**Съботен Дневник**
Ще продадем апартамента ти и ще се нанесем при моите родители, повтори той, излизайки на балкона. Майка и баща вече са подготвили всичко. Стая на втория етаж, отделна баня. Ще е удобно.
Бойка бавно остави книгата, която четеше на балкона. Пролетният въздух беше хладен, но приятен след задушната зима. Погледна към съпруга си, който стоеше на прага. Кирил изглеждаше решителен твърде решителен за съботна сутрин.
Какво каза? попита тя, надявайки да не е чула правилно.
Ще продадем апартамента ти и ще се местим при моите. Майка и баща са уредили всичко. Стая на втория етаж, собствена баня. Ще е добре.
Бойка го загледа, опитвайки се да разбере дали се шегува. Три години брак я бяха научили да чете настроенията му, но сега беше объркана.
Кире, това е апартаментът на баба ми. Остави ми го.
И какво от това? Трябва ремонт, сметките са скъпи. А при моите има място за всички. Парите от продажбата ще ги влагаме в депозит.
Чий депозит? уточни Бойка.
Семеен, разбира се. Майка казва, че е разумно. Винаги дава добри съвети.
Бойка стана от плетения стол и се приближи до парапета. Долу в двора деца играеха. Спомни си как самата тя тичаше там като малка, когато идваше при баба си през ваканциите.
Твоята майка реши какво да правя с моя апартамент?
Не започвай, Бойке. Говорим спокойно.
Говорим? Ти ми поднесе готово решение.
Кирил се приближи и опита да я хване за ръка, но тя се отдръпна.
Слушай, логично е. Защо ни трябват два имота? Родителите ми остаряват, имат нужда от помощ. А този апартамент какво толкова? Обикновен двустаен в спален квартал.
Там прекарах детството си, каза Бойка тихо. Баба ми го остави на мен, защото знаеше, че ще го пазя.
Сантиментите са сладки, но безполезни. Майка е права трябва да мислим за бъдещето.
Чие бъдеще? На майка ти?
Кирил намръщи вежди. Не обичаше да го критикуват родителите му, особено майка му. Весела Кирилова го беше отгледала сама първите десет години от живота му, докато не се срещна с Борис. Оттогава Кирил смяташе за дълг да я защитава.
Стига, Бойке. Решението е взето. В понеделник се срещаме с брокер.
Какво решение? Взето от кого?
От мен. Аз съм глава на семейството.
Бойка се засмя не от веселост, а горчиво.
Глава на семейството? Сериозно? Кириле, аз мислех, че сме равни.
Равните партньори не се държат за стари неща. Майка ми продаде апартамента си, когато се омъжи за баща ми. И са добре.
Твоята майка продаде малко студио в покрайнините и се нанесе в къщата на баща ти. Има разлика.
Кирил почервеня. Не понасяше да му посочват очевидни неща, които предпочиташе да игнорира.
Не позволявам да говориш така за моите родители!
Казвам истината. И ето още една НЯМА да продавам апартамента.
Ще видим, прощъмна Кирил и излезе от балкона.
Бойка остана там. Слънцето се издигаше, греейки й лицето. Спомни си за баба Лиляна, която беше работила цял живот като учителка, за да си купи този апартамент. Момиченце, казваше й, винаги трябва да имаш свое място. Запомни го.
Онази вечер Кирил докара родителите си за чай. Бойка знаеше, че не е обикновен визит. Весела Кирилова влезе пръв, оглеждайки апартамента с критичен поглед.
Да, тук не е правен ремонт от двайсет години, заключи тя. Тапетите се люлеят, паркетът скърца. Представи си колко пари ще трябват, за да го оправим!
Борис Стефанов влезе тихо в хола и седна в креслото. Рядко се намесваше в разговорите на съпругата си.
Здравейте, Весела, Борис, поздрави ги Бойка. Чай? Кафе?
Зелен чай, ако имаш, отвърна свекърва й. Без захар. Пазим фигурата.
Бойка отиде в кухнята. Кирил я последва.
Не се държи така, каза той. Родителите искат да помогнат.
С какво? Да ме лишат от дома ми?
Не преувеличавай. Няма да те изхвърлят на улицата.
Не, ще живея в къщата на твоите родители. По техните правила, в техния ред.
Какво лошо има в ред? Майка обича нещата да са подредени.
Бойка завари чая и сложи бисквити на поднос. Седнаха в хола Весела на дивана, Борис в креслото, Кирил до майка си. Бойка остана права, подпрена на вратата към кухнята.
Разбирам ви, започна Весела, младите искат независимост. Но животът е труден. По-добре с помощ, отколкото сам-самички.
Бойка погледна към балкона, където още стоеше плетеният стол и книгата ѝ отворена на същата страница.
Аз не съм сама, каза тя тихо. Но започвам да се чувствам така.
Кирил се намръщи, но не отговори.
На следващата сутрин, в неделя, Бойка се събуди рано. Слезе долу, извади старо куфарче от шкафа в антрето и започна да събира неща.
Когато Кирил излезе от спалнята, я видя да слиза по стълбите с куфара в ръка.
Къде отиваш?
При приятелка, отвърна тя. Докато реша къде да живея. Сама.
Вратата се затвори след нея. Слънцето още не беше изгряло напълно, но в двора вече се чуваха птици. Бойка вървеше бавно, но сигурно сякаш за пръв път от много време напред, знаеше накъде отива.
