Нашият баща живее още в един друг дом каза синът, и разбрах, че неговите командировки са лъжа
Колко пъти да го повтарям, няма да облека това рокльо! Радостина гневно тропна с крак и кръстоса ръце. Чеше се и яката е гадна!
Но, миличка, купихме го специално за юбилея на баба Деница се опитваше да говори спокойно, въпреки че вътре всичко кипеше от яд. Ще се обиди, ако дойдеш с дънки.
Нека се обижда! На десет години съм, сама решавам какво да нося!
Деница затвори очи и преброи бавно до пет. Истериките на дъщеря ѝ бяха последното, от което се нуждаеше. Денят и без това беше тежък аврал в офиса, после бъркотия из магазините, готвене на баничка за свекърва ѝ. А Стефан, както обикновено, беше в командировка, точно когато ѝ трябваше подкрепата му.
Ради, чуй започна тя, но в стаята се втурна шестгодишният Борис с кола в ръка.
Мамо, мамо, виж какво нарисувах! подаде й смачкана хартия. Това сме ние!
Деница погледна рисунката типични детски драсканици: тя с огромна усмивка, дъщеря ѝ с плетенки, малкият Борис и баща, нарисуван по някаква причина два пъти от двете страни на листа.
Много хубаво, зайче похвали го разсеяно. Защо баща ти е два пъти?
Не е два пъти момченце я погледна с недоумение, сякаш обясняваше очевидно. Това е нашият баща в нашия дом, и баща в другия дом, където живее, когато не е с нас.
Нещо студено пълзящо премина по гръбнака на Деница. Погледна по-внимателно наистина, две фигури на баща, една до тях, друга до схематична къща в другия край.
В кой друг дом, Бори? попита тя внимателно, стараейки се гласът ѝ да звучи небрежно.
Ами, в онзи с цветята на прозорците и котката момчето сви рамене. Той ме завеждаше там, когато ти беше на работа. Само че е тайна, баща каза да не ти казвам.
Радостина, забравила за спора за рокльото, замръзна с широко отворени очи. После избухна:
Бори, какви глупости говориш?! Баща ходи в командировки, не в други къщи!
Не лъжа! обидено нацупи устни момчето. Гледахме анимации и ядяхме пица. И леля Герга ни направи кафе с мляко.
Коя леля Герга?! Деница усети как стаята замаха пред очите ѝ.
Бабина приятелка, тя живее там Борис вече беше загубил интерес и буташе колата си по пода. Може ли да гледам анимации?
Деница кимна, без сила да продумва дума. Радостина прехвърляше уплашен поглед между брат си и майка си.
Мамо, сигурно бърка нещо каза тя несигурно. Баща не може
Иди в стаята си, Ради Деница я прекъсна тихо. И махни го това рокльо, слагай каквото искаш.
Когато дъщеря ѝ излезе, Деница тежко се повали на дивана. Мислите ѝ се блъскаха, сърцето биеше в гърлото. Стефан, нейният Стефан, който уж ходеше на командировки на всеки две седмици? Който толкова убедително разправяше за работните пътувания, носеше подаръци на децата от различни градове?
Спомни си как преди половин година за първи път я обзе смутна съмнение. Мъжът ѝ започна да се забавя все повече, появиха се тези редовни командировки, въпреки че преди ходеше едва на три месеца. Веднъж откри в джоба му бележка от кафе в техния град с дата, когато трябваше да е в Русе. Стефан обясни, че се върнал ден по-рано, но не дошъл вкъщи, защото било късно не искал да притеснява семейството.
Повярва му. Или се накара да повярва.
Деница стана и отиде до шкафа с документи. В отделна папка бяха сметките им. Прегледа ги бързо телефонни, интернет, сметки за тока. Обикновено това се занимаваше Стефан, но сега той трябваше да се върне едва след три дни.
Изведнъж погледът ѝ спря върху непозната сметка. Фактура за телефон и интернет, но на друг адрес в квартал Лозенец. И получателят Стефан Димитров, съпругът ѝ.
Ръцете ѝ се разтрепериха. Ето го доказателството. Глупаво бе да се надява, че детето греши или измисля. Деца на тази възраст не лъжат за такива неща просто нямат причина.
Телефонът във джоба ѝ вибрира. Съобщение от Стефан: Как сте? Липсвате ми, броя дните до връщане. Целувки.
Деница втренчи се в екрана, без да знае как да отговори. Да напише ли сега? Да се обади? Или да изчака да се върне и да гледа в очите му докато лъже?
Накрая изпрати кратко: Всичко е наред и изключи телефона.
Следващите два дни преминаха като в мъгла. Механично вършеше ежедневието работа, дома, деца но мислите ѝ постоянно се връщаха към двойния живот на съпруга ѝ. На третия ден, в девет вечерта, чу вратата да се отваря. Стефан влезе с куфар в ръка и уморена усмивка.
Здравейте, мили! провикна се той, събу обувките и остави чантата. Къде са моите герои?
Децата се втурнаха към него с викове. Деница стоеше на прага между хола и кухнята, загледана в него. Виждаше го ясно сега всяка лъжлива интонация, всеки навик, изработен с години, за да скрие това, което вече не можеше да се крие.
Здравей каза тя тихо.
Той се изправи, усмивката му леко помръкна при вида ѝ.
Всичко наред ли е? попита.
Да отвърна тя. Всичко е наред.
Замълчаха. Децата го викаха към телевизора.
Иди каза тя. Гледай с тях.
Той кимна, тръгна, после се обърна.
Обичам ви рече.
Тя кимна в отговор.
Когато той седна на дивана между децата, Деница се обърна и се качи на тавана. Отвори стария сандък, в който държеше писмата от началото на връзката им. Взе бележника си и започна да пише бавно, методично, каквото ще прави утре, както и в дните след това.
След половин час угаси лампата и остана да седи в тъмното, слушайки смеха долу.
