Я къде пише, че този въздух е твой? Стълбището е общо пространство. Като искам пуша, като искам плюя. Закони научи, госпожо!
Двадесетгодишната дъщеря на съседката, Виктория, издуха гъста сладникава пара право в лицето на Елена Петрова. До нея, разположени удобно на перваза между етажите, се кискаха двама младежи. По бетонния под се търкаляха фасове, празни кенчета от енергийни напитки и обелки от семки.
Елена Петрова, главен счетоводител в голям завод в Пловдив, не се закашля, нито размаха ръце, както тийнейджърите очакваха. Тя само оправи очилата си и погледна Виктория с такъв остър, изпитателен поглед, че дори директори на цехове изпитват страх на годишната ревизия.
Общото не означава място за смрад и мръсотия, Виктория каза спокойно Елена с леден глас. Тук не се пуши, не се плюе и не се прави кочина. Имаш пет минути да почистиш. Или ще има други последствия.
О, страх ме е! изпуфтя Виктория, нотка на насмешка, докато отърсваше пепелта на току-що измития от чистачката под. Върви си вземи хапчетата за кръвно, че ще се изнервиш пак. На мама ли ще се оплачеш? Тя ми разреши тук да седя, да не пуша вкъщи.
Момчетата се изсмяха. Вратата на Елена се затръшна и прекъсна целия шум на входа.
В коридора ухаеше на пържени картофи и старо дърво уютна домашна миризма, която на моменти изчезваше заради вонята от евтини цигари, която се просмукваше дори през ключалката. В кухнята, прегърбен над масата, седеше Пламен.
Пламен, тридесет и двегодишен, изглеждаше значително по-възрастен заради ранното оплешивяване и вечното си приведено положение. Той бе племенник на покойния съпруг на Елена и живееше с нея вече десет години. Тих, срамежлив и с леко заекване, работеше в малка часовникарска работилница и се страхуваше да вдигне дори очи. За съседите си беше блаженият, лесна мишена за подигравки.
Л-ленче, пак ли са там? попита той, свил рамене след поредния шум от стълбището.
Яж, Пламка, това не е твоя грижа отсече Елена, сипвайки му картофи, въпреки че вътре в нея всичко кипеше.
Вечерта отиде при Галина. Съседката я посрещна по халат, с телефон в ръка и с маска на лицето.
Гале, дъщеря ти направи кочина пред вратата ми. Пуши се, шуми се до късно искам да вземеш мерки.
Галина само извъртя очи, без да вдига телефона от ухото си:
Еленче, айде, айде, нищо работа. Младите все такова правят. Студено е навън, къде да идат? Не са наркомани, че така да се ядосваш. Малко търпение! Ти без деца си, за това се цупиш. А Пламенчо ти така или иначе е особняк какво го засяга?
Ударът бе точен и подъл. Елена дълбоко въздъхна.
Значи за младост говорим? И Пламен ти пречи? Добре, Галя. Разбрах те.
Елена се върна вкъщи, зарови се в документите си и извади закона. Чувствата са за слабите. Силните имат Гражданския кодекс и административни наредби.
Следващата седмица тя се държеше тиха и незабележима. Виктория реши, че вещицата от петия се е предала, и окончателно завзе площадката донесе старо кресло, музиката гърмеше до късна нощ.
Всичко се реши в петък.
Пламен се прибираше от работа с торба продукти и малка кутийка поръчка за клиент. Пристигайки на етажа, един от младежите, ухажор на Виктория, наричан Киселия, му подложи крак.
Пламен се спъна. Торбата се скъса, ябълките се затъркаляха по мръсния под, право във фасовете. Кутийката с часовниковият механизъм отиде в ъгъла.
Я гледай го щраусът полетя! изсмя се Киселия.
Виктория лениво изпусна още дим:
Слушай, смешко, гледай си в краката, че разваляш въздуха. Събирай, докато имам настроение!
Пламен, изчервен и треперещ, започна да прибира ябълките със сълзи на очи. Беше свикнал свикнал, че е нищо, че може да го ритат и никой да не се застъпи.
Вратата се отвори. На прага стоеше Елена, но в ръцете ѝ нямаше моп или точилка, а смартфон, насочен към Киселия.
Дребно хулиганство, обида и нанесена щета ясно произнесе тя. Всичко е записано. Сега се обаждам на районния полицай, а утре пращам материала в общината и полицията.
Скрий тоя телефон, лелче! сепна се момчето, но не посмя да се приближи погледът на Елена беше достатъчен.
Пламене, стани нареди тя, без дори да го погледне. Влез вътре.
Ама ябълките
Остави. Това е просто боклук както и всичко попаднало на тази площадка.
Когато Пламен се прибра, Елена се обърна към Виктория:
Сега слушай внимателно. Нямах ли търпение? Събирах досие.
Какво досие отвърна Виктория, вече не толкова уверено.
Свързах се със собственика на апартамента. Майка ти не е собственик, нали? Апартаментът е на баща ти, който е в София и вярва, че дъщеря му е отлична студентка по медицина, а не булка, събрала алкохолици пред входа.
Лицето на Виктория пребледня. Баща ѝ не беше просто строг, той беше безмилостен, издръжката им зависеше от доброто ѝ име.
Няма да се осмелиш
Вече се осмелих. Той получи снимки и видеа на твоите забавления преди десет минути. Добавих и сигнал в полицията, и до домоуправителката, със снимки, час, дата, боклука, пушенето и шума. След половин час идва районният. Баща ти пристига утре сутринта.
В събота входът ехтеше от мъжки глас. Елена пиеше чай, когато се звънна на вратата. Прагът прекрачи висок, едър мъж в скъп шлифер бащата на Виктория, Борислав Георгиев. До него, свеждайки глава, стоеше разплакана Галина, а Виктория не се виждаше.
Госпожо Петрова започна Борислав твърдо, но любезно. Извинявам се за поведението на дъщеря си и на бившата си съпруга. Почистването вече се прави, ремонта на стените ще заплатя. Виктория заминава в общежитие. Финанси не получават повече.
Елена кимна, приемайки извинението.
Справедливо. Имам и друг въпрос.
Тя повика Пламен. Той излезе, наведен, подготвен за пореден укор.
Ваш приятел обиди племенника ми и счупи нещо важно. Павел е много добър майстор, реставрира часовникови механизми, които вече не се ремонтират в Швейцария.
Борислав изгледа с интерес притеснения мъж.
Часовникар?
Р-реставратор поправи се Пламен, почти не заеквайки.
Добре. Имам колекция стари джобни часовници Пате Филип. Един стои развален от година, три работилници отказаха. Ще го погледнеш ли?
Пламен вдигна поглед. За първи път някой го видя не като невидим, а като истински специалист.
Ще опитам, стига пружината да е здрава.
Договорихме се Борислав стисна ръката му. Извинявай за моето дете. Пропуснах възпитанието й. От мен обезщетение и поръчка.
Вратата се затвори. Пламен дълго гледа дланта си. Постепенно се изправи, с рамене повече изпъчени от всякога.
Лельо Лено, ще събера ябълките сам. Не трябва храната да се прахосва.
Елена се обърна към прозореца не искаше да види сълзите ѝ.
Събери ги, Пламка. И сложи чайника. Днес ни е празник.
Стълбището светеше от чистота и миришеше на белина и прясна боя. От квартирата на Елена Петрова се носеха аромати на баница и гласът на Пламен, който разказваше как се прави турбийон.
Пушалнята бе затворена. Завинаги.
*Понякога една твърда позиция води до справедливост не само за теб, а и дава сила на онези, които най-много се нуждаят от нея. Човешкото достойнство започва там, където някой повярва истински в теб…*В нашите дни новините за вещицата от петия, която изгони пушачите и даде урок на младите, се разнесоха из целия блок. Някои съседки започнаха да поздравяват Елена, други се подсмиваха зад гърба ѝ, но въздухът вече беше по-чист, стълбите изпълнени с тихи стъпки, а не с подигравки.
След известно време Борислав се върна с онзи прословут часовник. Пламен работи упорито цяла седмица, ръцете му трепереха от вълнение, но и от увереността, която Елена му бе вдъхнала. Когато часовникът затича с ясен глас, в дома им прозвуча не само тиктакането на механизма, а и нещо ново тънкият звън на истинско, спечелено уважение.
Съседите, които преди това снишаваха глас, сега започнаха да питат Пламен за мнение: кой часовник си струва да се поправи, какъв механизъм има стойност. Той отговаряше притеснено, но лицето му се разведряваше едва доловимо с всяка нова поръчка и всяка усмивка на благодарност.
Една вечер, докато външният свят се мръкваше, на масата в малката кухня Елена остави пред Пламен купа ябълки чисти и лъскави. Там, между лампата и чайника, тя пое ръката му с тежестта и топлината на семейство, което продължава напред заедно, без да се огъва пред хорските безразличие и подигравки.
А в белия, чист вход, където вече никой не се осмеляваше да изхвърли и обелка, ехото носеше само мирис на баница и надежда.
Понякога промяната идва бавно с една твърда дума, едно записано видео и една вярна ръка. Но веднъж появила се, тя остава завинаги.
