Съпругът ми винаги ми даваше за пример своята майка – как преодолях обидите, сравненията и започнах щастлив нов живот с дъщеря си в България

Съпругът ми винаги ми даваше за пример своята майка.

Това, което се случи с мен, е напълно типично за нашите ширини. Ожених се на 25 години, а година по-късно се роди дъщеря ни. Всичко помежду ни изглеждаше наред. Но с времето мъжът ми започна да ме нарича мързелива. Бил съм на майчинство и нищо не съм вършила, а като започнах работа, заплатата ми пак била ниска, въпреки че взимах почти толкова, колкото и той.

Всички знаем, че след сватбата най-добре си личи кой е под влияние на свекървата. Още в началото трябваше да подозирам, че нещо не е наред, но тогава бях сляп и глух.

Моят съпруг непрекъснато изтъкваше майка си, Стоянка, като еталон за добра жена. Тя работила в счетоводството, отглеждала градина, гледала двама сина и се справяла с всичко. А аз? Трябваше да работя на смени и на пълно работно време.

Правех всичко по силите си да приличам на свекървата. Помагах й у дома, ходех на вилата с нея, чистех. Когато дъщеря ми Милица тръгна на училище, й помагах с домашните. Притесненията ми обаче станаха още по-големи. В работата ми изискваха двойно повече, а заплащането беше мизерно. Работех извънредно, колкото се може повече. Бях принуден да търпя, макар и все още зависим финансово от жена ми. Тя ме подиграваше, но се правех на глух. Не исках да оставям детето си без майка.

Но всички знаят колкото повече позволяваш на някого, толкова повече той ти се качва на главата. Обяснявах на жена си, че съм изморен и не мога да печеля още, но тя отсече, че ако е така, ще давам в общите разходи точно колкото и тя, а останалото ще си държи за себе си. Това било справедливо според нея. Бракът ни едвам издържаше, а после напрежението ни разедини.

Разбрах, че повече така не мога. Омръзна ми от постоянните й упреци, нравоучения и непрекъснатите сравнения с майка й. Капката, която преля чашата, беше заканата, че ако не си намеря по-добре заплатена работа, ще се върне при свекърва си. Запомних го ясно. Три години ми трябваха, за да я изпратя при майка й свекървата. Намерих си нова, по-добре платена работа чрез познат. Не искам да споменавам през какво минах. Разведохме се! Делихме имуществото. Разменихме апартаменти. Карам се редовно.

Сега си живея спокойно. С Милица съм щастлив без онази жена до себе си.

Имам си жилището, работата, която харесвам. Не е голяма мечта, но пък ми осигурява всичко необходимо. Само родата не спира да ме бута да си намирам нова жена. Някои ме смятат за нещастен разведен. Мислят си, че само друга жена може да ми донесе щастие. А на мен защо ми е? Един провал стига Може би трябва на челото си табела да сложа: Млад, готин, не се интересувам от запознанства. Щастлив съм с Милица. Не искам друг брак. Бившата ми също е щастлива до майка си.Понякога, вечер, седим с Милица на терасата и слушаме шумът на града. Разказваме си истории, смеем се на глупости и просто сме заедно. Гледам я пораснала, умна, усмихната. Питам я: Как си, мами? Тя ми се ухилва: Ти как мислиш? И в този миг разбирам, че свободата и спокойствието са най-големият лукс.

Може да не съм перфектният баща или съпруг по чужди стандарти, но съм щастлив по моите. Понякога това е напълно достатъчно да сложиш точка на миналото, да се засмееш на стереотипите и да избереш собствения си път. А най-хубавото е, че вече не се сравнявам с ничия майка и най-накрая се харесвам такъв, какъвто съм.

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

2 × two =

Съпругът ми винаги ми даваше за пример своята майка – как преодолях обидите, сравненията и започнах щастлив нов живот с дъщеря си в България
Не се прави така – да живееш отделно от жена си – Аз съм Оля, жената на Иван – тихо прошепна разплакана жена, държейки здраво за ръка момче. – А това е нашият син – Павел. Людмила Николаевна с недоумение гледаше към снаха си, която никога не бе виждала на живо. – Исках просто да знаете… Ако ви потрябва нещо… Или ако искате да се видите с внука, моля, обадете се – все така тихо промълви Оля. – Какво мога да искам от вас?! – изпепели я с поглед Людмила Николаевна. – Защо дойдохте изобщо?! За наследството ли?! Снахата се опита нещо да каже, но тя не ѝ позволи. – Не те познавам и нямам желание да те познавам! Добро момче си отгледахме с мъжа ми, макар и малко своенравен – целият в баща си, който за жалост почина, когато Иван беше на 15. Но тогава вече синът ми Людмила Николаевна ми помагаше във всичко, а работа в селската къща – бол. Мъжът ми успя да построи голяма къща, дворът ни е немалък, имаме кокошки, прасета, крава – само се върти! И все пак – Иван замина за града да учи професия – стана заварчик. – Какво, бялата му ръка ли, да върти листи в офис? А на добрите заварчици знаеш ли колко плащат? – отсичаше Людмила Николаевна на “доброжелателите”. Нищо – здрава съм аз, сама всичко вкъщи управлявам, на сина му трябва да учи, да си гради живота, семейство да има. Иван се изучи, изкара армията, намери работа в града и се ожени за Елена. Още от училище бяха приятели, тя също учи в града, работи като счетоводител. Много ми харесваше – от добра, непиеща семейство, кротка, добра. Наричаше ме “мамо” още от първите редки срещи, стараеше се винаги да ми угоди, не ми противоречеше. Родителите от двете страни помогнаха на младите за апартамент – Иван и Лена взеха малък кредит. За да го изплатят по-бързо, Иван замина на сменна работа: два месеца в Бургас, един – вкъщи. – Не е редно това – да живееш отделно от жена си – Людмила Николаевна не одобри решението. – Съпрузите трябва да са заедно, иначе добро не ги чака. – Мамо, така по-бързо ще изплатим ипотеката, и кола хубава ще взема. Какво – цял живот да чакам? Не се притеснявай – всичко ще се оправи, – отвърна Иван. И наистина се оправи. За шест години платиха кредита, взеха нова кола, живееха добре. Внезапно – като гръм от ясно небе: – Мамо, с Лена се развеждаме – обяви синът. – Защо? Какво стана? – Людмила Николаевна се разтревожи. В живота им не се месеше и не подозираше за семейни проблеми. – Просто не си пасваме – вдигна рамене синът. – Аз дете искам, а Лена има проблеми. – Значи, затова я изоставяш?! А тя те носи на длан, все още влюбено те гледа! Не смей! Всичко може да се реши! Има ЕКО, осиновяване… – Мамо, не е в това проблемът… – Не ме прекъсвай! – вече кипеше. – Ако е така, то въпросът за дете си е у теб. Преболедува свинка като малък – ето! Изхвърли мислите за развод! Седнете, говорете, и да не чуя повече това! Иван я погледна необичайно, но не оспорваше. Людмила Николаевна реши да говори с Лена – да я успокои, да даде съвет. – Безсмислено е, мамо – въздъхна Лена, изморена и бледа. – Иван обича друга жена – вече две години се срещат на работа. – Каква жена?! – Людмила Николаевна ахна. – Ще му го кажа аз! – Не се притеснявай, ще оправим… Но не стана. Иван потвърди думите на Лена и прояви инат. – Моята си е живота – аз решавам как да живея, – отсече и добави: – Мамо, Оля ще ти хареса. Ще се запознаете… – Чуй ме! – ядосано каза тя. – Не искам да я виждам! И не я води у нас! Ясно? – Домът е наполовина и мой – ако искаш, няма да я водя. – Така да бъде! – не отстъпи Людмила Николаевна. Иван замина, после съобщи, че се е оженил, дори изпрати снимка. Момичето – нищо особено, симпатична, стройна, със светла кожа и тъмни очи – как е омаяла Ваня? Загадка. Людмила Николаевна не искаше да размишлява много – имаше да върши работа. Синът ѝ намекваше по телефона, че на отпуск може да дойде с жена си, но тя му припомняше думите си – нищо не променяше. Иван идваше у тях веднъж годишно за две седмици – вършеше мъжка работа и се виждаше с приятели. Помагаше ѝ старият ѝ ухажор Иван Петров – вдовец от пет години. Той я канеше за жена, но тя отказваше – не върви да се жени човек на стари години! А и 50 са още далече, но така и не се реши. – Жалко, мамо, Иван Петров е добър човек и явно те обича, – отбеляза Иван. Тя си замълча тогава – коя да знае, че това ще са последните думи от сина ѝ… Иван се удави на риболов с приятел. Какво точно се е случило – неясно. Полицията оповести – нещастен случай. Лодката била нетрайна, затънала в средата на реката, течението силно, дълбочината голяма, а в кръвта – малко алкохол… Людмила Николаевна в тия дни бе съкрушена – забеляза съвсем смътно познато жена с момче, някъде около 12 години. Само момчето ѝ привлече вниманието – до безобразие приличаше на Иван. Може би ѝ се е привидяло – от сълзи почти не виждаше, сякаш гледа сина си в друг човек… Но не сгреши… – Аз съм Оля, жената на Иван, – тихо промълви жената, стискайки ръката на момчето. – А това е нашият син – Павел. Примете ни съболезнованията. Людмила Николаевна само кимна, не им обърна повече внимание. Срещнаха се след седмица – Оля с Павел сами дойдоха у дома. – Исках просто да знаете… Ако искате да се видите с внука, моля, обадете се – пак тихо каза Оля. – Какво ми е нужно от вас?! – избухна Людмила Николаевна. – За наследство ли сте дошли? Къщата? – тя посочи сградата. Говореха на прага. Снахата опита нещо да каже, но ѝ спря думата. – Не те познавам и не искам! Ти съсипа семейството на сина ми, в гроба го изпрати! С Лена да бе останал, нищо нямаше да се случи! Да му приписваш чуждо дете! Моят син не може да има деца – каза ѝ той… – разплака се. Оля я погледна жално, момчето – уплашено. Людмила Николаевна се поокопити. – Благодаря за съболезнованията и довиждане. Нямаме за какво да говорим! Ако посегнеш на наследството – ще съжаляваш! – и се прибра без да се обърне. С какви очи дойде! Всичко ще им вземат! Заради тях даже сина си загубих… Какъв внук?! Според възрастта – момчето се е родило докато Ваня бе женен едва две години. Не е възможно! Иван Петров до нея в тия дни само мълчеше и поклащаше глава. Ще почака – може някога тя да се размисли и да ги приеме. Но и след пет месеца Людмила Николаевна мълча. Оля не прояви претенции, само звънеше на Иван Петров и питаше за здравето ѝ. Той ѝ разказваше. Жал му беше вдовицата – видно бе, че обича Иван и страда, може би дори повече от майка му. – Люда, помисли! – започна Иван Петров. – Това е твоят внук – виж се, знаеш го! Паул го нарекоха в чест на покойния ти мъж – уважение ти дадоха. А ти си сама… Аз съм с теб – но ти разбираш, нали?.. Людмила Николаевна мълча угрижено. – Виждаш, наследство нямат взискателност – иначе вече щеше да има шум… Ти си умна жена! – не изтрая Иван Петров. – Не викай, – най-накрая промълви тя. – Знам си всичко. По-добре ми дай телефона на Оля. Знам, че го имаш… Трудно ѝ бе да вземе това решение – но нали на този свят не ѝ остана никой друг… А и Пашко – така копие на Ванечка! Ще оправи всичко – заради покойния си син, заради внука и заради себе си. Абонирайте се за канала, за да не пропуснете новите публикации Абонирайте се