Свободното щастие
Дими, чакай! Недей, спри малко
Димо забави крачка, обърна се.
След него по отъпканата между къщите пътечка, водеща до двуетажната къща с тухлен комин, тичаше Елица, шестнайсетгодишна девойка с високи ботушки, поличка, бяла къса кожена якенце и забрадка, вързана около главата. Под плътната вълнена забрадка се показваха тъмнокестенявите ѝ къдрици. Този цвят пасваше перфектно на Елицините зелено-кафяви очи, лъскави като росата по сутрините сякаш всеки момент можеше да заплаче. Така изглеждаше безпомощна, уязвима, тъй че ти се иска само да я закриляш.
Девойката все се плъзгаше, подскачаше, но не спираше.
Ели, не тичай! Хлъзгаво е! строго подвикна Димитър. И въобще, не тичай. Макар че хубаво ти стои да си на бегом бузите ти цъфтят! Красотичка. Отдавна не си била такава. Явно се оправяш!
Елица се усмихна, приближи съвсем, Димо ѝ подаде ръка, тя я хвана, намигна му.
Какво има? оглеждайки се, попита Димо и се наведе, целуна я бързичко по бузата. Майка ти не ми разреши с тебе да се виждам, обеща да ме напердаши въздъхна той театрално.
Елица посърна, наведе очи, почна да дърпа връвчицата на торбичката си. После пак се усмихна.
Глупости говорят с татко ми! Нищо няма да ти направят! Ела с мен довечера на кино, моля ти се? прошепна тя бързо. Взех вече билети! Ето!
Свали ръкавицата, показа две хартийки в дланта си.
Димитър обгърна топлата ѝ ръчичка в своята голяма дланища, погали дългите ѝ, нежни пръсти, почти като на пианистка.
Кино, а? Не знам Имам си работа смръщи се като че ли се сети за нещо. Елица изтегли ръката си, скри я пак в ръкавицата. Но щом ти каниш, ще дойда кимна все така дръпнато той. Какъв филм? Пак ли някоя любов?
Не, военен! Мартин ходи, каза много интересно! тутакси поклати глава Елица. Ама мен ме е страх сама, а и приятелките не искат.
Мартин ли? Ами иди с него тогава, той все е склонен твърдо повдигна глава Димо. Щом него слушаш
Мартин Петров бе съученик на Еличка умен, амбициозен. Не риташе топка по двора, никак не бе луд, а само учеше, готвеше се, постигаше И обикаляше все около Елица. Това ядосваше Димо, но Мартин не беше и няма да бъде съперник прекалено беше безхарактерен. Елица харесваше живи, смели момчета като Димо.
Лошото е, че сега пътят към Еличиния дом бе затворен за Димо, а на Мартин напротив. Майка ѝ, Мария Георгиева, го приемаше, винаги усмихната, дори червен килим би му постлала
Никого не слушам! ядоса се Елица. Щом ти викам, другите не ми трябват. Е, ще дойдеш ли?
Изчерви се, присви очи.
На Димитър му стана приятно, кимна.
Добре де, ще дойда! Нали страшно ѝ било измърмори той. А и мен ме е страх! Нали, ще ме съсипете от страх този Димо ваш! После нощем ще викам, баба Катя ще се притесни!
Димо ѝ намигна, тя се разсмя, махна с ръка:
О, няма страшно нищо не те лови! Чакам те довечера пред киното в шест и петдесет. А аз сега трябва да вървя, майка ми реже зелето цялата кухня стана на корита, трябва да ѝ помагам.
Елица внимателно се завъртя и затупка у дома.
Живееха с родителите си две къщи по-нататък от нас, с нея бяхме израснали заедно гонихме врабци по храстите, катерехме се в черешата да си берем забранени черни плодчета, после плюехме костилките кой по-далече. Заедно ходехме на училище, аз бях с две години по-голям. Другите момичета й завиждаха, че Димо хубавец и юнак почти на ръце я носи, но тя не виждаше нещо особено в това. Все ми е бил като част от живота й, та как да не ѝ обръща внимание? А на ръце я носи
Преди две години, докато караше ски, Елица изведнъж се почувства зле, зави й се свят, загуби се пред очите й. Упадна зле, счупи крак. Докато я носех към вкъщи, кракът поду, наложи се да режем ботуша. Остави ми следи по рамото от нокти но какво да правя, момичето ми е по-важно.
Дойде линейката, заведоха я в болница. И диагнозата не беше само за крака оказа се болна от сърце, цял един куп диагнози на латински вписаха в картона. После дълго в болничната стая, едвам я пуснаха вкъщи.
Тъкмо започна да се стопява снегът, тя едва-едва се освестяваше.
Кракът й бавно зарастваше, все болеше, сърбеше под гипса. За всичко се караше с майка си, докато не дойдях аз; тогава веднага измислях нещо разстилах на леглото карта на света, въртяха лодки, конструктори, пътувахме през пустини и снегове Изграждахме мечти.
Като ти махнат тоз гипс, кимах към гипсирания ботуш, ще идем някъде. Къде искаш?
Само до двора искам; майка ми не пуска, твърди, че и стъпка не мога от сърцето.
Пълни глупости! отсичах аз. Като дядо Мишо в Каравелово живее, върнал се от войната инвалид, едва ходел. Дошъл професор, почнал го върти, усуква, раздвижва ей, че направил човек от него! Е, и за теб ще се намери нещо! Недей да униваш. Шевели се, охлювче, ше-ве-ли се!
Дразнейки я, взимах й куклата, на която тя се сърдеше, отиваше с патериците да си я взема.
Ели, кукли в твоята възраст! започвах аз. Станала си баба Минка от магазина все ѝ се оплаква нещо, болежки разказва Гордо вдигай глава! Още ще танцуваме!
Елица, легни веднага! Димо, моля те, какво правиш! влиташе в стаята майка ѝ Мария. Недей така, знаеш, не й се полага напрежение! Махай се, моля ти се!
Лельо Миме! отмахвах ръката й, когато ме избутваше. Та вие я превръщате в скелет! Не може да се затвори човек само защото доктори са открили нещо. Не е проста разходка! Животът трябва да се живее с радост, с усмивка!
Това не ти е работа, тръгвай си. За Лена и нас си знаем. Ти пък все лекомислено Днеска идва Мартин ще й помага с уроците. Пропусна много
Мартин? Онзи мишок? Я, може аз да поседя, да чуя нещо
Вечер майка ѝ ме стискаше за яката, притискаше до стената.
Знаеш ли какво, сладурче? Недей повече с нейните съвети! Има сложно заболяване, нищо не може. Даже деца никакви, ще умре от раждане по докторски думи. Аз искам жива дъщеря, разбра ли? И не й приказвай за това тя мечтае за семейство! А сега
Притисна се до мен, заплака, и ме отпрати.
Връщайки се у дома, постепенно схванах казаното: Елица инвалид Толкова болна
“Ще умре” проблесна като червена светкавица. “Дано не днес!”
Баба Катя ме гледаше учудено как изсипвах на гърба си студена вода от бъчва.
Димо! Ще се простудиш! закрещя, тръгна след кърпа.
Аз отдъхнах, разтърсих глава душата ми се разхлади.
“Не може никога да умре! Цял живот й предстои! Ще е щастлива кълна се!” казах си твърдо.
Баба Катя се заслуша, не разбра какво си мърморя
Димо, стига си досаждал! Иди си в стаята, късно е прозя се тя.
Ида. Извинявай, ако съм те разбудил. Чай ще пийна, лека нощ, бабо.
Живеехме двамата. За родителите ми имах смътни спомени или загинали, или изчезнали. Баба не казваше, не искаше да признае, че майка ми се е отказала от мен, а баща ми го нямаше никога
Ели я водеха по доктори. Майка й носеше гурме подаръци: “Всичко е от градината!” само и само да кажат: дъщеря й ще се оправи. Но чудото не идваше.
Сега не можем това да го лекуваме ще трябва да чакаме научен пробив. Пълен покой, никакви вълнения. Стотици, хиляди така живеят! рече докторът.
Да, да Разбира се. Приятелят й Мартин настоява да се пази. Научи я да чете много, следи стриктно разходките й
Мамо! изчерви се дъщеря й.
Какво, мамо!? усмихна се докторът. Добър момък. Оценявайте го! С това ще има и добър съпруг До виждане, Мария, Елица. След три месеца ви чакам.
Докторът гледаше след тях, после звънна на жена си поиска палачинки за вечеря, нямаше сили за друго
Така заживя Елица: страхуваше се дори стъпка да направи, а майка ѝ зорко следеше да не настине, да не се изпоти, да не скача, да не да не
В салона на киното беше задушно, ухаеше на тютюн. Стиснала ръка Митко, Елица гледаше лентата после тихо плака, скрита на рамото му.
Елица, недей! Всичко ще е наред! шепнех й, галех я по косата.
От всички страни им правеха забележка.
Дими, нещо ми става Искам да изляза каза тя.
Айде!
Две тъмни фигури затулиха екрана, прокраднаха се към вратата. Залата се заля за миг със светлина, затвори се вратата, и пак стана тъмно.
Елица и Димо присвихме на силната светлина.
Седни. Ще ти взема вода! нареди й.
Билетарката поклати глава, осъдително.
Такава млада Женени ли сте поне? Накъде отива младежта процеди през зъби тя.
Май реши, че Елица е бременна.
Още не сме подписали. Но ще стане! включи се Димо.
Моля?! стъписано попита Елица, сърцето ѝ затуптя. Шегуваш се, нали?
Хвана ръката му и я обърна към себе си.
Никога не се шегувам с такива неща! отвърна сериозно той. Исках по-късно да говоря, но Отивам в казармата. Ще се върна женим се. Обещах ти целия свят, помниш ли? Ако не веднага, поне пингвините ще видим! Обещах?
Тя кимна.
Ще изпълня. Без значение какво казват другите! Просто трябва да искаш изцеление. Ще го намерим лекари, лекуващи. Ще родиш и дете! горещо изрече. Искаше да я целуне, но билетарката ги зяпаше под лупа на място неудобно.
Пий водата, да излезем! рече, дръпна я, но тя се измъкна от прегръдката.
Не може ли да имам деца? Никога? попита, гледайки го в очите.
Димитър се сепна. Мария го бе подплашила да мълчи по тия въпроси
Сега не е време Там ще видим. Пази се само. Хайде, поразходим се.
Тя слушаше, клатеше глава, позволи му да й помогне с палтото. После се обърна, прехапа устни. Като “недожена”, не вярваше, че може да е истинска жена без семейство, без работа, без мечти
Тогава му хрумна друг начин да я развесели занесе я на гости при Косьо Манолов. Ония пусна мотоциклета си. Сложиха каска на Елица, курдисаха я отпред, с Димо зад нея.
Движехме бавно, ръцете му нежно я обгърнаха и стана горещо, светът изчезна
През нощта на Елица извикаха лекар, сложи инжекция.
Нямате грижа за детето! възмути се докторът. И без това идват изпити! Е, ще мине
С Димо ли беше? строго я попита майка й, след като доктора си тръгна.
Да. Той е най-добрият, винаги казва истината! Дори за това, че не мога да имам деца
Тя отново заплака
Главата ще му обруся! каза Иван Георгиев, баща й.
Недей, татко! Той е най-добрият! Мартин въобще не може да му стъпи на малкия пръст!
Спете! изкрещя Иван, загаси лампата.
Оттогава Мария не пускаше Димо у дома си, държеше го виновен.
Ще бъда до нея, обещавам! Ще я излекувам, ще заживее щастливо! Защо я държите вкъщи, не ѝ давате млада да бъде? казах й на сбогуване.
На прага застана Иван, с ловджийската пушка. Димо я видя в ръката.
Ще стреляте ли, бай Иване? Аз никому не трябвам, освен на баба Катя. Ако ме няма кажете на Елица, че съм заминал, да не се тревожи!
Димо пристъпи напред, погледна смело цевта се допря до широката му гръд. Мария се разплака.
Иван постоя, после свали пушката.
Прост си още Може в казармата поумняваш. Иди си, заради баба си. Лена спи, няма да я будя.
Взеха решение: всичко е от Димо, той я заведе на онази разходка, той я учи да кара ски той е виновен! Да изчезне!
Недей, жено може да му хареса войнишкото и ще я забрави.
Мария на пръсти отиде до дъщеря си, не видя, че тя поглежда през прозореца към гърба на Димо.
“Огледай се!” крещеше тя наум.
И Димо се огледа, развя пилотката, намигна й. Тя разбра…
Върна се чак след четири години. Елица не знаеше родителите й не ѝ казаха, Димо бил пратен в Афганистан, изчезнал без вест. Баба Катя почина, не доживя да го види; не пуснаха Ели на погребението.
Писмата, които пращаше на Димо, изчезваха безследно.
Не ти пише ли? съчувствено питаше пощаджийката, Стефка. Може да си има други грижи А, ето го Мартин! Много учен! Я иди при него…
Върна се наесен. Мракът у дома беше потискащ, мирисът на мухлясали парцали и пропаднал покрив. На дивана бабиният шал. На шкафчето старите икони.
Седна на масата, затвори очи. Всичко уж същото, но не е
След безсънна нощ се запътих към дома на Елица. В двора Мария, простира.
Лельо Миме! повиках, хвърляйки фаса. Вие не се променяте!
Кой си ти? присви очи тя.
Аз съм, Димитър. Да вляза?
Не дочаках позволение, нахлух. Гледах към прозореца на Елица завесите плътно спуснати, цветята ги нямаше.
Отиде тя, Димо. Жива ли си? рече Мария. Върна ли се? Е, нашите времена са тежки
Къде е отишла? мрачно я погледнах.
Замина в Пловдив. Мартин влезе в университет там, и тя с него.
Защо Мартин?
Как защо? Съпрузи са вече. Лена не пожела да остане тук, мислеха те, че си убит. Има момче, Мартин се грижи, учат, имат жилище. Благодарни сме, че той беше до нея, докато чакаше теб Сега я нема вече. Недей да я търсиш, остави ги.
Елица никога не е обичала този ботаник! усмихнах се горчиво.
Преди беше така. Сега тя е спокойна, той я закриля. Моля ти се, не се появявай.
Не отвърнах, обърнах се, тръгнах. Мария въздъхна тежко. Мъжът й бе вътре, четеше
Останах още ден в празната къща, събрах няколко неща, залостих прозорците, катинар на портата. Отидох на гроба на баба Катя, свалих кръстчето си и го сложих там.
Извинявай, бабо Кате
И тръгнах
Димо се превърна в решителен, суров, не понасяше “не”. Въртеше несъвсем чисти бизнеси, стигна до големите пари. И търсеше
Да намери Елица беше лесно. В Пловдив, университетът, Мартин Но търсеше възможност.
След години предприемачество Димитър влезе в контакт с топ-кардиолозите в България и чужбина.
Защо те интересуват сърдечни неща? попита д-р Роман Романов от Пирогов. Имаме най-добрите. Какво конкретно има?
Позната ми е, на две години по-млада, сърцето й от дете Точна диагноза не знам.
Трябват изследвания, кардиограма, не архиви. Разбираш ме? Като донесеш, ще кажа
Димо тръгна да уреди.
Къде отиваш? Ирена стоеше с халата в коридора. Вкъщи бе студено, Димо проветряваше все за повече въздух. Пет сутринта, къде пак?
Имам работа. До три дни Не се тревожи. Ако звънят кажи, че не знаеш кога ще се върна. Прегърна я, целуна я грубо. Само ти ми липсваш! Не викай хора у дома, чу ли?
Тя вдигна ръце, като че се предава.
Да, господарю. Поне закуси
Няма време, извинявай.
Димо тръгна тихо. Ирена слушаше стъпките му по стълбите
Знаеше, че не я обича, и той не го криеше. Но им беше добре заедно тя му бе опора, той неин сила. Какво друго иска човек от живота?
Г-н Андреев, оборудване ще вземем, но медицински картони това вече е друг въпрос! В ресторанта, срещу Димо, седеше дребен, чуплив лекар. Трепереше, гризеше нокти. Това е провокация, така ли? Скъпи Димо, не давам нищо! Елица Иванова не си я спомням.
Трепереше, потеше се.
Спокойно, докторе! усмихна се Димо. Няма полиция, аз съм сам. Колко искаш? Лена ми е приятелка от дете. Болна е, а съпругът й я държи заключена! Позволява й само работа, да не говорят хората, иначе седи вкъщи, ни театър, ни радост Така ли трябва да живее? Има син, а не биваше да ражда но мъжът й настоя. Сега детето мъчат с науки и правила. Язък! А онзи млад, здрав, оправя се на чужд гръб.
Димо говореше внимателно, но всъщност кипеше да не удари по масата.
Вие сте опасен човек, господин Андреев! прошепна докторът. Влизате в чужд живот, рушите свят, не ваш
Престъпление е да вземеш болна жена само за лична изгода! изръмжа Димо. Не ми дреме за вашия свят! Дай ми картата, ще платя. Оборудването ще дойде навреме. Спасете човек и себе си имаш син кандидатстудент, погрижи се! Дай да поговорим на улицата.
Вятърът по Главната трепереше. Докторът му даде нужното Донесе документите, не за първи път играеше такова театро
Димо се усмихна, хвърли му конверт с левове.
Благодаря. Документите са вече при вас, очаквайте техника
Елица Иванова крачеше из малък пловдивски уличка. Не мислеше, дишаше си. Утре отново в поликлиника записана от Мартин в неудобно време, отпрашва се от работа. Вечерта родителска среща на Валентин Мартин пак не може. Родата идва на гости Много грижи.
Мотор профуча край нея, момиче стисна кръста на момче. Елица се усмихна и спомни как с Димо летеше
Ели! чу зад гърба си. Ели, здравей!
Оберна се. Димо
Имам нещо важно да ти кажа! поведе я към пейка. Да седнем малко.
Димо Димка шепнеше, милваше го по раменете, по лицето. Баба Катя не вярваше
Заплака. Той я прегърна. В него беше топлата закрила, която само той й бе давал
Къде да говорим? Кафе?
Ела вкъщи. Мартин и Вальо са там, ще ги запознаеш
Не, трябва насаме. Имам важно да кажа.
Добре, там на ъгъла е столовата.
Седнаха. Димо дълго се канеше:
Ели, трябва да заминеш с мен. Трябва документи, разрешения и пр.
Къде? объркана попита тя.
Намерихме професор Романов откри колега, който лекува теб. Има операция, след нея ще си нов човек!
Мартин не ме мъчи, пази ме… отрои Ели.
Знам всичко и за колата и за всичко. Не го мисли! Всичко е уредено тръгвай!
Кажи, Димо, женен ли си, какво правиш? попита тя. Промени се
Бил съм какъв ли не търговец, контрабандист После се изчистихме. Сега съм снабдител. И английски знам вече
Валя също учи английски, Мартин му намери учител. А ти у вас беше ли?
Не ме интересува. За друго сме тук, Ели! Всичко е платено. Готови са да те приемат!
Димо се прибърза, като че чувстваше, че някой ще ги прекъсне.
Елица? Валентин те чака, време е за вечеря, а ти в столова! Мартин се появи, лицето му се вдърви като камък.
Изчакай, Мартине, Димо ми каза нещо важно, още не съм решила
Елица се изплаши, вълнуваше се.
На въздух! Вземи си хапче! запретна ръка Мартин, а Димо ги последва мрачно.
У дома беше хладно, миришеше на супа. Валя излезе от стаята и взе да оглежда госта.
Аз съм Димитър.
Момчето му подаде ръка, погледна баща си.
Валя, пояж в стаята си, ние ще говорим с чичо Димо.
Елица занесе на Валя вечерята, погали го, върна се на кухнѝята.
Защо дойде? Къде живееш, какво търсиш? Мартин обикаляше. Елица, сложи му кюфте! Женен ли си?
Не. Намерих клиника в чужбина, операция, всичко има. След нея живот, като преди! Елица, кажи нещо!
Елица, дай чай на Валя намръщено настоя Мартин.
Щом жена му си тръгна, се обърна към мен:
Какво искаш сега? Да я замъкнеш незнайно къде, с какви пари? Аз измивах гърнетата в болницата, когато роди Валя! Нея я гледах аз, тя е моя! Най-добре аз знам кое е добре за нея!
Я ми разправяй нещата си изсмях се. Тя не е вещ. Трябва и тя да има шанс!
Аз няма да отида никъде, Димо. Оставам тук. Страх ме е, Валя ме чака. Живея си добре.
Елица ме прегърна, сложи глава на гърба ми.
Да пием чай, момчета. Имаме бисквити! усмихна се. А после, Димо, ще си ходиш.
Не поисках чай. Хванах си якето, излязох. Не се сбогувах.
Вървейки по улицата, блъскайки рамо минувачите, не разбирах как може да изпуснеш шанс за нов живот. Проживях за нея, пропилях всичките си пари Напразно.
Обикалях болници, уговарях, молех Напразно.
“Ти просто искаше да покажеш, че си по-добър от Мартин! Но не си. Провал.” помислих си, и нищо повече
Вкъщи Ирена ме чакаше будна.
Здравей тихо каза, пак в същото халатче. Сготвих супа Ще опиташ ли?
Бързо дойде при мен, прегърна тез студени ми ръце.
Какво има? учудих се.
Страх ме беше, че няма да се върнеш. Или ще останеш при нея
Тя тихо хлипна.
Мило, как без теб! тежестта ми падна. На никого нищо не дължа може да живея, да обичам Ирена, да създадем семейство Това ще бъде нашия дом.
Просто е позволи си да бъдеш щастлив!
Ирина ме гледаше как с апетит ям супата й, и се усмихваше, защото в този дом вече живееше съвсем истинско семейство. И тя вярваше в това.
