Когато Лилия Иванова се нареди в новото си скромно едностаен апартамент в квартал Лозенец в София, й поднесоха изцяло черен британски котарак и тя остана в шок за няколко минути
Апартаментът единственият, който успя да спести след години спестявания, все още не беше обзаведен. Други проблеми също изискват нейното внимание.
И тогава идва котенцето. Отишавана от изненада, Лилия погледна в кехлибаровожълтите очи на малкото същество, въздъхна, усмихна се и попита дарителя:
Това е котка или коте?
Коте!
Добре, коте, ще се казваш Барс, каза тя мило към малкото.
Той отвори малката си уста и нежно измърка Мяу
*****
Оказа се, че британските котки са истински домашни приятели. Сега, след три години, Лилия и Барс живеят като едно сърце. По време на съвместното им живеене тя откри, че Барс има сърце, голямо както и душа.
Той радостно посреща господарката след работа, топли я в сънищата, гледа филми до нея с прибиване в крака и маха опашка, докато тя пуска метлата.
Животът с котка се оцвети в ярки нюанси. Приятно е да се върнеш у дома и да намериш някой, с когото можеш и да се смееш, и да се съжалавиш. Най-важното той те разбира от едно слово.
Изглеждаше, че всичко е просто живей и се радвай, но
В последно време Лилия започна да усеща болка в десния си страничен. Първоначално мислеше, че е просто напрегнат мускул от необичаен завой, после обвиняваше мазните ястия. Когато болката се задълбочи, тя се снабра на лекар.
След като докторът изрече диагнозата и обясни какво я очаква, Лилия плачеше цялата вечер, закъсайвайки се в подушката. Барс, усещайки нейното състояние, тихо се притисна до нея и се опита да я успокои с мелодичните си мъркащи нотки.
Под ритъма на Барсовото мъркање Лилия заспа. Сутринта, приела решението си, тя реши да не съобщава на близките си за болестта, за да избегне съжалителни погледи и натрапчиви опити за помощ.
Оставаше обаче искрата надежда, че лекарите ще успеят да победят недуговата. Предложиха й курс лечение, който можеше да подобри състоянието.
Въпросът се появи къде да остави котката. Със смирение, осъзнавайки, че болестта може да завърши трагично, реши да намери нов дом за Барс и добри стопани.
В интернет публикува обявление, посочвайки, че отдава породист котар в добри ръце.
Когато първият звъннал се запита за причината, поради която иска да се раздели с възрастното животно, Лилия, без да разбира защо, каза, че по време на бременността се появи алергия към котешкия косъм.
След три дни Барс, в преносимата клетка, тръгна към новите стопани, а Лилия се бе настанила в болница
Два дни по-късно тя се обади на новите стопани, за да се информира за Барс, но многократно се извиняват и й съобщиха, че котката избяга същата вечер и те не могат да я намерят.
Първият й импулс беше да избяга от болницата и да тръгне да търси котето. Дори помоли дежурната медицинска сестра да я пусне, но тя я отхвърли строго и я нареди да се върне в стаята.
Съседката от съседната стая, забелязвайки неспокойната млада жена, попита какво се е случило. Лилия, скръбно разплакава се и разказа всичко.
Не се мъчи, млада, каза неутралната, но нежна, жена на около четиридесет години, утре ще дойде един добър лекар от София. Аз съм също с тежка диагноза, синът ми е бизнесмен и ме прехвърли в друга клиника, а аз отказах. Той вече е уредил нещата, не знам как, но е постигнал. Ще помоля този лекар да се погледне и за теб, може би не е толкова страшно, добави тя, погушвайки Лилия по рамото.
****
Излезе от клетката, Барс осъзна, че е в непознат дом. Неизвестен човек протегна ръка, за да го погали
Нервите на котката не издържаха, и той силно удари лапата в ръката и се скочи в тъмен ъгъл.
Пламене, не го докосвай сега, нека свикне, чу Барс мек женски глас, но това не беше гласа на неговата стопанка.
Сърцето му биеше глухо, мислите му се разпръсваха, душата му боли. Как можеше господарката да го предаде на чужди хора? Защо я изостави?
Кехлибаровожълтите очи сканираха стаята, паникьосани. Забелязаха отворен прозорец. С черен миг котът пролетя през стаята и изскача навън!
За щастие, това беше само вторият етаж, а под прозореца имаше поддържана трева. Оттам започна обратният път към дома
*****
Пред почитателите, се появи женска фигура около четиридесет години Мария Павлина, внимателно прегледа лечебната карта, след което предложи на Лилия да легне върху масата, да се обърне на ляво.
Тя дълго натискаше, проверваше, пипаше, питаше къде боли, какъв е болката. После отново прочете картата. Нанесе няколко манипулации с медицинско оборудване.
Лилия не очакваше нищо добро. Върна се в стаята, където вече лежеше съседката й.
Какво ви казаха, момиче? попита тя.
Още нищо, казаха, че ще влязат още в стаята.
Разбирам. А ми не е късмет, потвърди диагнозата, отговори жената тъжно.
Много ми е жалко и благодаря ви за всичко, отвърна Лилия, без да знае как да успокои човек, който знае, че скоро няма да бъде тук.
След половин час в стаята влезе Мария Павлина в компанията на други лекари.
Е, Лилия, имам добри новини. Болестта ви ще се излекува успешно, вече предписах курс, полежете две седмици, ще преминете лечение и ще се оздравеете, каза тя с усмивка.
След като лекарите излязоха, съседката промълви:
Чудесно. Радвам се, че успях да направя още едно добро дело преди да замина. Бъди щастлива, момиче, завърши тя.
*****
Барс нямаше водеща звезда и не знаеше за нея. Котката просто следваше котешкото си вдъхновение. Пътят през тръни към звездите беше пълен със рисковани приключения и комични случайности.
Никога не познавайки улиците, благородният британец за един ден се превърна в опасен хищник с острички инстинкти.
Избягвайки шумните улици и магистралите, скок след скок, плъзгане, почти полет над земята (тъй като се кани от кучетата), бърз скок на дърво, той се стремеше към целта
В един тих двор, където шумът от близката улица го заслепи, се сблъска лице в лице с опитен котарак.
Той мигновено го разпозна като чужденец. С оглушителен мяв той се хвърли към Барс, а той, превърнал се от благороден аристократ в разярен бандит, не отстъпи.
Сблъсъкът беше кратък. Местният котешки шеф се укри в храстите, оставяйки леко скъсано ухото като спомен.
Така беше котаракът искаше да покаже кой е господар. Барс продължи към дома и нищо не можеше да му попречи.
Пътят към дома продължи. Спомняйки се за далечните предци, Барс се научи да спи на клоните на дърветата, избирайки удобни разклонения.
О, колко срамежливо, но Барс се научи да яде от кошчето и да краде храна от други дворни котки, които се храняха от съжалителните жители.
Един ден се изправи пред яста от кучета. Те го загнезоха в клонка и лаеха, опитвайки се да го стигнат с лапи.
Хората, които се събраха около шума, прогонваха кучетата. Една жена реши да вземе Барс. Тя го подмами с парче надкуена наденичка.
Гладът и страхът заслепиха ума му и той се приближи, позволи се погладен и вдигнат в ръце. Но
След като се успокоие и нахапа в топлината, Барс спомни къде се бе отправил, скочи зад жената в коридора и се сплесна в отворени входни врати, които точно се отвориха, продължавайки пътя към дома
*****
Изписала се от болницата, Лилия се прибра у дома. В главата й продължаваха думите на жената, която й пожела щастие. Разбира се, беше безумно радостна, че диагнозата не се потвърди и че е здрава.
Но сърцето й болеше за Барс. Не можеше да си представи как ще се връща в празния апартамент без никой да я посреща.
Със стъпка в прага на своя апартамент, Лилия се обади на хората, които взеха Барс, и поиска точния им адрес. Пристигането им разкри как Барс избяга, и тя реши да следва следите на котето.
Тя им казваше, че е нереално, че измина две седмици, че малък домашен котарак вряд ли би оцеляло навън, но тя не искаше да вярва в това.
Лилия тръгна пеша, оглеждаше всеки двор, разглеждаше прилежащите градини, гаражи. Опитваше се да мисли като котка, която никога не е била на улицата. Призоваваше Барс, гледайки в тъмните прозорци на мазетата.
Когато се приближи до къщата, осъзна, че котката безследно изчезна. И нереално беше за него, който не познава града, да стигне там, където тя ходеше два часа пеша с всички забавяния.
Във вътрешния си двор влезе с тъжно лице, сълзите се стичаха по бузите, душата й беше тежка и болна. През мъглата пред очите й забеляза, че от другата страна на тротоара се движи към нея черен котарак.
Някакъв черен кот избухна в ума ѝ. Тя спря и, взирайки се, разбра. Със скърцане тя изскочи от мястото с вик Така Лилия разбра, че истинската сила на сърцето се крие в способността да прощаваш и да се доверяваш на чудото, което всяко живо същество носи.
