Днес разбрах какво е истински страх. Не от буря, не от болест, а от думи, които се забиват в теб като пирони.
Обядът в къщата на майка му беше като представление, в което аз играех няма роля. Маргарита Борисова ме гледаше, сякаш бях попаднала в дома й случайно, докато тя демонстрираше пред сина си колко несъвършен е изборът му.
„Елена, сармите ти са чудесни – каза тя, бършейки устни с напудрена кърпа. – Веднага се усеща, че си от село. В София отвикнахме от такава истинска храна, все от магазина, все набързо.”
Кимнах, но думите й ме бодяха като тръни. Андрей се напрегна до мен. Познавах този неин начин да казва „обичам те” чрез „виж колко си несъвършен”. Сложи ръка на коляното ми под масата. Стиснах я, сякаш се давех.
— Старанието е хубаво качество – продължи тя, докато режеше късче от сармата. – Ето, Вяра, дъщерята на Стефка Колева, защити докторат по лингвистика. Двайсет и пет годишна! Представи си, Андрей. Сега я канят в Париж. И родителите й са интелигенти. Гените си казват думата, знаеш.
Погледна ме, сякаш искаше да провери дали имам такива гени. Андрей стисна ръката ми по-силно.
— Чудесно – прошепнах, втренчена в десена на чинията, за да не срещна очите й.
— А Катя Златева? Помниш ли я, Андрей? Русата, от вашия квартал? Татко й подари клиника за естетична медицина за рождения ден. Двайсет и седем години – и собствен бизнес! Има връзки, разбира се, но и момичето не е за изхвърляне. Порода, какво да се лъжем. Човек от правилните среди винаги си намира мястото.
„Правилните среди.” Чух как Андрей пое дълбоко въздух. Разбирах го. Тази жена не просто критикуваше – тя създаваше система, в която аз бях грешката.
Тогава той остави ножа и вилицата с тих, но отчетлив звук.
— Мамо, ние с Елена не дойдохме само за сармите. Имаме нещо да ти кажем.
Гласът му беше спокоен, но твърд. Погледнах го изплашено.
— Решихме да се оженим. След два месеца.
Ако беше паднала бомба, нямаше да е по-тихо. Усмивката на Маргарита Борисова се изпари. Лицето й стана като восъчна маска.
— Шегуваш се, надявам се – гласът й беше леден, металически. – Това не е шега за неделен обяд.
— Не се шегувам. Решението ни е окончателно.
Тя се изсмя – сух, пукащ звук, сякаш лед се трошеше. Обърна се към него, изключвайки ме напълно.
— Решение? Наричаш това решение? Това е импулсивност, продиктувана от всичко друго, но не и от разум. Мислил ли си какво правиш? Ще свържеш живота си, името си, бъдещето си… с това?
Не посочи към мен. Просто махна с ръка, сякаш отмахваше троха от покривката.
— Мамо, Елена е тук – напрегнатият му глас я сечеше.
— О, да, виждам. И какво от това? Андрей, говоря с теб. Ти си ми син и няма да позволя да направиш най-голямата грешка в живота си. Представи ли си живота си с нея? Вечните разговори за цените на зеленчуците, роднините й от Плевен, които ще идват за всеки празник? Тя ще те завлече в нейния свят, в това дребнобуржоазно блато, където върхът на мечтите е апартамент на кредит и почивка в Гърция. Ще забравиш кой си.
— Маргарита Борисова… – опитах се да кажа, но гласът ми потъна.
— Момиче, мълчи, когато възрастните говорят – отряза ме, без да се обърне. – Андрей, мислил ли си за децата? Искаш ли да имат такава майка? Жена без образование, без връзки, без никаква представа за приличие. Тя дори вилицата държи като лопата. Какво ще ги научи? Как да правят сарми?
Всяка нейна дума ме забиваше по-дълбоко в земята. Андрей обаче стана. Не беше ядосан. Беше… студен. Спокоен до неестественост.
— Стига – каза тихо, но с такава сила, че тя млъкна за миг. – Сега унижаваш нея. Унижаваш моя избор. А това значи – и мен. Говориш за „приличие”? Какво приличие е това, дето мери хората по вилицата, а не по душата? Твоите Вяри и Кати – празни, надути кукли. Елена е най-искреният човек, когото познавам. И ако нейният свят е „блато”, с радост ще потъна в него, само и само да не съм в твоя серпентарий, който наричаш „висше общество”.
Думата увисна във въздуха. Маргарита Борисова замръзна. После стана бавно, сякаш беше кралица, издигаща се от трона си. Около масата обиколи и застана зад стола му.
— „Искреност”? – гласът й беше насмешлив. – Колко трогателно. Мислиш, че светът се гради на това? Не, момчето ми. Светът се гради на репутация, на връзки, на семейство. Любовта отминава. А кланът остава. Или искаш да предадеш на децата си само уменията на жена ти да готви?
Той не се обърна. Продължи да гледа напред.
— Нищо не разбираш, мамо. Ти говориш за репутация – аз за щастие. Твоите ценности са прах. Красив, позлатен, но прах.
Тя се изправи пред него, принуждавайки го да я погледне.
— Когато имаш деца, тогава ще решаваш! Аз съм ти майка и съм против да се жениш за тази безродна селянка!
Последва дълга тишина. После Андрей се усмихна. Някаква ледена, спокойна усмивка.
— Добре, мамо. Чух те. Права си – каза той толкова равно, че беше по-страшно от вик. – Няма да ти казвам с кои приятелки да общуваш. Но и ти – на мен.
Тя отстъпи крачка.
— Сватбата ще е след два месеца, както решихме – продължи той, докато ставаше и ми подаваше ръка. Хванах я, треперейки. – Но след като годеницата ми е „безродна”, няма да те каним. Няма да се налага да търпиш роднините й и да се правиш на щастлива.
Лицето й пламна в червени петна.
— И още нещо – добави той, като млъкна за миг. – Каза, че ще мога да решавам, когато имам деца. Приемам. Когато се родят, ще направя всичко те да не разберат, че имат баба, която дели хората на породи. Ще им кажа, че си била чудесен човек, но отдавна те няма. Живей си във висшето общество. Сама.
— Проклета да си! – изсъска тя, сочейки ме. – Ти си виновна, мръснице! Допълзя от глуха провинция, омагьоса го! Мислиш, че спечели? Ще те остави, като разбере грешката си!
Андрей не й отговори. Хвана ме за ръка и ме поведе към вратата. Но спря пред семейната снимка в антрето – тя, покойният й съпруг и младият, щастлив Андрей. Свали я внимателно, погледна я за миг и я сложи на скрина до вратата. С лицето надолу.
После излязохме, затваряйки тежката врата без звук.
Маргарита Борисова остана сама сред порцелана и кристала. Всичко беше на мястото си. Всичко освен нейното бъдеще. Превърна се в мавзолей. Студен, тих мавзолей на гордостта и на оглушителното, пусто самота.
