Андрей вече не разпознава съпругата си не може да проумее какво се случва с нея. Мария винаги беше поддържала дома, готвеше, чистеше, переше, а сега изведнъж е спряла да върши всичко това. Андрей дискретно я попита какво става, а Мария отговори:
Толкова години само за вас тримата се грижа, не може ли и аз малко да си почина!
На Андрей му мина през ума, че може би Мария има друг, и реши да провери вещите ѝ. В чантата ѝ той забеляза някакво необичайно писмо.
Андрей не можеше да проумее жена си какво става с нея. Заедно са вече седемнадесет години, и през всичкото това време тя винаги е била мила и разбираща, не е скандалила, не е крила нищо заради това я е избрал някога. Всяка сутрин приготвяше каши или омлет, връщаше се от работа и веднага подхващаше вечерята. Неделите бяха запазени за гладене точно петнадесет ризи по една на ден за него и двамата им синове, макар че момчетата често минаваха с две-три на седмица, така и не ги научи на неговата педантичност.
От две седмици на закуска имат само корнфлейкс или сандвичи, и то Мария ги кара да си ги правят сами. На вечеря, ако имат късмет, намират остатъци от предишния обяд или пък бележка: Ще се прибера след девет, сварете си пелмени.
Първите няколко дни Андрей си мислеше, че това е заради една конференция, която Мария трябваше да води в института си, но след като приключи, нищо не се върна към обичайния ритъм.
Плахо попита отново, а тя отвърна:
Нямам ли право на свой живот? Години наред ви служех, не може ли вече и аз да дишам малко свободно!
Естествено, че може, това не е проблем отвърна Андрей.
Искаше да я попита колко точно ще продължи това малко, но се въздържа. Вече минава време, а Мария все така излиза ту на кино, ту на театър, ту на изложби. Онова, което наистина започна да го гложди, бяха новите ѝ дрехи доста по-смели от обичайното, и фактът, че сутрин вместо да прави закуска, Мария си слагаше спирала и гланц. Лошите мисли не го напускаха дали наистина жена му си е намерила друг?
Това го засрамваше, но и тревожеше наистина много. Не се сдържа и започна да рови провери телефона ѝ, картата ѝ, дори чантите. Вътре, в една вътрешна чантичка откри старо, измачкано писмо. Личеше, че е препрочитано. Очебиен любовен текст такива думи може да напише само много близък мъж. Мария, толкова ми липсваш, няма думи да опиша колко трудно ми е да чакам следващата ни среща. Всеки ден търся усмивката ти…
Прочетеното бе болезнено. По вида на писмото Андрей разбра, че тази връзка трае отдавна което боли още повече, отколкото ако бе случайна авантюра. Наистина ли целият им брак е бил лъжа?
Три дни не каза нищо потънал в мрачни мисли… Колко пъти животът е ставал така, че да изневери но не го е правил. А сега това… На третия ден не издържа:
Всичко знам каза хладно.
Какво по-точно? изненада се тя.
Гласът ѝ нормален, лека изненада. Но Андрей бе убеден нали той лично чете писмото.
Имаш друг, не е ли така?
Мария се разсмя.
Какви са тези глупости, Андрее! Шегуваш ли се?
Ако беше признала или заплакала, щеше да му е по-лесно. Но така
Четох му писмото! заяви той. Такива думи случайно не се пишат: Не мога да дочакам деня, в който пак ще бъдем заедно, душите ни са създадени да вървят заедно до края на света Егати.
Мария пак се разсмя, което още повече го ядоса.
Сериозно ли сега? попита тя.
А ти?
Гледаше я под око и дишаше тежко.
Ти ровеше из чантата ми?
Да.
И четеше ли писмото?
Да.
Не помниш ли, че ти го написа?
Какво? едва тогава Андрей осъзна смисъла.
Това писмо го получих от теб! Докато беше в командировка, а аз бях сама със Слави. Не си ли спомняш?
Ама… познавам си почерка! Не съм аз…
Мария въздъхна, взе една табуретка, качи се и свали кутия от най-горния рафт. Разрови се, извади плик и му го подаде.
Ето, виж. Тогава беше си порязал дясната ръка и ми писа с лявата.
Поглеждаше плика неговото име и адрес, друг град, но почеркът коренно различен. Неловко си спомни, че беше пострадал на един строеж тогава Наистина ли?
А защо го носиш все със себе си? мрачно попита.
Психологът ми така каза спокойно отвърна тя.
Психолог?
Точно така. Знаеш ли, Андрее, аз се изморих. Цял живот слугувам на вас тримата. Моят живот свърши с раждането на Слави. Дори едно благодаря рядко чувам. Цветя само на Осми март, последния път думи на обич чух преди години. А аз все още съм жена не съм остаряла. Хванах се, че мисля за развод. Но нашето семейство наистина е добро и го ценя. Реших да потърся помощ психологката ме насърчи да се грижа повече и за себе си, да си напомням, че съм обичана.
Тези признания шокираха Андрей. Развод? Тя мислила да го напусне?
Имаш ли полза от тези съвети? попита сконфузено той.
Понякога, усмихна се тъжно Мария.
А писмата?
За да си спомням, че между нас имаше любов.
Андрей кимна. Имаше нужда да остане сам и излезе на балкона. Повече не говориха за това.
***
На следващата сутрин, когато Мария стана, в апартамента беше необичайно оживено и миришеше на ванилия. Тя не разбираше какво става, докато не влезе в кухнята.
Големият син правеше омлет, малкият редеше в чиниите сиренки. На масата имаше ваза с любимите ѝ цветя.
Това пък какво е? учудено попита тя.
Добро утро, мамо, каза малкият. Какво искаш чай или кафе?
Мария не вярваше на очите и ушите си.
Кафе прошепна тя.
Омлет или сиренки?
Сиренки
Съпругът ѝ го нямаше, но стана ясно, че той стои зад всичко. След като хапна първата сиренка, Андрей се появи и ѝ подаде сгънат лист.
Добро утро, любима!
Какво е това? попита тя.
Ново писмо. Дано този път помогне наистина, усмихна се Андрей.
Мария също се усмихна и от този момент нещата постепенно се подредиха. Не, сутрините не бяха като в приказка всеки ден чудесата не са всекидневни. Но понякога се случваха. А на кино вече не ходеше сама Андрей все по-често беше до нея. Семейството им беше спасено.
