Росица за пръв път чу вой в събота, когато се връщаше от нощна смяна. Протяжен, тъжен – от него тръпки по гърба. Спре колата пред къщата, ослуша се. Вой идваше отнякъде откъм техния двор.
Излезе от колата – и го видя. До самата ограда, там където расте старата леска, седеше куче. Неголямо, червеникаво, слабо, та ребрата прозираха. Муцуна вдигната към небето и вие, вие.
– Ей, ти! – извика Росица. – Махай се оттук! Ще събудиш всички!
Кучето млъкна, сведе глава. Погледна я – и в този поглед имаше нещо, от което Росица неволно отстъпи.
– Върви си – махна с ръка Росица уморено. – Нямам време.
Легна да спи на разсъмване, а в главата ѝ този вой още се въртеше.
– Чу ли нощес кучето? – попита сутринта свекърва ѝ баба Златка, когато Росица излезе в кухнята. – Цяла нощ вие, проклето! Мислех си, че е Шарко на съседите, те така вият пред мъртъвците.
– Не е Шарко – обади се Росица. – Някакво бездомно. До нашата ограда седеше.
– Ами сега! – разтревожи се свекървата. – Да го гоним! Това е за беля, когато чуждо куче вие пред къщата. Ще посипя сол в двора, ще го откаже.
Росица мълчеше. Не вярваше в тези суеверия. Въпреки че майка ѝ, Бог да я прости, винаги казваше: куче никога не вие просто така. Или смърт усеща, или мъка.
Вечерта мъжът ѝ Иван се върна от работа късно, ядосан до полуда.
– Пак съкращения – хвърли чантата в ъгъла. – Трети път за половин година! Скоро половината цех ще изхвърлят на улицата.
– Дано те подмине – опита се да го успокои Росица. – Ти си им най-добрият майстор.
– Аха, най-добрият – изкриви се Иван. – Всички сме най-добрите. А на началството не им пука. Те си искат хубави отчети и да си изпишат бонус.
Седнаха да вечерят мълчаливо, всеки замислен за своето. Шестгодишният Константин кълвеше над чинията – в детската градина се бе натичал. Баба Златка плетеше, свила устни – знак, че не трябва да се говори.
Нощем вой се повтори. Протяжен, тъжен. Росица скочи, приближи се до прозореца. Кучето седеше на същото място, до леската. Иван се събуди, изруга насън:
– Каква дяволия е това! Да го изгоним проклетника!
Излезе на двора по гащи и чехли, викаше, размахваше ръце. Кучето отбягна на около десет метра, седна. Иван хвърли пръчка по него – не уцели. Върна се вкъщи, тресна вратата, та стъклата издрънчаха.
– Утре ще сложа отрова – обеща той. – Достатъчно!
– Иване, не може така – започна Росица.
– Може! – изрева мъжът. – Май че за някакво псе да будим цялото семейство!
Росица легна, но не можа да заспи. Лежеше, гледаше тавана. А в главата ѝ се въртеше една мисъл: ами ако майка ѝ е била права? Ами ако наистина е за беля?
На сутринта отиде до оградата. Кучето лежеше под леската, свито на кълбо. Вдигна глава, погледна. Не бяга, не ръмжи – просто гледа.
– Ти какво се мотаеш тук? – попита тихо Росица. – Имаш ли дом? Стопани?
Кучето скимна леко. Стана, приближи се до оградата. Започна да рие с лапи, да копае пръстта. Росица се наведе, вгледа се. Под оградата имаше дупка – кучето явно се опитваше да прокопае.
– Защо искаш да влезеш при нас? – чудеше се на глас Росица. – Какво ти трябва?
Кучето спря да копае, втренчи се в нея.
– Добре – въздъхна Росица. – Чакай тук.
Върна се с купа вода и остатъци от снощния боб. Пъхна ги под оградата.
– На, яж. Само спри да виеш, иначе мъжът ми наистина ще те отрови.
Така мина седмица. Всяка нощ – вой. Иван ставаше все по-ядосан, свекървата вайкаше за лоши знаци. А Росица продължаваше да носи храна на кучето. Но то все така беше слабо, не напълняваше.
– Слушай, Росице – каза съседката Славка през оградата, – а знаеш ли чие е това куче?
– Бездомно, сигурно.
– Ами да, бездомно – подсмихна се Славка. – Вчера говорих с баба Нина, тя живее две къщи по-надолу. Казва, че това куче преди е било на Калчеви. Помниш ли Калчеви?
Росица се сети. Възрастна двойка, тихи, интелигентни. Отдавна бяха се изнесли някъде. Къщата продали на младо семейство.
– Е и?
– Ами и те имаха син. Казваше се Петър, струва ми се. Или Илия. Не помня точно. Така, той загина преди година. На пътя. Пиян шофьор го блъсна.
Тръпки полазиха Росица по гърба.
– И?
– И казват, че това куче било негово. След погребението избягало от вкъщи, търсили го месец – не го намерили. А сега, виж, се върнало. Само дето къщата вече я няма. Чужденци живеят. Затова вие. По господаря си копнее.
– Бабини деветини – махна с ръка Росица, но сърцето ѝ се сви.
Вечерта разказа тази история на вечеря. Иван изсумтя:
– Глупости. Кучетата не помнят толкова време.
– Помнят – неочаквано подхвърли баба Златка. – Още как помнят. В нашето село имаше една съседка, нейното куче четири години чакало сина ѝ от войната. Всеки ден излизало на пътя. Когато той загинал – вило цяла седмица, а после умряло право на прага.
Настъпи тишина. Константин уплашено погледна баба си.
– Мамо, нашето куче също ли ще умре? – попита тихо момчето.
– Не е наше – измърмори Иван. – И въобще, стига с това!
Нощем Росица не издържа. Когато отново започна вой, метна халата и излезе на двора. Приближи се до оградата. Кучето седеше, вдигнало муцуна. Виеше така, сякаш изтръгваше душата си.
– Какво искаш? – прошепна Росица. – Какво искаш от нас?!
Кучето млъкна. Обърна глава към къщата на Калчеви. По-точно – към онази къща, която някога беше тяхна. Скимна, сякаш викаше някого.
– Господарят ти го няма – каза Росица. – Разбираш ли? Няма го. Отдавна го няма.
Протегна ръка, погали кучето по главата. То не се отдръпна. Затвори очи.
Така и седяха. Жена и куче. Под звездното небе, в тишината на нощното село.
– Ела – каза Росица. – Ела у дома. Той няма да се върне. Но можеш да живееш при нас. Искаш ли?
Кучето отвори очи. Погледна я дълго, проучващо. Сякаш решаваше – дали да повярва.
– Ела – повтори Росица. – Обещавам – няма да те нараним.
Стана, тръгна обратно. Кучето се изправи след нея. Вървеше бавно, уморено. Росица се обърна – то върви.
Росица отвори портата.
– Влизай.
Кучето замръзна на прага. После направи крачка. Още една. Престъпи прага.
Тази нощ вой не се чу.
Сутринта Иван слезе в кухнята и се вцепени. На стария килим до печката спеше рижото куче. Росица вареше каша.
– Ти какво, довече това псе вкъщи?! – избухна мъжът.
– Тихо! – сопна се Росица. – Ще събудиш Константин.
– Казах – никакви кучета вкъщи!
– А аз казах – остава – отвърна спокойно Росица. – И точка.
Иван гледаше жена си с широко отворени очи. Тя никога не му беше противоречила. Никога.
– Росице, ти…
– Реших, Иване. Кучето остава. Ако не ти харесва – вратата е там.
Настъпи тишина. Кучето вдигна глава, погледна ги. Спокойно, без страх.
– Да му се не види – махна с ръка Иван. – Прави каквото искаш!
Трясна вратата, отиде на работа. Баба Златка, наблюдавала сцената от коридора, само поклати глава:
– Ох, Росице, докара мъжа до безизходица. Заради някакво псе.
– Не е псе, мамо – отвърна тихо Росица. – Не е псе.
Кръстиха кучето Рижко – по цвета на козината. Константин пръв се сприятели с него. Оказа се, че кучето знае команди, умее да носи топка, не лае без причина. Възпитано, с една дума.
Рижко бързо свикна. спеше в коридора, ядеше малко, навън се молеше. Идеално куче. Но в него имаше нещо. Сякаш чакаше нещо. Често ставаше нощем, отиваше до вратата, душеше.
След две седмици се случи.
Иван се прибра от работа черен като облак.
– Край – каза той, сядайки на масата. – Уволниха ме. От утре съм свободен.
Росица пребледня.
– Как така уволниха?
– Ами ей така! Съкращение. Половината майстори ги изтриха. Аз съм сред тях.
– Но ти…
– Какво аз?! – избухна Иван. – Най-добър майстор? Опитен специалист? На тях не им пука! Искат млади, на които да плащат грошове!
Удари с юмрук по масата. Константин потрепера, притисна се до Росица. Рижко, дремнал в ъгъла, вдигна глава.
– Какво ще правим сега? – прошепна Росица. – Само с моята заплата няма да можем.
– Точно така! – Иван стана, започна да крачи из кухнята. – Кредит за къщата, колата е на привършване, детето трябва да се храни. А аз – без работа, без перспективи!
– Ще намериш нещо – опита се да го успокои Росица, макар сама да знаеше – с работата в селото е зле.
– Ами да намеря! На четирийсет и пет години, кой ли ме иска?
Следващите дни бяха като кошмар. Иван пиеше. Не много, но често. Дразнеше се за дреболии. С майка си се караше, на Константин викаше. Росица ходеше на работа като на каторга – върнеш ли се вкъщи, те чака нов скандал.
Рижко през това време започна да се държи странно. Вървеше след Иван по петите. Гледаше го, без да откъсва очи. Когато мъжът пиеше, лягаше в краката му, скимнеше тихо.
– Махни това псе! – ръмжеше Иван. – Нямам сили да го гледам!
Но Рижко не се отказваше.
В четвъртък вечерта Росица се забави на работа. Инвентаризация, шефовете я накараха да остане. Върна се около единайсет. Къщата тъмна, на двора тихо. Странно – обикновено мъжът гледа телевизия до полунощ.
Отвори вратата – и го видя.
Иван лежи на пода в коридора. В безсъзнание. До него празна бутилка. А над него стои Рижко, лае, драска с лапа, дърпа за ръкава.
– Иване! – хвърли се Росица към мъжа си.
Опита пулс – слаб, но имаше. Дишането повърхностно. Миризмата на алкохол беше толкова силна, че едва дишаше.
– Мамо! – изкрещя Росица. – Мамо, викай бърза помощ!
Баба Златка изскочи от стаята, ахна.
– Господи, какво му е?!
– Не знам! Викай бърза помощ, веднага!
Рижко не се отделяше от Иван. скулеше, облизваше лицето му. Росица изведнъж разбра – ако не беше кучето, тя можеше да намери мъжа си твърде късно. Алкохолно отравяне, лекарите после казаха. Още малко – и нямаше да го спасят.
В болницата Иван лежа три дни. Върна се вкъщи отслабнал, остарял.
– Прости ми – каза той на Росица, когато останаха сами. – Не знам какво ме беше прихванало.
– Тихо – сложи тя ръка на рамото му. – Важното е, че се размина.
– Кучето ме спаси, нали? – Иван погледна Рижко, легнал до вратата. – Спомням си смътно – лаеше, не ми даваше да заспя. Опитвах се да го изгоня, а той дращеше, виеше.
Росица кимна, без да посмее да проговори.
– Странно всичко това – продължи Иван. – Сякаш знаеше. Сякаш нарочно не ми даваше да припадна.
– Може би наистина знаеше.
Иван помълча, после повика:
– Рижко, ела.
Кучето приближи предпазливо. Иван протегна ръка, погали го по главата.
Рижко лизна ръката му. И в очите на кучето нещо се промени.
Минаха шест месеца.
Иван намери работа – не толкова престижна, колкото преди, но стабилна. Спи да пие. Със семейството стана по-мек. Рижко стана пълноправен член на семейството – баба Златка го хранеше с лакомства, дори Иван вечер се разхождаше с него.
Росица стоеше на прозореца и гледаше как мъжът и кучето се връщат от разходка. Иван разказваше нещо на Рижко, а той го слушаше внимателно.
– Мамо, откъде се взе Рижко? – попита веднъж Константин.
– Не знам, сине – отвърна Росица честно. – Просто дойде. Когато ни беше трудно – дойде.
– И помогна?
– И помогна.
– Сигурно е добър магьосник – реши момчето. – В кучешка кожа.
Росица се усмихна. Може би Константин беше прав. Кой знае.
А нощем тя сънува сън. Млад момък стои край пътя, галещ рижо куче.
Кучето скимти, търка се в краката на стопанина си.
– Върви – казва момъкът. – Не се тревожи за мен.
И се разтваря в утринната мъгла.
Росица се събуди в сълзи. Стана, отиде до коридора. Рижко спеше на своя килим. Спокойно, равно дишаше.
Кучето отвори едното си око, погледна я. И отново заспа.
А сутринта, докато всички закусваха, Константин изведнъж каза:
– Мамо, Рижко се усмихва! Виж!
И наистина – муцуната на кучето беше някак доволна. Сякаш беше изпълнило своето предназначение.
Росица се приближи, приклекна до него, прегърна го. Кучето положи глава в скута ѝ.
– Обичаме те – прошепна Росица.
Рижко тихо въздъхна. И затвори очи, доверчиво притиснато.
Някъде далеч, отвъд границите на този свят, млад момък стоеше до светла река и се усмихваше. Неговият приятел беше намерил нов дом. И нова любов. Значи всичко е правилно. Всичко, както трябва да бъде.
