Ох, Божичко, тридесет и осем съм, живея сама, самотничка. През целия си живот никому зло не съм навредила, груба дума не съм изпяла. Всичко, което имам самостоятелно спечелено: едностаен апартамент в София, къщичка в подножието на Пирин. Грях да се оплаквам, но майка и баща поне са ме подкрепили, колкото са можели аз съм наймладото им дете, пето в реда.
Тясно обвързана с две подруги, с които се познаваме от детските пясъци. Го̀върем се рядко, защото вече са женени. Не ми харесва, когато техните съпрузи под градус се опитват да вкарат похотливи шеги, надявайки се да разсмеят някой, а да не се сетят, че жената е в стаята. Трябваше им да ги подложа в ухото и да им кажа, че тези мъже за мен не са мъже, а просто шумни гърлета. Благодарение на твоето милостиво сърце, разбрахха ме.
Мирослава, със сълзи в очите, се обръща към прозореца и вижда през стъклото безброй щастливи и не толкова щастливи хора. Обръща се отново към Божичка с тих глас:
Нямах досега късмета да искам нещо, сега се обръщам с смирение. Дай ми, Боже, нещо, което земните не предлагат. Уморих се от самотата. Поукай ми някакво животинче, може бездомно, а може дори сираче. Трусара съм, Господи, несигурна. Хората ме смятат за мрачна, но аз съм просто нерешителна, не знам какво да кажа, страхувам се да не се смеят над мен. Отец винаги ме учеше да се пазя, да не се срамувам пред тях. Живея без свещ на Бога, без кецове на дявола. Помогни ми, разясни ме, води по правия път. Амин.
Неделя, рано пролетно утро. В къщата срещу редки прозорци светят. За първи път се молих искрено и след като се отдръпнах от малката икона почувствах на бузите си две пътеки от незаплакани сълзи. Изтри ги с дланта, хванах две тежки торби продукти, бо̀я за ограда и малки късчета за домакинството и тръгнах към изхода.
Златото на живота ми е къщата в планината. Там не съм сама: работя в градината, а след това разговарям с соседки за реколтата. Теглото на торбите ме спъва до земята, но съм щастлива, че живея близо до спирка. На спирката никой не се появява, стоя сама почти час. Минат е един паз, друг, и всички са плътно натъпкани. Ако трети мине, ще се върна у дома иначе не е съдба да остана в къщата днес. С толкова хора в автобусите няма да се върна вечер, а сутринта да се върна на работа.
И чудо се случи: пълен автобус спря, изтласка пиян мъж, който се караше, и ме покани любезно да вляза. Вдишах дълбоко, вмъкнах се, вратата се затвори почти като хармоника, задъхах се от ароматите и почти упухна в клинична смърт. След 45 минути отворих очи отново в къщата в Пирин. В 15:00 имаше пушено окоро, пред мен Снежанка, а в 18:00 живо трупче. Върнах се полузтегнат до дома, гърбът ми се нави, ръцете под коленете, погледът ми се потъмни. Магия, колко красива! Погледнах се в огледалото, мигнах, скочих под душа и се настаних пред телевизора за малка почивка.
Заспах почти като птица, едва докоснах възглавницата. Уморена, събудих се в средата на нощта. Телевизорът пускаше някакъв филм, изключих го, сложих аларма и отново се облякох в халат, готова за сън. Но сънят не дойде. Измих се, стоя малко, после се събудих и си приготвих обяд за работа.
След два дни работа, пак се отправих към планината. Влезла в къщичката, очите ми се разшириха: електрическият чайник е горещ, любимата ми чаша стои със захар и пакет чай. Не можех да повярвам докоснах чашата, помръднах глава, излязох навън и видях боядисаната ограда. Боядисана?! Не разбирах нищо.
Въпросът се появи сам. Може би мама е дошла? Дойде до оградата, докосна шипка с пръста следа от зелена боя. Не беше мама, боята е свежа. На съседната къща се появи шапка на съседка Катя. По тесните пътеки на градината се приближи и извика:
Баба Катя!
От къщичката на съседите се чувна мъмляво:
Това ти, Мирослава? Почакай, ща изляза. Какви ви! Тъй падащи, пратени. Нищо не се оправя.
Бабата, заслужена строителка от старото време, с мръщене избърса ръце по ветеранския предник и излезе на прага.
Здрасти, Надю! Защо толкова рано? Днесшният ден не беше почивка? Гледам, оградата е нова.
Добро утро. Да, вчера работих. Не сте ли виждали кой боядиса оградата?
Не аз? Нямаше никой, аз тук дойде да прекарам нощта. Защо толкова се притесняваш? Може би майка ти е дошла? Тогава защо не се появи? Тя винаги влиза, а аз й служа чай.
Само не знам. Ограда боядисана, чайник горещ, чаша с чай.
Почакай, ще погледнем заедно.
Старичката отиде към калитката на планината. Тя и аз се заехме да проверим между моите лехи и слабо издигнатата къщичка, където почти не се виждаше мъжка ръка.
Показвай!
Е, това е всичко.
Виж, нищо не изчезна, нищо не се прибави.
Дали, само хлябът в торбата остава, няколко парчета, а сега ги няма.
О, къщовниче се появи!
Точно така! И оградата е боядисана, четката е измина, поставена в празна кутия.
Какво се мъчиш! Обади се на майка, а аз ще помагам.
С бързина извадих телефон от дамска чанта, набрах номера на мама. След дълго обаждане, на последния сигнал запъхтящият глас попита:
Защо толкова рано? Какво се случи?
Здравей, мамо. На къщата съм, всичко е наред. Дойдох ли ти вчера?
Не, не бяхме се уговаряли. Какво се случи? Чух, че ти се е случило. Да ме обрако?
Не, мамо. Някой боядиса оградата.
Бъди благословена, дето имаш съседи, които помагат. Не се тревожи, благодари им. Аз с татко сме за керамин.
Чао, мамо, предай на татко поздрав.
Добре, чао.
Баба Катя, нетърпелива, попита:
Какво има?
Не са те. Може би дядо Матей? Когато носех боята, той заплаха да дойде да помогне. Мислех, че шегува. Ще отида, ще му благодаря.
Точно така. Отиди, дъще. Ще ти сготвя щи с кости, ще е вкусно.
Отидох при всички съседи около къщата. Никой не е виждал, никой не е чул. Постепенно започнаха да се подиграват, мрънкайки за домови и бобъри. През два дни на къщата не се случи нищо интересн
о. При излизане оставих на масата половин хляб, две консерви риба, една кутия тушено и писмо с едно Благодаря.
Следващия уикенд летях към планината, като с крила вярвах, че ме очаква изненада. Чудото не закъсня: в къщата бяха прибити две рафтове, подредени са всичко, дори пода беше измит. Никак никой не беше виждал.
Чувствах някакъв хищнически адреналин, започнах да се придвижвам в различно време, със съседите създадох негласна охрана, взимах отпуски, за да следя тайния помощник. Нищо! Лехите се поливат, плевелите са отстранени, ягодите са в буркани и тенджери, свежи полски цветя в съда, къщата блести, дори старите ми къщовнички обувки са поправени. Храната се преработва, в хладилника стоят супи и салати от градинските зеленчуци. И какво оставаше да правя?
Станах в средата на къщичката, всичките си сили обедих към невидимия ми господар и тихо му благодаря. Краят на лятото ме направи нахална и започнах да му давам заповеди за следващото ми посещение. Казвах му, че ще го вкарам у дома за зимата, за да не мрази самотата. Пролетта отново ще дойде, за да не се тревожи. Съседките разводени, семейни ме завиждаха:
Гледай, онзи дух я разбира, знае, че на стара бобра трудно е.
Посетих и гадателка, оставих купичка мляко на прага, което постоянно пиеше котката на съседка Клава. Ето настъпи есента, реколтата е събрана, земята преобръщана. По съвет на съседите, в последното ми посещение се сянах на прага, поставих пред себе си стар мъжки чифт обувки, отнети от дядо Матей, и проговорих:
Хайде, госпожице, да се преместим. Ще живееш при мен, в едностаен апартамент, но ще се поберем.
Отляво се чу весела мъжка глас:
Подскочих от шок, обърнах глава и пред мен стоеше мъж в износена, но чиста роба, бос сър, с къдрава черна коса до раменете и големи василкови очи, стиснато и отворено кове.
Съжалявам, че те изплаши. Честно, не исках. Ти пак заминаваш след лятото. Ето защо съм тук. Обеща ти, че ще ме вземеш с теб.
От очите ми се изляха нежни сълзи. Гледах го мълчаливо.
Събудих се като от сън и викам:
Стой! Къде отивате? И шепнах:
Искаш ли да хапнеш?
Малко. Цял ден не съм излязала, не съм успяла да закуся.
Потърпи още, у дома има манти. Как ще те доведа? Остани тук, не се движи. Ще помоля дядо Матей за обувки, а може Сашо да отиде до града и да те върне у дома.
Скочих със скоростта на крила към съседите, не можех да повярвам какво се случва. Навярно съм в сън в реалния живот такова не се случва. Целият сезон бездомник ми помагаше, а сега го вкарвам у дома.
Минали са години. Дръжейки се за ръце, ходим с моя съпруг Владимир по утринните алеи в градския парк. Опетната есен, любимото ми време. Спомняме си как се запознахме, как бяха първите ни разговори, как животите ни се преплитаха. Аз бизнес дама, той с две дипломи, едно дневно, едно вечерно, след “прехода” остана без работа, но не се предаде. Той бе бездомник, но сега е мой съпруг.
Първо прекара нощи при приятели, но усещаше, че е тежест за тях. Скиташе се по къщите, крадеше храна. Един ден ме видя, натоварена със суми, съжали ми се и се скрито започна да помага. Страхуваше се, че ще го открият. С времето се привърза, макар да беше безполезно детективско. Сега се смеем на това. Когато синът ни порасне и се ожени, ще му разкажем нашата приказка.
Време е за вкъщи, идва службеният автомобил на съпруга. До вечер, милеещи се!
