Не си наша, каза злата, когато донесох цветя в деня на подаването на молбата.
Радка Иванова, толкова рано си тръгнала от работа днес, учуди се съседката от съседния вход, срещнала я пред блока. Заболяла ли си?
Не, Светла Петрова, добре съм. Просто спешни работи изникнаха, отговори Радка, оправяйки чантата на рамото си.
Е, добре де. А то на наша възраст всякакви неща стават. На мен вчера кръвното скочи, мислех да викам линейка.
Радка кимна, без да слуша особено оплакванията на съседката. В главата ѝ се въртеше само една мисъл да стигне до центъра на града навреме. Синът ѝ Димо не беше казал точно кога ще подават молбата с Елица, но тя знаеше, че младите обикновено правят такива неща сутрин.
Автобусът до центъра бавно се мъчеше в задръстванията. Радка нервно гледаше часовника и преброяваше документите в чантата. Лична карта, удостоверение за доходи, извод от жилищната книжа всичко, което може да е нужно, ако решат да уредят регистрацията на снахата веднага.
Представяше си как ще се зарадва синът ѝ на идването ѝ. Как Елица ще се смути и ще я благодари за грижата. Все пак това е толкова важен ден как може да го прекарат без родителите си?
Общината беше в стара сграда в сърцето на града. Радка се качваше по стълбите, нервнича повече отколкото когато сама се омъжва за покойния си мъж. Тогава, преди четиридесет години, родителите ѝ също бяха до нея.
В хола беше пълно с хора. Няколко двойки чакаха ред, някои попълваха документи на масите, млади родители с бебета се подготвяха за регистрация. Радка огледа залата, но Димо го нямаше никъде.
Извинете, обърна се към момичето на информационната стойка, къде се подават молбите за брак?
Втори етаж, кабинет двеста осем, отговори момичето, без да вдигне поглед от компютъра.
Радка се изкачи нагоре. Коридорът беше дълъг, с високи тавани и скърцащ паркет. Намери кабинета и погледна през отворената врата.
Мамо, ти какво правиш тук? изненадано попита Димо, като я видя.
Той седеше на стол срещу служителката, а Елица до него в красиво синьо рокле. На масата бяха личните им карти и документи.
Димчо, сине! Радка влезе с широка усмивка. Как можех да пропусна такъв важен ден? Реших да ви подкрепя.
Елица хвърли бърз поглед на младоженеца, след което студено погледна Радка.
Здравейте, Радка Иванова, каза тя сдържано.
Еличко, скъпа, поздравления! Радка искаше да прегърне бъдещата си снаха, но тя се отдръпна.
Извинете, влезе служителката, но имаме работа. Ако искате да присъствате, седнете на стола до стената.
Радка седна и извади от чантата малък букет хризантеми.
Еличко, това е за теб. Знам, че обичаш тези цветя.
Момичето взе букета, но лицето му остана каменно.
Благодаря.
Добре, да продължим, каза служителката. Желана дата за сватбата?
Пети октомври, отговори Димо.
Добре, имаме свободен час в единадесет. Става ли?
Младите кимнаха.
Димчо, може би в събота? влезе Радка. В делничен ден роднините няма да могат да дойдат.
Мамо, вече решихме, недоволно каза синът ѝ.
Разбира се, разбира се. Вие сте големи, сами си знаете.
Елица я погледна с явно раздражение. Радка го забеляза, но реши да не обръща внимание. Вероятно момичето е просто нервно.
Свидетели ще имате? попита служителката.
Да, брат ми и нейната приятелка, отговори Елица.
А може би и родителите да подпишат? предложи Радка. За красота.
Мамо, свидетелите са само двама, търпеливо обясни Димо. Така е по закон.
А, да, извинявай. Просто толкова се радвам за вас.
Оформлението отне още половин час. Радка седеше и гледаше как младите попълват документи, трогната от сериозните им изражения. Когато всичко беше подписано, тя пръв стана.
Е, сега време за празненство! обя
