Седни! Няма ни вкъщи! – спокойно каза Петър.

Стой! Нас нѝяма вкъщи! тихо каза Петър.
Ама звънят! Милена застина, полуизправена от дивана.
Нека да звънят отвърна Петър спокойно.
Ами ако е някой важен? прошепна Милена. Или по някакъв важен повод?
Събота е, дванайсет часà. Ти не си канила никого, аз също. Какво следва?
Ще надникна само през шпионката! прошушна Милена.
Седни! в гласа му звучеше желязо. Нас няма вкъщи! Който и да е, да върви откъдето е дошъл!
Откъде знаеш кой е? попита Милена.
Зная и затова казвам да седнеш и да не се виждаш пред прозорците!
Ако е, когото мисля, няма да си тръгнат лесно сви рамене Милена.
Зависи колко време няма да отваряме, философски каза Петър. Най-много да си идат, едва ли ще спят на стълбището! А и ние нямаме работа никъде. Грабвай слушалките, телефона и си пусни филм.
Пепи, майка ми звъни вдигна Милена телефона.
Значи отвън е леля ти с нейния безнадежден син, заключи Петър.
Откъде знаеш? учуди се Милена.
Ако беше братовчед ми, неговата майка щеше да ме търси. Ясно като бял ден.
Изобщо други опции не виждаш? попита Милена.
Ако са съседи честно, не искам да общувам. Ако са приятели, щяха да звъннат веднъж, да пробват по телефона, и щяха да си тръгнат. Само нашите вечно-натрапчиви родственици могат така упорито да звънят!
Пепи, леля е, въздъхна Милена. Майка прати съобщение: пита се защо нѝ няма. Леля Катя щяла да остане няколко дни, имала работа в града!
Напиши ѝ, че в София има достатъчно хотели, усмихна се Петър.
Пепи! укорително прошепна Милена. Не мога да й го напиша!
Знам, Петър се замисли. Пиши, че нѝ няма в апартамента че живеем на хотел, понеже правихме пръскане срещу хлебарки!
Това е страхотно! Милена набра съобщението и го изпрати.
Пепи, майка иска да запазим два хотела за леля и Косьо.
Пиши, че нямаме пари, и че сме взели две легла в общежитие, където сме с 15 чужденци. Петър се зарадва на собствената си изобретателност.
Майка пита кога се връщаме! Милена го изгледа.
Кажи след седмица, махна с ръка той.
Звъненето стихна и двамата си отдъхнаха.
Пепи, майка каза, че леля пристига след седмица каза унило Милена.
Ами пак няма да сме вкъщи, констатира Петър.
Пепи, разбираш, че така не се решава проблемът? Вечно ли ще се крием? Ако дойдат през седмицата? Или ни причакат след работа? Леля ми или братовчедът ти са способни на всичко!
Да, помръкна Петър. Защо въобще купихме този тристаен?
За нашето бъдещо голямо семейство, напомни Му Милена.
Трябва дете! Или две наведнъж даже! каза замислено Петър.
Да, ама трябва изследване! Не става от нерви!
Трябва да спрем със стреса, каза Петър. Постоянно ни изяждат нервите! От техните гостувания нищо не става!
Милена мълчеше. Знаеше, че Петър е прав.
***
Като решиха да се женят, изкараха скъпи изследвания за съвместимост и генетика. Всичко беше идеално. Само че след сватбата трябваше да отложат децата, докато изкарат за апартамент.
За наследство мечти да имаха нямаше от къде. И двамата живееха с майките си в малки апартаменти. Само на себе си разчитаха.
Пет години упорство и жестоки икономии и най-сетне си купиха голям апартамент.
Стар блок, инвестираха много в ремонт и обзавеждане почти от нулата. Но щастието беше голямо.
А в главата им звучеше рефренът от стария български филм “Таралежите се раждат без бодли”.
Не бяха отпразнували още новия дом, когато леля Катя се появи на вратата и сина си доведе за компания.
За да не се оплачат младите, майка на Милена беше дошла за морална подкрепа.
Е, мястото стига! Не като мене с Милена в една стая да се гъчкаме!
Прекрасно е, кимна леля Катя. На мен ми харесва, и Косьо ще си има легло отделно!
В хола никой не спи, отсече Петър. Това е стая за гости, не за спане.
Аз тук и не смятам да работя! засмя се леля Катя. Милена, обясни на мъжа си, че с Косьо хъркаме и не можем да сме заедно!
И масата не сте сложили!
Не сме ви очаквали, притесни се Милена.
И хладилникът е празен, потвърди Петър.
Добре, прояви снизходителност леля Катя. Петър, бегом до магазина, Милена в кухнята!
Какво ме гледате? провикна се тъща му. Това ли ви е гостоприемството!
Не се ли по, Петър щеше да я сряза, но Милена го издърпа в другата стая.
Когато Петър събра сили да отвори устата, попита:
Милена, това сериозно ли е? Мога да ги изгоня директно при майка ти, заедно с майка ти!
Като са гости, да се държат като гости! Това не е нормално!
Пепи, леля е проста жена. От село е. Така им е прието!
Познавам селяни, ама такова нахалство никъде не е на почит!
Скъпи, моля те, не влизай в остри спорове! Ще ми съсипят нервите, а на теб ще станеш враг! Това искаш ли?
Ако мен не уважават, не държа да ги виждам! Нека да изчезнат, няма да тъжа!
Милчо, моля те! Ако изгоним леля Катя, майка ми ще ме прокълне! А тя ми е всичко!
Тези думи го разтопиха. Петър само стисна зъби и замина към магазина.
Леля Катя остана не три, а цели две седмици. Петър вече на втория ден започна да си капе валериан.
Заминаването ѝ бе истински празник за младата двойка празнуваха го с метлата и парцала. Три дни чистиха.
Но когато се поуспокоиха, и другата напаст се появи.
Братле, идвам ти на гости за малко! гърмя Христо и го прегърна гръмко. Имам работа, после се прибирам!
Сам ли не можеш да я свършиш? Петър го гледаше искрено.
А жена ми и децата да ги оставя в селото? Мисли малко! Пък ако ме викат, да съм под ръка! Ти знаеш!
Затова си довел и децата? въздъхна Петър.
С кого да ги оставя? Христо го тупна по гърба. Да се позабавляват малко! Айде, да развидим София както в младостта!
И Христина! изпищя жена му. Ще ти дам аз “развдаваме”!
За час и половина след пристигането на Христо с фамилията, Милена вече си държеше главата от болка.
Децата крещяха и тичаха из апартамента. Христина само пищеше, така говореше.
А Христо искаше купон, от което Христина врещеше още повече.
Пепи, ти нали си единствен син на майка си, прошепна Милена.
Братовчед ми е по майчина линия, изстена Петър. Кузен му викам от зор.
Не ме интересува, изгони ги някак!
И аз бих с удоволствие, сложи ръка на сърцето Петър, ама и с наште е същото ще ми изяде майка мозъка след това!
Не минаваше и седмица, нови гости. Леля Катя и син ѝ винаги се сещаха за “работа в София”.
Кузен Христо и неговата челяд редовно се настаняваха да “уреждат” и те нещо. И майките не оставяха децата си, тъкали нервите на младата двойка.
От това напрежение семейството не намираще вътрешен мир.
Деца не ставаха как?
***
Да сменим апартамента? предложи Милена.
За бели престилки ли? пошегува се Петър. И без това скоро ще ни ги дадат!
Не усмихна се леко Милена. Да го разменим за същия в друг квартал! Има семейства, които искат в друг район! Преместваме се и никой не знае къде сме!
Само отлагане, изсумтя Петър. Пак ще издирят новите собственици къде сме. Ще ни намерят и направо на кръст ще ни разпнат!
Може пък да успеем да заченем? надежда се прокрадна в Милена.
И да родим трябва! Само така ще спрат клатеше глава Петър. Бременност няма да ги спре!
Май апартамента трябва да напуснем. с тъга каза Милена. Айде при приятелите да ползваме стая Поне ще се скрием!
Имаш предвид Даниел и Катя? попита Петър.
Точно тях клатеше глава Милена. Имат свободна стая!
Там живее Герда, засмя се Петър. Забрави ли?
По-добре с овчарка, отколкото с роднини! главата на Милена клюмна безсилно.
Чакай! Петър грабна телефона. Дани, можеш ли да ми дадеш Герда?
Ей, приятелю! Вечният ми спасител! Тръгваме на море с Катя, а на Герда няма на кого да я оставя! Вас ви познава и уважава! Храна, постелка, играчки, купички всичко ще донеса! Ще ви платя дори!
Донеси! зарадва се Петър.
Обърна се към Милена, сияещ:
Звъни на мама да каже на леля утре да идва! Аз на братовчеда ще се обадя за другата седмица!
Сигурен ли си? попита Милена.
Радост ще им е да дойдат! театрално каза Петър. Кой им е виновен, че нашето куче няма да им хареса?
На Христо и семейството му един бау им стигна, за да предпочетат хотел.
Скрийте това животно някъде! Мария се криеше зад сина си.
Лельо Катя, шегувате се! усмихна се Петър. Четиридесет и пет кила чист мускул! Това не е болонка, а немска овчарка като нищо ще разбие всяка врата!
Защо ме гледа така страшно? гласът на леля Катя трепна.
Не обича чужденци, вдигна рамене Милена.
Избавете се от нея! Не мога да съм с такова чудовище!
Да се отървем? възмутено каза Петър. Това е нашето куче! Деца нямаме, пък някого обичаме нея! И няма да я изгоним!
Никога! допълни Милена.
Последваха обаждания от двете майки: защо прогонвате собствените роднини?
Никой не ги гони, отговаряха и на двамата, сами не искат да стоят. Добре дошли са, да заповядат!
А кучето?
Мамо, ние на никого не отказваме!
И майките като че ли не настояваха изобщо да идват вече.
Месец по-късно Герда се върна при стопаните си, но бе готова пак да дойде при нужда.
Не се наложи. Милена чакаше близнаци.
И най-важното, понякога не на близки означава да за собственото ни спокойствие и бъдеще.