Бременната сираче беше изоставена от приятеля си, оставена да умира в бедност. Решението ѝ шокира всички, които научиха за него.

Бременната сирака бе изоставена от приятеля си, оставена да умира в мизерията. Нейното решение изненада всички, които чуха за ня.
Лариса винаги се смяташе за хладнокровна и пресметлива. Детският дом я научи на сурова истина: разчитай само на себе си. Животът ѝ беше ясен като чертеж прецизно планиран. Първо педагогическо училище, после работа, може и скромна, но сигурна. И накрая брак. Не от слепа страст, а от разсъдък, със стабилен, сериозен човек, с когото ще може да създаде семейство нещо, което тя никога не е имала. Гледаше с надменност на онези, които се втурваха безсмислено в любовта, забременяваха и рушаха живота си. Лариса беше различна. Разумна. Умна. Поне така си мислеше.
Докато не се появи Коля. Висок, с усмивка, от която не можеше да откъснеш поглед, и очи като безоблачно небе. Работеше в автосервиз до общежитието ѝ, носеше шоколади, я караше на разходки с облечената, но поддържана девятка. Изглеждаше добър, силен, човек, зад когото можеш да се скриеш. Лариса, винаги сдържана и предпазлива, за първи път се остави да бъде погълната от чувства. Емоциите я заливаха като цунами. Всичките ѝ принципи и планове се стопиха в миг.
Когато тестът показа две черти, сърцето ѝ прескочи. Отиде при Коля с трепет, мечтаейки той да я прегърне и да каже: Сега всичко ще е различно. Вместо това получи удар. Коля я изслуша, лицето му се изкриви в презрителна усмивка.
Сериозно? проточи той. Ларис, какво? Не се кандидатирах за баща. Имам си достатъчно грижи. Детето не ми трябва. А ти с такова товарче още по-малко.
Говореше толкова леко, сякаш обсъждаше ремонт на кола. Всяка дума я режеше като нож. Светът, току-що изпълнен с цветове, отново стана сив, празен, безрадостен.
Отиваше в женска консултация, свивайки в ръката си направлението за аборт. Сълзите ѝ течеха по бузите. Всичко, на което се надяваше, се срина. Бъдещето празнота. Чувстваше се изоставена, сама, безсмислена. Пред нея бяха само болка и самота.
Телефон зазвъня, докато лежеше на леглото в стаята си, заобиколена от смачкани кърпи. Не искаше да отговаря, но звънецът не спираше. Най-накрая вдигна. Сух, официален мъжки глас се представи като нотариус и каза думи, които я накараха да се изправи:
Лариса Андреевна, касае ви наследство, оставено от леля ви, Нина Васильевна Кравцова.
Каква Нямам леля, прошепна тя.