуби усмивката си и с тих глас започна:
Госпожо Десислава, само да не си помислите, че съм луд прошепна той.
Тя се напрегна:
Какво има, Ангелчо?
Венци ме помоли да ви кажа, че ще се завърне. Обеща ми.
Госпожата ахна и прикри уста, а по бузите ѝ потекоха сълзи. Беля се надигна и отиде при Ангел, допря нос в коляното му и тихо изла в знак на съгласие.
Недей да се притесняваш. Не, не съм го виждал, не знам къде е просто Венци ми се присъни преди две седмици и ми заръча да ви кажа тези думи.
Тя плака спокойно, без да се смущава от госта. Беля нежно близна ръката ѝ. Ангел седна, без да помръдва чувстваше, че сънят не е гаранция за чудо, но не можеше да не дойде и да не изпълни приятелския обет.
Измина още една тежка година. Пак ежедневните разходки, жената и Беля, из парковите алеи. Свикнаха всички да ги виждат и ги сочеха като пример за вярност.
Дойде златната есен. Листата на кестените ронеха последни бликове слънце, хората присвиваха очи от светлината. Десислава и Беля стигнаха края на алейката и тръгнаха обратно. А отсреща към тях приближаваше висок мъж със слънчев ореол около силуета. Куцаше леко и стъпките му ставаха по-бавни.
Беля се привдигна, спря и изскимтя, после се затича назад. Жената пусна каишката, а кучето, забравило хромостта си, хукна към този, когото чакаше от години.
Тя остана на място, със сълзи по лицето, а там, в далечината, се сляха в прегръдка нейните Беля и Венци.
Алекс Петков израсна без баща. По-точно, баща му го имаше, но когато Алекс навърши 4 години, той загина.
