На осем години съм и любимото ми място на света е площад Славейков. Не заради люлеещите се с ръждави вериги нито пясъчника, пълен със сухи листа, а заради дядо Иван.
Здравей, юначе! винаги ми извиква, като ме вижда да тичам към него след училище.
Дядо Иван има съвсем бяла коса, носи кафяв фетров шапок и ръцете му са най-набръчканите, които съм виждал. Но са добри ръце знаят да правят хартиени кораби и ме научиха как да свиря с пръсти.
Мамо, мога ли да отида на площада? питам я всяка следобед.
Един час, Борис. Не повече. отговаря, без да вдига поглед от документите си.
Мама винаги работи. Казва, че трябва сама да издържа дома ни, откакто баща ми си отиде. Никога не ме пита какво правя на площада или с кого си играя.
Дядо Иван ми разказва невероятни истории. Твърди, че като бил млад, пътувал из целия свят, срещал пирати в Черно море и веднъж даже ял с цар в Европа.
Наистина ли си ял с цар? питам го, докато дялчим сладкишите, които винаги носи.
Толкова истинско, колкото и ти да стоиш до мен. казва, намигвайки ми. Но най-голямото съкровище, което открих в пътуванията си, не беше злато.
Какво беше?
Беше семейство. Красива жена и син, който приличаше много на теб, когато беше на твоите години.
Когато го казва, става тъжен. Сините му очи, които винаги искрят, когато ме виждат, стават мътни като небето преди дъжд.
Къде са сега?
Жена ми е в рая. въздъхва. А синът ми… Е, понякога семействата се разпадат, юначе. Като чиния, която падне и се счупи.
Но счупените чинии могат да се залепят.
Чиниите да. усмихва се тъжно. Семействата са по-сложни.
Три месеца сме приятели, когато дядо Иван ме изненадва.
Ето, това е за теб. казва, вадейки дървена кутийка от джоба на палтото си.
Вътре има златен джобен часовник, много стар и тежък.
Беше на баща ми, и на баща му преди това. обяснява. Някой ден ще бъде твой, когато пораснеш.
Защо ми го даваш?
Защото си особен, Борис. По-особен, отколкото си мислиш.
Онази вечер показвам часовника на мама. Никога не съм я виждал толкова бледа.
Откъде го взе това? крещи, изтръгвайки го от ръцете ми.
Дядо Иван ми го даде, приятелят ми от площада.
Дядо Иван? Как изглежда този човек?
Описвам го: висок, бяла коса, сини очи, винаги носи кафяв шапок.
Мама сяда на кухненската маса и гледа часовника дълго време, сякаш е отровна змия.
Борис, не искам да ходиш повече на този площад. Чу ли ме?
Защо?
Защото ти казвам. И ми върни този часовник!
Не! Той е мой! Дядо Иван ми го подари!
Мама ми го взема и го затваря в шкаф с ключ.
Този човек е опасен. Не искам да се доближаваш до него.
Цяла седмица ме води и ме връща от училище. Не ме пуска никъде сам. Чувствам се като затворник.
Защо не мога да виждам дядо Иван? питам всеки ден.
Защото е лъжец. отговаря. А лъжците нараняват децата.
Но аз знам, че дядо Иван не лъже. Очите му са добри, а той сам ме научи, че лъжците никога не гледат в очите, когато говорят.
В петък успявам да избягам. Казвам на мама, че отивам в тоалетната по време на междучасието и тичам към площада.
Дядо Иван не е на мястото си. Питам жената, която продава цветя, дали го е виждала.
О, миличък. казва тъжно. Дядо Иван се разболя. Откараха го в болница преди три дни.
В болница? Коя болница?
В Пирогов, но…
Не я оставям да довърши. Тичам.
Болница Пирогов е на шест пресечки от площада. Пристигам запъхтян и без дъх. В регистратурата една сестра ми казва, че дядо Иван е в стая 204.
Намирам го в бялата легло, свързан с шумни машини. Изглежда много дребен без шапката си.
Дядо Иван! викам.
Той отваря очи и се усмихва, но усмивката е слаба.
Юначе… знаех, че ще дойдеш. Слага треперещата си ръка върху моето лице и прошепва: Борис… синко… Винаги съм те чакал. Часовникът е твой винаги е бил твой. Мама те пази, защото не можа да ме пази аз. Но аз те обичам. Винаги съм те обичал. Затваря очи. Аз стоя до леглото, докато машината спира да пищи, а белите стени остават безмълвни. После изваждам от джоба си малкия златен часовник мама не го е скрила толкова добре. И го поставям в неговата ръка.
Момче играе всеки ден с възрастен мъж на площада, без да подозира, че той…
