Моите родители заслужават единствено презрение. Съжалявам, че съм се родила в такова семейство. Сигурна съм, че тук едва ли ще получа одобрение, а напротив – ще бъда осъдена, но искам да изразя мнението си. Кажете ми, защо бедни хора, които не са постигнали нищо в живота, изобщо раждат деца? За какво? Да предават бедността нататък? Защо не се замислят какво очаква такива деца? Аз съм от такова семейство – родителите ми не са постигнали нищо. Нямат образование, професия, а дори нямат собствен дом. Единственото, което направиха, е да ме родят мен и четирите ми сестри. Защо? Да, изглежда, че не съм щастлива, че съм се родила. Но така е. През цялото ми детство все ми се присмиваха, че съм бедна, че майка ми е чистачка, а баща ми работник. Учителите казваха, че никога няма да стана човек и че съдбата ми е или в затънтените квартали, или на улицата. С какво съм го заслужила? Само защото родителите ми не са такива, каквито трябва да бъдат. За това съм им сърдита и не поддържам връзка с тях. Въпреки тежките условия се взех в ръце, работих здраво, записах се в университет, плащах си сама таксите. Постигнах определено положение, сега имам всичко. Но миналото ми на бедно дете не ме напуска. Особено, защото годеникът ми е от богато семейство, а неговите родители са образовани и интелигентни хора. Чувствам се, че не съм на място. Дори ме е срам да се срещам с тях. Не знам какво да правя. Бедността винаги е в главата ми, както и онези сиви дни, в които ми я натякваха.

Моите родители заслужават единствено моето презрение. Съжалявам, че съм се родил в такава фамилия.

Ясно ми е, че по тази тема вероятно няма да получа съчувствие, даже напротив може да ме осъдят, но искам да изразя мнението си. Обяснете ми, защо бедните хора, които не са постигнали нищо в този живот, раждат деца? За какво? За да възпроизведат още същата бедност? Защо не мислят какво ги чака тези деца?

Аз съм израснал в такова семейство родителите ми не постигнаха нищо. Без образование, без професия, дори дом нямат свой. Единственото, което направиха, беше да ни родят мен и моите четири сестри. Защо? Явно не съм щастлив, че съм се появил на този свят. Но така беше.

През цялото ми детство постоянно ми натякваха, че съм беден, че майка ми е била чистачка, а баща ми майстор по строежите. Учителите ми казваха, че никога няма да стана човек и че ме чака или гарата, или под моста. С какво съм заслужил всичко това? Само защото моите родители не са били такива, каквито трябваше да бъдат. Затова се гневя на тях и не поддържам връзка с тях.

Въпреки трудностите, събрах сили, работих здраво, влязох в университет, сам си плащах таксите. Постигнах нещо в живота, сега имам всичко. Но миналото ми, пълно с бедност, не ме пуска.

Особено сега, когато годеницата ми е от заможно семейство, а нейните родители са образовани, възпитани хора. Чувствам се не на място. Даже се срамувам да седна на една маса с тях. Не знам какво да правя. Бедността винаги е някъде в главата ми и онези сиви дни, когато ми я натрапваха…

Оцініть статтю
Додати коментар

;-) :| :x :twisted: :smile: :shock: :sad: :roll: :razz: :oops: :o :mrgreen: :lol: :idea: :grin: :evil: :cry: :cool: :arrow: :???: :?: :!:

three + 15 =

Моите родители заслужават единствено презрение. Съжалявам, че съм се родила в такова семейство. Сигурна съм, че тук едва ли ще получа одобрение, а напротив – ще бъда осъдена, но искам да изразя мнението си. Кажете ми, защо бедни хора, които не са постигнали нищо в живота, изобщо раждат деца? За какво? Да предават бедността нататък? Защо не се замислят какво очаква такива деца? Аз съм от такова семейство – родителите ми не са постигнали нищо. Нямат образование, професия, а дори нямат собствен дом. Единственото, което направиха, е да ме родят мен и четирите ми сестри. Защо? Да, изглежда, че не съм щастлива, че съм се родила. Но така е. През цялото ми детство все ми се присмиваха, че съм бедна, че майка ми е чистачка, а баща ми работник. Учителите казваха, че никога няма да стана човек и че съдбата ми е или в затънтените квартали, или на улицата. С какво съм го заслужила? Само защото родителите ми не са такива, каквито трябва да бъдат. За това съм им сърдита и не поддържам връзка с тях. Въпреки тежките условия се взех в ръце, работих здраво, записах се в университет, плащах си сама таксите. Постигнах определено положение, сега имам всичко. Но миналото ми на бедно дете не ме напуска. Особено, защото годеникът ми е от богато семейство, а неговите родители са образовани и интелигентни хора. Чувствам се, че не съм на място. Дори ме е срам да се срещам с тях. Не знам какво да правя. Бедността винаги е в главата ми, както и онези сиви дни, в които ми я натякваха.
Depois de alguns encontros, uma mulher de 45 anos convidou‑me para casa. Durante o jantar, arrependi‑me de estar no seu apartamento; não estava preparado para isso.