Искам да ям, мисли Райна, наистина ме мъчи гладът.
Това желание не е ново от три седмици непрекъснато се моли за храна, откакто в къщата й изчезна собственичката.
Как изчезна? Тя не разбираше. Живееше като кралица, отказваше се от всичко, което не й харесваше.
Собственичката не й даваше суха храна това е чиста отрова! Само прясно месо, извара, витаминчета, нищо друго.
Един съботен сутрешен момент Райна се събуди и видя празна купа. Котката се удиви, изчака малко, после се разочарова но гладът й се задуши още повече. Чува тияк звъна телефонът в стаята на собственичката, еднодва пъти.
Райна решава да разбере какво се случва и влизa в стаята. Тя вижда собственичката, полегнала на пода. Точно в този момент звънят ключовете, отваря се вратата, влизат няколко мъже. Хващат я и я отнасят. След това Райна не я вижда никога повече.
Вратата се затваря със скърцане. Тя остава сама в празна апарт квартира, гладна. Водата има, но как ще се наспи с вода?
По-късно, излязла навън, разбира, че дори водата е ценен ресурс. Когато вървиш от боклук към боклук и откриеш само суха кора хляб без нито една къпка от потънала лужа, жаждата става почти не понасимa.
Докато седи в къщата, вика, плаче и моли за храна, никой не идва. На петия ден отново се отваря вратата влизат непознати хора. Райна мисли, че найнакрая ще я нахранят. Тя избягва към тях и мяука. Те я пренебрегват. Тя мяука отново, но вече нежно, почти молеливо.
Един от тях се навежда, хваща я за гърба и я подскача пред друг.
Котка с парите. Какво ще направим?
Хвърли я навън, отдай й я!
Така човек отваря вратата и хвърля Райна в коридора. Тя е в шок, гладна и изплашена, се свива в ъгъла, не разбира нищо. Остава в ъгъла до късната нощ, после решава да тръгне иска и да яде, и да пие. Взема стълбите нагоре, после надолу.
Коридорът е празен, тъмен и страшен. Тя плаче продължително.
На първия етаж се отваря врата. Райна вярва, че ще я изпуснат, но оттам излиза сънлив мъж, хвъща я и я изхвърля навън, в тъмнината.
Става сама в непознат свят, който досега виждаше само от прозореца. Тя се запомни, че не може повече да се уплаши, но после разбира, че уплахата е естествена.
Търси вода и намира малка лужица. Водата мирише лошо, но е вода. Тя се изпива. Около се вие мирис на развалена храна. Дълго гладна, тя грабне късче корка гладът отстъпва малко.
В този миг чува злобно шипене на друга котка, която се вие с опашка, готова да атакува вратата на територията й. Райна отстъпва уплашено.
След това идват кучета, от които се скрива в клон на дърво. Хора, недоволни от викшта й, хвърлят камъни. Как оцелява? Не знае.
Козината ѝ, която обикновено е блестяща, става мръсна и безжизнена. Жаждата е толкова силна, че не успява да почиства. Прах и боклук се залепват по нея. Един ден пада в стъкловата изолация; оттогава тънки парчета стъкло са заплетени в езика й и кървят.
Скоро й е почти безразлично дали ще живее или не.
Тя достига до парк. Там има по-малко котки, но хора с кучета се разхождат, а тя се скрива в клоните. До пейките нощем намира парченца храна.
Днес се е скрила в клон, защото голямо куче я преследва, прекара половин ден там и сега търси ядене и вода.
С опаска се спуска от дървото, навежда се над стрижената трева и обикаля парка. Първо не ѝ се везе, но после намира парче хляб и малка парченце наденица. Яде бързо, вдишвайки полъха от паниката.
Проблемът с гладът е решен. Сега вода. Тя забелязва място, където днём хора пият и част от течността пада на земята. Ако късметът ѝ е на страна, ще може да изпие.
В този момент чува стоене. Стои човек. Райна се обръща колко ѝ пука чуждият? Тя е привикнала да бъде пренебрегвана. Но звукът се повтаря, тя решава да провери.
Около пейка, където откри храната, на стрижената трева лежи старец. Очите му са затворени, той отново стои. Райна се уверява, че е твърде слаб, за да й навреди, и се приближава. Нюхайки лицето му, забелязва на тревата познат предмет нещо, което собственичката ѝ използваше, когато се нуждае от нещо.
Старецът е паднал, предметът му се е изплъзнал и лежи далеч. Той се вие, леко отваря очи, но не успява да стигне до него.
Тогава забелязва котката, стояща пред него, и тревожно гледа в очите му.
Мишле, помогни! моли старецът, опитвайки се да достъпи телефона с пръсти.
Райна разбира, че човекът се нуждае от този предмет, но не може да се движи. Тя се приближава, подбутва предмета с лапа, още и още, докато найнакрая той попада в ръцете му.
Това предизвика бръмчене.
Татко, къде си, защо не вдигнаш телефона? се чува развълнуван глас.
Дъще, съм в парка, до голямата цветна градина. Паднах и не можех да стигна.
Татко, идваме! Дръж се!
Старецът се прегръща в тревата.
Благодаря ти, мишле! казва той на Райна, спасила ме!
Чува стъпки на хора, тя се оттегля обратно, без да е изпила дори късчето вода, а и яденето остава незавършено.
След няколко дни тя продължава да се задържа в парка, живее от ден на ден. През деня седи в клоните, нощем слизане на земята, търси храна. Падна дъжд, се намокри, стана студено, но търсенето на вода стана полесно.
След седмица я пресреща познат глас.
Тук паднах, а котката беше тук.
Татко, тя вероятно вече е избягала!
Знаеш ли, Марина, ми се струва, че не е диво животно. Била е домашна. Да я потърсим.
Мъжът и младата жена започват да я вика кискискис.
Райна чува, но не се приближава.
Мъжът продължава да говори, гласът му е мек, топъл такъв, какъвто ѝ беше чут от собственичката, когато я приканваше да яде вкусни лакомства.
Той забелязва котката.
Марина, ето я. Внимателно, не я изплаши.
Тихо се приближава, изважда от джоба пакетче с кърма и я изстреля в нея, вместо тревата.
Райна от дълго време не е мирисала така ароматна храна. Носът ѝ улавя уханието, тя не може да устои и се приближава. В минути кърмата изчезва.
Мишле, сладка моя, благодарен съм ти, спаси ми живота! Хайде с мен, ще те пазя. Искаш ли да живееш при мен?
Той продължава да говори, а Райна се потапя в гласа му той отстранява уличните й страхове, глад и жажда, обещавайки сигурност и мир.
Тя вярва и леко се приближава, потупва се с глава в ръката на мъжа, мърмори. Дълго не е мърморила. Мъжът я вдига, потупва я. Прилиза и жената, също я гали.
Това е странно, но прекрасно.
Хората я отнасят от парка у дома, къпят я, нахраняват.
На следващия ден я водят при ветеринар.
Какво ѝ се е случило? се учуди ветеринарът.
Познават ли я? пита мъжът.
Познавам я добре. Имала е отговорна собственичка, винаги получаваше ваксини.
Новият стопанин разказва как я е намерил.
Значи собственичката е ушла, била е възрастна дама. казва с тъга ветеринарът. Наследниците я изхвърлиха. Какви хора! Тя беше породиста, можеха поне обявление да пуснат!
Сега е наша, казва мъжът, и никога повече няма да остане на улицата.
Той се усмихва към котката:
Значи ти се казваш Райна! Радвам се, че се запознахме отново!
Райна получава ваксини, не се бори разбира, че хората искат да ѝ помогнат.
