Днес душата ми е натежала, а мислите ми се носят без посока, като пожълтели листа, които вятърът гони по паветата на Пловдив. Когато се прибрах разстроена, баба Станка ме прегърна силно и каза: Вяра, не си струва да хабиш сълзи за този твой Боян. Още преди да се омъжиш ти казах не е за теб, не го взимай. А ти все за любов говореше… Е, къде е тази любов сега?
Сълзите ми се стичаха, докато промълвих: Бабо, мислех, че ще ме утешиш, а ти пак същото…
Какво да кажа? Да го хваля ли този Боян, дето не струва? Затова сега страдаш.
А любовта, бабо? Вярвах му, а той доведе у дома съседката Валя, която е с цели седем години по-възрастна от него, и на всичкото отгоре ми се присмя… Само шест месеца живяхме заедно, а той вече…
Върнах се по-рано от работа, влязох вкъщи, а там смях. Отидох в спалнята и застинах Боян ме гледаше уплашено, а Валя се ухили и каза: Какво се пулиш? Уча мъжа ти на тънкостите на любовта. Смехът ѝ още кънти в ушите ми.
Излетях навън, без посока, и краката ми сами ме доведоха при баба.
Каква любов е това, ако води друга жена у дома ти? Остави го, разведи се, докато нямате дете. Остани при мен, ще се оправим. настояваше баба Станка, макар и на нея да ѝ се късаше сърцето.
Боян е от семейство, където алкохолът и скандалите са ежедневие. Баба винаги е знаела, че така ще стане, но аз не исках да я слушам. Понякога и от такива семейства излизат добри хора, но не и Боян. Още от малък беше пакостник, а като порасна често пиян, все в разправии. Баба не искаше да се омъжвам за него, но той беше хитър знаеше, че съм тиха, грижовна и работлива.
Вяра, кълна ти се, ще спра да пия, щом се оженим. обещаваше ми, когато ми предложи.
Аз, наивната, му повярвах. Никога не бях имала сериозен приятел, освен едно момче от училище, но там беше само приятелство. Влюбих се в Боян, сякаш други мъже не съществуваха. По-голям е с четири години, армията вече беше изкарал.
Всички ме разубеждаваха дори приятелката ми Лилия ми каза: Не уважавам Боян, ако се омъжиш за него, не идвай у нас. Мъжът ми също не го понася и каза, че ще съжаляваш.
Лили, стига вече! Аз ще бъда щастлива, каквото и да става! отвърнах и си тръгнах, а тя ме изпрати с тъга.
Баба Станка ме утешаваше, направи ми чай с мента, опитваше се да ме разсее, но знаеше, че думите не помагат, когато болката е прясна. Само времето лекува.
Към вечерта Боян се появи във двора, пиян, и викаше: Вяра да излиза, иначе ще я изкарам сам!
Баба излезе с бастуна: Това няма да стане! Ако не си тръгнеш, ще видиш какво е стара жена с тояга!
Съседите вече се бяха събрали зад оградата, а Лилия с мъжа си Мишо влязоха във двора. Боян крещеше, заплашваше да подпали къщата, но Мишо го хвана за яката и го избута на улицата. Боян падна, стана и си тръгна безмълвно.
Селяните се разотидоха, аз излязох във двора, Лилия ме прегърна, а Мишо си тръгна. Седнахме с баба и Лилия на пейката под прозореца.
Ето ти любов, ето ти щастие… Какво да правя, бабо? Ти знаеш всичко за любовта с дядо Иван петдесет години живяхте в разбирателство.
Ох, Вяра, стига с тази любов. И аз не знам какво е тя.
Погледнахме се с Лилия и се усмихнахме ако някой знае, то това е баба.
Бабо, разкажи как се омъжи за дядо Иван. помолих я.
Ще ви кажа нито голяма любов, нито красиви думи, нито ухажвания. Просто така се случи.
Замисли се баба, спомняйки си младостта…
С Иван бяха в един клас, но той беше от съседното село. Ходеше пеша по три километра до училище, както и други деца от околните села. След седми клас Иван изчезна, а баба дори не забеляза. Имаше голямо семейство още трима по-малки, сестра и двама братя.
Баща ѝ се разболя тежко, след като падна с коня и шейната в ледената река. Оттогава кашляше, работеше като пазач на хамбара. Майка ѝ беше доячка във фермата, тръгваше рано, връщаше се за малко и пак отиваше на вечерна доене.
Дъще, сготви нещо, наглеждай малките да не закъснеят за училище. заръчваше майка ѝ, а баба изпълняваше всичко, беше отговорна.
Гледаше децата, проверяваше уроците, переше, готвеше, чистеше. Майка ѝ се връщаше уморена, а баща ѝ все повече лежеше. Рядко имаше време за клуба, но понякога все пак отиваше. Майка ѝ казваше: Отиди, млада си, животът ще мине.
Веднъж в клуба видя Иван пораснал, въртеше се около нея.
Може ли да те изпратя? питаше той.
Ако беше в настроение, се съгласяваше, иначе си тръгваше сама. Иван беше настойчив, но не ѝ беше особено симпатичен. Просто приятелство, така минаха три години.
Аксиния, заминавам в казармата, ще ми пишеш ли? попита той.
Пиши ти, аз ще отговарям. обеща тя.
Отговаряше не на всички писма, но и с други не се виждаше. Когато Иван се върна, беше пораснал, станал сериозен. Започнаха пак да се срещат.
Пролетта, когато снегът се стопи, Иван предложи: Хайде да се оженим, омръзна ми да тичам от село до село.
Добре, съгласна съм. отвърна баба.
Иван никога не ѝ каза, че я обича, и тя не изпитваше голяма любов просто дойде време да се омъжи. Иван беше обикновен селски момък, не принц на бял кон.
Мамо, тате, ще се омъжвам. Иван ми предложи.
Баща ѝ мълчеше, майка ѝ вдигна скандал, дори баба ѝ дойде: Защо ти е този бедняк? Гола вода! но баба знаеше, че и тяхното семейство не е богато.
Сватбата беше весела, с народни песни и хора, времето топло, всичко цъфтеше. Получиха за подарък три кокошки, петел и чувал брашно.
Останаха да живеят при баба, докато построят къща. Свекърът помогна, за едно лято вдигнаха малка къща, после обор, взеха крава и прасе.
Баба работеше във фермата, Иван на трактор. Работеха много, но бяха млади и се справяха. След година се роди син, повече деца нямаше.
Искаше ми се дъщеря помощница, но не стана.
Синът порасна, замина за Пловдив, стана агроном, ожени се за кротка местна девойка. После се роди моята обична внучка Вяра. Така с Иван доживяхме до пенсия.
С Иван ни беше леко и спокойно. Никога не ми повиши глас, не сме крили нищо един от друг. Радвахме се на малкото, което имахме. Имахме пчелин, Иван обичаше пчелите, аз му помагах. Понякога ме жилеше пчела, а той се смееше: Сега ще сложим студена вода, че си станала бузеста, но пак си хубава.
Иван ме обичаше мълчаливо не с думи, а с грижа. Събираше малини или ягоди и ме хранеше, а аз се смеех. Обичаше да чете книги, изчете цялата селска библиотека, често ми четеше на глас.
Така, момичета, изживяхме с Иван петдесет и една години. За любов не говорихме, не се кълняхме, просто бяхме заедно, подкрепяхме се, когато някой боледуваше. Когато Иван си отиде, и приказката ми свърши. Сега живея сама.
Аз се разведох с Боян, той повече не ме безпокоеше. Скоро намерих истинското си щастие и се омъжих за добър човек този път с одобрението на баба Станка.







