София, 24ти ноември
Днес отново се събудих с тежка глава и отидох при д-р Стефан Георгиев. Психологът влезе в кабинета, погледна ме право в очите и започна:
Мирослава, вие и съпругът ви носите еднаква отговорност за развода.
Аз съм виновна? Не! Той бе този, който разби семейството! изрече се гласът ми, изпълнен с гняв.
Разберете, когато двойка се разделя, виновността е 50% от всяка страна. Не 90% и 10% и не 60% и 40%, а точно половината. Не спорете. Не успяхте да изградите здрави отношения каза той спокойно, като ако имаше магическа пръчка, с която да поправи всичко.
Какво да правя? Имам две дъщери. Те обичат баща им, а аз мразя съпруга си. Какво да намеря? попитах, тъй като се надявах на някакъв спасителен съвет.
Първо, успокой се. Не се хвърляй в сърбеж без да се провери, иначе ще се сломаеш. Кой ще се погрижи за децата, ако ти се разпаднеш? Дъщерите ви се нуждаят от стабилна майка, а не от крещяща се. Кажи ми, смяташ ли се да започнеш нови отношения?
Никога! Нищо повече! Още веднъж да бъда разочарована! виках, със сълзи в очите.
Не бързай. Ти си млада жена, цял живот ти предстои. Защо тогава се оженихте?
За щастие, прошепнах и започнах да плача.
Точно така. Всички търсим велико щастие, но често се разпадат браковете. В училище ни учат на математика, а не на семейни премъдростти. И резултатът е: млада двойка се оженва, а след малко с плач се разведени. д-р Георгиев вдиша дълбоко. Часовете на младостта отлитат като пясък.
Бях предана на семейството! Петнайсет години търпях съпруга, а той беше като цвете, което мирише, но никой аромат не усеща! Пассивен, без енергия. Станах отегчена от него. Не мога да го видя повече! Любовта ни се разпадна на парчета. изрече се в мен глас, който се опитваше да изтече всичко.
Искам да ти предложа един експеримент. Съгласна ли си, Мирослава? се усмихна лукаво д-р Георгиев.
Какъв? оживих се.
Вероятно ще искаш нови връзки, но след пауза. Намери момче за упражнение, така да кажем. Тренирай се с него, учи се на семейната наука. Открий комфорт със съпруг. той погледна ме с интерес.
А откъде да взема такъв глупак? попитах изненада.
Ти няма да трябва да търсиш. Този младеж за изпитване е твоят бивш мъж.
Как така?
Ти нито съжаляваш за него, нито му е грижа, ако те остави. Така че пробвай. Това е безрисково, безупречно положение.
Добре, реших да опитам. Нищо не губя. Наистина не ми липсва Петър Петров. Нека си върви.
Петър ме изтощи толкова, че взех дъщерите Снежана и Ванеса и се преместих в малък апартамент в Младост. След това дойдох до съда, развидох се. Той се опитваше да ме изкушава с подаръци, цветя, покани за сауна Уморих се от тази закъсняла внимателност.
Когато се установих в новото жилище, усетих облекчение: дъхът на свобода ме обгръщаше. Чувствах се като в рая, плувах около облаците.
Но дъщерите ме върнаха на земята:
Мамо, къде е виновен татко?
Остатъчно се замислих как да обясня на малките, че няма общ живот с тяхния баща, че думите му са като вятър тесни, гадни, сиви. Тогава отново отидох при психологията за разяснение.
Започна експериментът. След месец от раздялата позвъних на Петър:
Здрасти! Как си? Може би се видим? Имам няколко въпроса.
Мирослава? Разбира се, в който момент! викаше той радостно.
Прекарахме вечерта на пейка в Южен парк. Той се опитваше да се приближи, да ме държи за ръка. Говорихме за нищо, без въпроси. Той ме заведе до вкъщи, целуна ме в бузата, даде малки подаръци на дъщерите.
Влязох в апартамента, погледнах през прозореца Петър още стоеше навън. Помахах му ръка, той ми прати въздушна целувка.
Тези срещи с бившия ми се оказаха приятни. Няма конфликт, крика, чупене на съдове. Животът ми отново се обагри в ярки, сочни цветове.
Започнахме да се виждаме веднъж месец в кафенето Генерал, в киното, в парка. Вървяхме по нишките на радостта. Реших да сплета нашите пътища.
Година мине.
Петре, ще се видим днес? попитах.
Съжалявам, не мога. Много съм зает. Ще се обадя, когато имам свободно време, отвърна той, прекъсвайки телефона.
Това се повтори тричетири пъти. Започнах да се тревожа. Какво се случва? Дали някоя друга му открадна сърцето? Чувствах ревност и исках да разбера.
Позвах отново:
Петре, дъщерите искат да отидат в зоопарка.
Сейчас съм със съпруга в родилния дом, издъхна Петър.
Каква съпруга? Шегуваш се ли? виках в телефона.
Не се шегувам, Мирослава. Чакаме син с името Лъчезар.
Ставаш дума, остана ми само едно:
Прощавам! Пожелавам ви безоблачно щастие
Така приключи този месец от моя експеримент. Усещам, че съм по-близо до истината за себе си, отколкото когато за пръв път стъпих в кабинета на д-р Георгиев.
