**Дневникът ми**
Холът беше тих, освен за тихото шумене на телевизора и мекото хленчене на бебето. Стоях в полусветлината, люлеейки Мила в ръце, опитвайки се да я успокоя за хиляден път през нощта. Тялото ми беше изтощено. Ризата ми миришеше на мляко и пот. Усещах как сълзи натискат зад очи, но ги сдържах.
На дивана, Иван скролваше през телефона си, с едната крачка опряна на масата, а пред него бяха разпилени празна кенка с сода и чипс.
Три седмици. Толкова беше минало откакто докарахме Мила вкъщи. Три седмици безсънни нощи, непрекъснато хранене и плач нейният и моят. Мислех, че ще преминем през това заедно. Че Иван ще ме прегръща и ще ми казва, че върша добре, че ще се смеем заедно сред хаоса.
Но аз бях невидима.
“Може ли поне да помогнеш с бутилките?” попитах, гласът ми едва ли не се разбиваше.
Иван дори не погледна. “Цял ден работих, Елица. Имам нужда от почивка.”
Исках да крещя. Почивка? Каква почивка? Не бях спала повече от два часа вече дни наред. Тялото ми все още се възстановяваше. Умът ми се разпадаше. Но не казах нищо. Обърнах се и продължих да люлея Мила, докато плачът й премина в тихи хленчения.
Онази нощ, след като най-накрая я успокоих, седнах на ръба на леглото и загледах отражението си в тъмния прозорец. Не познавах жената, която гледах обратно бледа, изтощена и сама.
Няколко нощи по-късно нещата достигнаха предел. Мила не спираше да плаче. Малките й юмручета бяха стиснати, личицето й зачервено от напрежение. Кръжаха из хола, шепнейки приспивни песни, в които дори аз вече не вярвах. Всеки мускул в тялото ми крещеше за почивка.
Погледнах към дивана Иван беше заспал, светлината от телевизора трептеше върху лицето му. Нещо в мен се счупи.
Свих се на пода, притискайки Мила към гърдите си, и заплаках. Опитах се да задържа сълзите, но те избухнаха сурови и отчайващи. За миг исках да събудя Иван, да му крещя: “Виж ме! Виж ни! Давяме се, а ти дори не те е грижа!”
Но не го направих.
Само прегърнах бебето си по-силно и прошепнах: “Всичко е наред, сладурко. Мама е тук.”
На следващата сутрин Иван ме намери заспала в детската, с Мила още в ръце. Намръщи се. “Защо не я сложи в креватче?”
“Защото не спираше да плаче,” отговорих тихо. “Не исках да те събуждам.”
Той въздъхна, грабна ключовете си и излезе за работа. Без целувка. Без благодарност. Без дори да види какво ми струваше просто да прекарам нощта.
Тогава осъзнах колко невидима бях станала.
Няколко дни по-късно най-добрата ми приятелка Радка дойде на гости. Погледна ме неизмитата коса, тъмните кръгове под очите ми и ахна. “Елица, кога за последно спа?”
Слабо се усмихнах. “Майките не спят, нали?”
Но тя не се усмихна. Взе Мила в ръце и каза кротко: “Имаш нужда от помощ, Ели. Не само с бебето. Седнах на пода и заплаках истински, трескави сълзи, които не бях пускала от седмици. Радка не ме питаше какво не е наред. Просто седна до мен, прегърна ме и ме остави да плача, докато Мила спеше в скута й. На следващия ден Иван намери дневника ми отворен на масичката страниците, пълни с думи, които никога не бях казала на глас. Седна до мен и прошепна: Прости ми. Не беше достатъчно. Но беше началото.
