– Весела, ела, моля те…
– Мамо, знаеш, че няма да дойда!
– Веселичко, умолявам те, той е много зле…
– Не ме моли, няма да дойда.
“Мразя го!” Весела хвърли телефона с ярост встрани. Приближи се до хладилника, грабна вратата и извади бутилка ракия. Нале малко в чашката, но след кратко колебание изсипа напитката в мивката. Седна на стол и избухна в плач.
Десет години бяха минали откакто не бе стъпвала в родителския си дом.
В последния клас Весела се влюби. Съученичките ѝ често отивали на дискотеки и студентски партита в университета, който беше наблизо. Един път, подтикната от приятелките си, и тя отиде на танца. Там срещна *Него*. Той свиреше в група и пееше невероятно. Беше син на дипломат. Момичетата го въртешели като слънчоглед. Всяка мечтаеше за среща с Него. Весела не знаеше защо избра точно нея. Тя се влюби за първи път. Летяла на срещи с Него, забравяйки за училище и домакинските задължения, лъжела родителите си, само за да го вижда по-често.
Краткият ѝ роман с Него завърши с бременност. Любимият й започна да избягва срещите, а после изчезна напълно. Но се появи майка му, която ѝ предложи да намерят добър гинеколог, за да се оттърве от детето. Ние не сме мечтали за такава развратница за снаха, каза тя. Ти не си партия за нашия син.
Весела дълго не можеше да каже на майка си. Когато коремът вече не можеше да се скрие, призна.
Уличница! ревеше баща ѝ. Само за шеги ти е грижа, не за ученето! Какъв срам! Как ще гледам хората в очите? Махай се откъде! Не искам да те зная!
Майка ѝ мълчеше и плачеше. Тя винаги се беше подчинявала на мъжа си. Той беше властен, груб и с годините бе смазал волята ѝ. Тя отдавна не му противоречела.
След потока от обиди Весела нахвърли в раницата си две тениски и дънки и излезе от дома.
Първо се мотаеше по приятели, но никой не искаше да я настани. Взела пари назаем от една позната и отишла в друг град при леля си, за която знаеше само по разказите на майка си. Баща ѝ, ревнив до болка, беше прекъснал всякакви връзки със семейството й, така че тя дори не знаеше къде търси.
Пристигнала в непознатия град, разбрала, че леля ѝ се беше омъжила и преместила при съпруга си но къде, никой не знаеше. Гладна и без надежда, Весела се запъти обратно. На гарата стари жени продаваха храна на пътниците. Приближила се до една, която предлагаше баници на картон, покрит с найлон. Весела протегнала ръка, за да отмъкне една гладът беше непоносим, а пари нямаше. Но краднатата ѝ не беше ловка, и жената я забеляза. Искаше да я удари, но видяла корема ѝ и замръзнала.
Докато ядеше с жад, Весела разказала на непознатата всичко. Жената живееше сама и я поканила при себе си.
До раждането Весела продаваше баници на гарата. Мислеше си, че ще спести пари и ще се върне у дома. Още се надяваше, че баща ѝ ще я прости и всичко ще се оправи…
Но в чуждия град се застояла цели десет години.
Родила момиченце. Жената, която ѝ даде подслон, стана баба на детето. Тя го гледаше, докато Весела работеше. Първо чистачка в магазин, после временно заместила болната продавачка и останала. С годините стана старши продавач, после мениджър. Когато магазинът се събори, а наблизо израсте хипермаркет, тя продължи там. И сега, докато седеше в кухнята си и гледаше празната чаша, чу детски стъпки по коридора. Вратата се отвори и влезе десетгодишно момиченце, със същите големи очи като нейните.
Мамо, пак ли плачеш?
Весела изтри бързо сълзите, усмихна се и протегна ръце.
Не, скъпа, вече престанах. Хайде, да вечеряме. Утре имаш училище.
