Радка разбра веднага, щом дръпна за парцала, който стърчеше от храста. Парцалът се оказа старо цветно пелениче, а тя го дръпна по-силно. И замръзна: на ъгъла на пеленичето лежеше едно малко дете.
През нощта Радка сънува странен сън: сякаш синът ѝ, Любен, стои на прага и чука на вратата. Тя се съвзе, изведнъж се надигна и, тропаейки с боси крака, се втурна към вратата.
Тишина. Никой. Такива сънища я посещаваха често и винаги я измамваха, но всеки път тя тичаше до вратата и я отваряше широка. И сега пак я отвори и започна да вглежда в нощната пустота.
Тишина и полумрак я обгръщаха. Опитвайки се да успокои сърцето си, което започна да бие неспокойно, тя седна на стъпалото на прага. И в тази тишина изведнъж се чу някакъв странен звук: нещо като пискене или шумолене.
“Пак котенцето на съседа се е оплело”, помисли си Радка и тръгна да освобождава малкото от храстите откъм малините, както правеше много пъти.
Но не беше котенце. Радка разбра веднага, щом дръпна за парцала, който стърчеше от храста. Парцалът се оказа старо цветно пелениче, и тя го дръпна по-силно.
И замръзна: на ъгъла на пеленичето лежеше едно малко дете. Беше съвсем голо, вероятно се размотало, докато лежеше. Беше момченце. Съдейки по пъпа, който още не беше паднал, от рода му беше само няколко дни.
Детето вече дори не можеше да пищя, беше мокро, напълно безсилно и вероятно гладно. Когато Радка го взе на ръце, то слабо проскърца.
Не помнеше се и напълно безсъзнателно, тя го притисна към себе си и се втурна в къщата. Намери чисто простирало, уви детето, покри го с топло одеяло и започна да загрява мляко.
Изми бутерката, намери и биберон, който беше останал от пролетта, когато отглеждаше малко яре. Момченцето смучеше жадно, после, стоплено и нахранено, заспа.
Разсъмна, но Радка не забелязваше нищо, мислеше само за находката си. Тя самата беше на четиридесет и нещо, и в селото младите вече я наричаха баба Рада.
Мъжа и сина ѝ беше загубила във войната в една и съща година, и остана на този свят съвсем сама. Не можеше да свикне със самотата си, но горчивата истина на живота постоянно ѝ напомняше за това, и скоро се научи да разчита само на себе си.
А сега беше объркана и не знаеше какво да прави. Погледна детето то спеше, сладко сипейки, както спят всички малки деца.
Тогава ѝ хрумна да се посъветва със съседката. Още веднъж погледна малкото и тръгна към Галина. У Галина в живота, за разлика от всички останали, всичко беше гладко и спокойно: мъж и деца никога не е имала, никого не беше загубила във войната и “черните писма” никога не ѝ бяха идвали. Живееше за радост.
Всичките ѝ мъже бяха тези, които идваха и си отиваха, които тя никога не държеше и не почиташе особено, ако нещо не ѝ харесваше. Галина отвори вратата още преди Радка да почука, сякаш я беше чакала. Погледна я, после окото ѝ падна върху вързопчето в ръцете ѝ, и без дума, направи крачка назад, давайки ѝ път да влезе. Радка влезе, постави детето на масата, разгърна одеялото. Галина се наведе, докосна бузата му с върха на пръста си леко, сякаш проверяваше топлината на хляб в пещта. После вдигна глава и каза тихо: Остави го при мен за малко. Ще поговорим по-късно. Радка кимна, нещо в гласа на Галина я успокои, и за първи път от години усети, че не е съвсем сама. Двете жени стояха една до друга, загледани в спящото дете, а сутрешното слънце бавно започна да пълзи по пода.
