Животът понякога ни поднася неочаквани обрати, които ни карат да се замислим колко непредсказуеми са неговите пътеки.
Рада и Борис са женени вече десет години. Обичат се, отглеждат двама сина. Рада е учителка по професия и преди преподаваше история в училище. Но с раждането на по-малкия син Любомир тя трябваше да напусне. Малкият има здравословни проблеми, затова майката трябва да е постоянно до него.
“Днес ще ходя с Любо в болницата,” съобщи Рада сутрин на съпруга си, докато той закусваше. “Имаме час в единадесет, можеш ли да ни закараш?”
“Разбира се,” отвърна Борис. “Сутрин ще отида на среща с шефа, после трябва да отбия и клона, така че чакайте ме. Ще ви се обадя.”
“Можеше и сама да стигнеш с автобуса, не си голяма госпожица,” проворча свекървата Елисавета, свивайки устни.
Рада мълчеше, а Борис, кимвайки, взе ключовете и излезе от апартамента. Живеят в жилището на майка му. Всичко би било хубаво, ама свекървата генералска дъщеря свикнала винаги и навсякъде да командува. Всички в семейството знаят, че да й противоречиш си струва повече главоболие. Рада научи това веднъж завинаги, когато Елисавета я постави на място, за да я държи в страх и да не се разхлабва.
“В този апартамент аз съм стопанката,” заяви рязко свекървата, щом видя, че Рада се приготвя да готви. “И няма да търпя още една стопанка в кухнята. Ясно ли ти е? Няма да повтарям десет пъти.”
Рада разбра от първия път, не възрази, още по-малко се кара. Елисавета стана вдовица рано и реши да не пуска сина си на крак от себе си. Затова настоя всички да живеят заедно в нейния апартамент.
Би могла да се радва, че синът й се оженил, че има внуци, че снахата й не е истеричка или скандална, и че не е сама. Но генералските гени се проявяваха, и цялата й любов се изсипваше върху сина й и внуците, а Рада почти не я смяташе за човек.
“Не пипай нищо в апартамента не умееш да переш, нито да готвиш, грижиш се зле за сина ми и внуците,” откровено казваше свекървата, въпреки че Рада стържеше пода, бършеше праха и поддържаше дома чист.
Но така и не успя да й угоди. Елисавета измъчваше снаха си с постоянни заяждания, особено след като Любомир се роди с някои здравословни проблеми и Рада трябваше да напусне работата си. Много пъти плачеше тайно, понякога не издържаше и се оплакваше на съпруга си.
“Бори, уважавам майка ти, но по-добре щеше да е да живеем отделно,” казваше тя, стараейки се да не унижи свекървата.
“Интересно, какво й е лошо на майка ми? В къщата е чисто, всичко е изпрано, сготвено, изгладено, децата нахранени. А ти не работиш, можеше сама да вършиш всичко. Вместо да благодариш, мрънкаш като стара,” отвръщаше Борис.
“Бори, дори не си представяш колко искам сама да се грижа за децата, да готвя, но Елисавета”
“Нямаме пари за собствено жилище,” рязко отвръщаше той. “Няма! И не забравяй, че само аз работя в семейството.”
И така, всеки подобен разговор завършваше без резултат. Рада разбра, че нищо няма да се промени. Затова се примири с положението.
“Рада, слез с Любо на входа,” се обади съпругът й, когато тя вече беше готова и го чакаше.
“Елисавета, може ли след доктора да отбием магазина? Трябва да купим нещо,
