Росен стоеше насред просторния, облян в мека светлина хол и гледаше жена си с онази снизходителна физиономия, която много добре познаваше. Чувстваше се като човек, който току-що е ударил джакпота. На петдесет години му се струваше, че е в най-добрата си форма, а големите промени в личния живот само му придаваха още по-победна увереност.
— Да минем без драми, Румяна — каза Росен с мекичък, леко покровителствен тон, докато закопчаваше копчето на сакото си. — И двамата сме възрастни хора. Срещнах друга жена. Може би си се досещала, не знам… Кратко: тя е на трийсет и между нас има истински чувства. Не искам да водя двойна игра, затова ти казвам направо – развеждаме се и от днес не живеем заедно.
Четирийсет и пет годишната Румяна седеше в коженото кресло. Ефектна, самоуверена, тя не си извиваше ръцете, не тичаше за успокоително и не се опитваше да изяснява отношения. Мълчаливо отпи от кафето в порцелановата чашка и зачака продължение. Спокойствието ѝ леко обърка Росен, но той бързо се овладя.
— Апартаментът, както помниш, е мой. Добрачна собственост — подчерта последната дума, сякаш забиваше пирон. — Не съм звяр, че да те изгоня на улицата посред нощ. Давам ти два дни да си събереш багажа. Уикендът е твой. Аз ще съм с Елица извън града, за да не ти преча. В понеделник сутринта идваме. На нея не ѝ трябват твоите сълзи, истерии и чужда енергия вкъщи. Надявам се, че ще си освободила територията?
— До понеделник ли? — преспокойно попита Румяна. — Става. Два дни са ми предостатъчни.
Росен кимна удовлетворено. Харесваше му, че разводът върви толкова цивилизовано. Винаги се беше смятал за великодушен мъж. Великодушието му обаче свършваше точно там, където започваха личните му финанси. През всичките петнайсет години брак не пропускаше случай да напомни на Румяна, че тя е дошла „на негова територия“.
Само че тази „територия“ преди петнайсет години представляваше оскубена бетонна кутия с три стаи, почти без мебели и без никакъв намек за уют. Тогава Росен гордо обясняваше, че важното са квадратните метри, а може да се спи и на матрак. Беше патологично стиснат за битови неща. Всичките си лични пари заделяше за скъпи коли, които предвидливо записваше на майка си Венета.
Румяна, жена с добри доходи и отличен вкус, категорично нямаше намерение да живее в спартански условия. Искаше ѝ се комфорт. Още през първите месеци на брака тя напълно обзаведе апартамента със собствените си спестявания. Тя поръчваше мебелите и италианската кухня в класически стил, която никога не излиза от мода. Тя избираше качествената вградена техника, плащаше скъпия паркет, купуваше полилеите и шиеше тежките завеси, които идеално пасваха на интериора.
После Румяна разви хоби – старинни вещи. През целия брак си подбираше изящни мебели и предмети. Росен само си усмихваше снизходително: „Твоите пари, твоите неща, дето събират прах – играй си. На мен не ми трябват музейни експонати.“
И все пак той помоли майка си да дойде в събота, докато Румяна събира вещите.
— Мамо, развеждаме се. Всичко ще е цивилизовано. Но ти все пак нагледай Румяна, че да не отмъкне нещо излишно от моя дом.
— Разбира се, Росенчо. Винаги съм на твоя страна — отвърна Венета.
Но съдбата обича да се пошегува точно в такива моменти. В събота сутринта, като се приготвяла да тръгне към сина си, на Венета внезапно скочи кръвното. Извикали спешна помощ и лекарите категорично ѝ предписали почивка. Контрольорът отпаднал от играта.
А Росен по това време си прибираше нещата в кожен куфар и раздаваше последни указания.
— Значи, Румяна — спря се насред коридора и огледа владенията си. — Вземи си дрехите, козметиката, разните вазички. Само без вандализъм.
Румяна се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце:
— Какво имаш предвид под вандализъм?
— Вградената техника не пипай. Тя е монтирана за тази кухня, значи е част от апартамента. Фурната, съдомиялната – всичко си остава, свикнал съм с тях. И антикварния скрин в спалнята също остави.
— Скринът ли? — Румяна леко повдигна вежда. — Ти го наричаше дърва.
— На Елица ще ѝ хареса — отряза Росен. — Тя изобщо е възхитена от обзавеждането. Казва, че имал страхотен вкус. Така че не ми докарвай да развалиш интериора.
Елица наистина беше възхитена. Трийсетгодишната администраторка в салон за красота искрено вярваше, че е изтеглила печелившия билет. Росен ѝ изглеждаше заможен, солиден естет. На всички снимки в социалните мрежи той позираше валчесто ту в дълбоко кожено кресло, ту пред скъпи картини, ту подпрян на същия резбован антикварен скрин. Елица беше абсолютно сигурна, че се мести в луксозни хороми при богат мъж, който ще ѝ осигури охолен живот.
— Както кажеш, Росен — по устните на Румяна се плъзна едва забележима, студена усмивка. — Ще си взема само моето.
— Ето, умно момиче. Добре, че мина без скандали. Винаги съм знаел, че си разумна и няма да се опреш на силата ми. Ключовете не ти трябват, в понеделник просто ще сменя бравата.
Той грабна куфара и излезе, предвкусвайки триумфалното си завръщане с новата жена.
Когато Росен и Елица се настаниха в СПА хотела извън града, на телефона му пристигна съобщение от майка му:
— Росене, не мога да те хвана. Скочи ми кръвното, дойде линейка, няма да мога да дойда да нагледам Румяна.
Росен изруга. Да отмени почивката с новата си любима не искаше и не можеше. „Румяна няма да понесе нищо. Тя не е от тези“ – помисли си и отговори с дежурно съобщение: „Пази се, мамо.“
А Румяна, веднага след като Росен излезе, набра номера, който си беше приготвила още предния ден.
— Ало, аз съм Румяна, звънях ви. Да, същият адрес. Очаквам ви след час. Трябва ми най-големият камион, който имате в автопарка. Да, с инструментите. Ще се демонтира много.
След това потвърди наема на склад за личните вещи. За двата дни, които бившият ѝ мъж ѝ даде за изнасяне, беше невъзможно да се намери хубав апартамент за дългосрочен наем. Затова Румяна реши първо да отседне при майка си, докато си намери нещо подходящо.
Към обяд в апартамента влязоха шестима здрави мъже в работни гащеризони. С тях дойдоха електротехник и специалист по разглобяване на мебели.
— От какво започваме, госпожо? — делово попита бригадирът, оглеждайки обема работа.
— Започваме с всичко — спокойно отвърна Румяна. — Сваляме кухнята, изваждаме котлона, фурната, аспиратора, микровълновата и съдомиялната. После меката мебел и спалнята. Антиквариатът опаковате в три слоя мехурчета, лично ще проверя всеки ъгъл.
Работата кипна. Из апартамента бръмчаха шуруповерти и шумолеше опаковъчно тиксо. Това не беше истерично събиране на багажа на обидена жена, а точна, хладнокръвна логистична операция. Румяна ръководеше процеса с грацията на генерал.
От прозорците изчезнаха тежките кадифени завеси, от стените свалиха картините. Електротехникът изключваше и сваляше скъпите полилеи и аплици, оставяйки само голи крушки. Италианският паркет скърцаше под тежките ботуши на носачите, които изнасяха кожения диван, гардероба, резбования скрин и техниката. Апартаментът бързо губеше блясъка си и се превръщаше в същата глъчка, безрадостна бетонна кутия, каквато беше преди петнайсет години.
В събота вечерта огромният камион, паркиран пред входа, беше натъпкан до тавана. Бригадирът, бършейки пот от челото, се качи последен път. Румяна стоеше сред празната, изкормена кухня.
— Госпожо — издиша тежко мъжът. — Проблем. В камиона не влиза вече и кибритена кутийка. Претъпкахме го, вратите едва се затвориха. Останаха масата и един стол. Да викам ли втори камион заради тях?
Румяна погледна здравата дървена маса и самотния стол.
— Не, няма нужда — усмихна се. — Оставете ги. Да им бъде прощалният подарък за младото семейство. Те трябва на какво да стъпят за светлото бъдеще.
Тя още веднъж огледа голите стени с подаващи се кабели и излезе, затваряйки вратата след себе си.
Понеделник сутринта беше слънчева. Росен спря колата пред входа, галантно отвори вратата на Елица и ѝ помогна да извади куфарите. Тя се готвеше да прекрачи прага на луксозния апартамент в качеството на нова домакиня.
— Е, ето ни у дома, мила — тържествено произнесе Росен и завъртя ключа в ключалката.
Той бутна вратата и галантно пусна Елица напред. Тя направи две крачки в антрето. Цок-цок. Звукът от токчетата ѝ отекна с пронизващо ехо в празния апартамент.
Елица замръзна. Росен, който вървеше след нея, се блъсна в гърба ѝ и вдигна възмутено поглед. Думите му заседнаха в гърлото.
Пред тях се простираше напълно празен апартамент. В хола нямаше мебели, нито телевизор, нито картини, нито завеси. Вместо луксозен кристален полилей под тавана самотно висеше гола крушка. От спалнята зееше празнота – нито легло, нито антиквариат, който толкова харесваше на Елица.
Росен в шок се втурна към кухнята. Там, където в петък стоеше скъпата италианска кухня с вградена техника, сега зееха водопроводни тръби и чернееха електрически контакти. Сред звънтящата пустота стоеше една-единствена маса и един стол. На масата матово блестяха ключовете на Румяна.
— Росен… — гласът на Елица секна и се превърна в тънък писък. Тя бавно се обърна към него, лицето ѝ се сгърчи от неразбиране и нарастваща ярост. — Какво е това? Къде е всичко?! Къде са мебелите? Къде е техниката?!
— Румяна… — успя да изрече само зашеметеният мъж, втренчен в празните стени.
— Ти ми каза, че апартаментът е напълно обзаведен! Каза, че ще живеем в комфорт! Ние на този стол ли ще спим на смени? Поръчай нова мебел веднага!
Росен тежко преглътна. Отлично разбираше, че пари за нови мебели, особено от това ниво, няма. Всичките му спестявания бяха в колата, записана на майка му, а до следващата заплата оставаха още две седмици. За да обзаведе тристайния апартамент дори с най-евтините гардероби и легла, щеше да му трябва голям кредит. А тази нощ ги чакаше подът в празния апартамент или тясната гарсониера под наем на Елица.
Росен се облегна на стената и си спомни думите на Румяна от последния им разговор: „Ще си взема само моето…“ И бившата му жена си беше спазила думата: не беше докоснала стените му. Беше си взела само това, което принадлежеше на нея.
И знаеш ли, винаги са ме забавлявали тези картонени страдания от евтините мелодрами. Ах, той дошъл с друга! Аз ли? Ще си събера куфара, ще вдигна гордо глава, ще изтрия една сълза и ще си тръгна в залеза, оставяйки им всичко, трупано с години труд.
Откъде накъде една зряла, успяла жена трябва да спонсорира чуждото щастие? Гордостта не е да си тръгнеш с един куфар, великодушно подарявайки на бившия своя комфорт. Гордостта е да си вземеш своето, платено с твои пари, и да оставиш самонадеяния тип точно с това, което заслужава. Росен толкова се хвалеше с „добрачните си квадратни метри“? Моля: Румяна му върна бетонната кутия в автентичен вид. Наслаждавайте се, мили мои.
