Андрей помнеше онзи ден с необикновена яснота, сякаш се беше случил само преди няколко часа. Есеният вятър, пронизващ до кости, гонеше пожълтели листа по асфалта, сякаш напомняше за близкия край на годината. В джоба на износената му палта беше последната баница единствената храна за целия ден, купена със спестяванията, които беше събирал цяла седмица. Бързаше към временната си работа, знаейки, че закъснението може да го струва мястото му, когато внезапно погледът му спря върху малка фигура на бордюра. Беше момиченце, увито в стар, мръснен шал, почти сливащо се с есенния мрак. Седяше право на земята, облегната до стената, а огромните ѝ тъжни очи гледаха минувачите с някаква безнадеждна надежда. Сякаш чакаше помощ, която никой не беше ѝ давал отдавна.
Андрей не можа да мине покрай. Краката му се забавиха сами, сърцето му се сви от болка и, преодолявайки вътрешното си колебание, той седна до нея. От джоба си извади онази баница и ѝ я подаде. Момиченцето се сепна от изненада, сякаш беше свикнало хората да минават покрай, без да ѝ обръщат внимание. Но след това с малките си пръсти, вкочанени от студа, сръчно прие лекия подарък. Погледът є се срещна с неговия и в този кратък миг Андрей прочете благодарност, изненада и дори детска вяра, че светът все още може да бъде добър.
Усмихна ѝ се, леко смутен, и се заптиса към работа, вече явно закъснял. Срещата бързо избледня сред други мисли, грижи и проблеми. Тогава Андрей не можеше и да предположи, че този момент ще се превърне в един от най-важните в живота му.
Минаха години и животът на Андрей започна да се променя. Срещна прекрасно момиче, наистина се влюби и решиха да съчетаят съдбите си. Имаха общи мечти: деца, дом, стабилност, топлината на семейния огнищ. Правеха планове за бъдещето, уверени, че колкото по-бързо вървят напред, толкова по-добро ще е утре. Но съдбата реши иначе. Един ден щастието им беше разбито от ужасен диагноза любимата му Мария беше открила, че има рядко заболяване, изискващо сложно и скъпо лечение в чужбина. За младото семейство, което тъкмо започваше, това беше истинска трагедия.
Андрей работи без почивка. Взимаше допълнителни смени, заемаше пари от приятели и роднини, продаваше вещи, за да събере колкото може повече средства. Но сумата, необходима за лечението, беше огромна. Надеждата отслабваше с всеки ден. Чувстваше се безпомощен, сякаш плуваше по река без спасителен пояс. А когато му се струваше, че силите му са напълно изчерпани и светлината в края на тунела започва да бледнее, пристигна писмо от благотворителен фонд. В него беше написано, че лечението на жена му е изцяло платено от неизвестен анонимен дарител. Андрей беше шокиран, препрочитайки писмото няколко пъти, не вярвайки на очите си. От една страна, изпитваше безкрайна благодарност, от друга го измъчваше въпросът: кой беше този човек, който спаси жена му?
Написа отговор, молейки фонда да разкрие името на дарителя. Получи отказ, обяснен с желанието на човека да остане анонимен. Андрей зачиташе решението, но в душата си продължаваше да си задава същия въпрос: Кой?
И тогава, няколко месеца след началото на лечението, когато Мария започна да се възстановява, телефонът звънна. Обаждаше се фондът. Казаха, че дарителят е съгласен на лична среща. Андрей и Мария, изпълнени с вълнение, пристигнаха на посочения адрес. Сърцето му биеше силно, сякаш усещаше нещо важно. Когато вратата се отвори, Андрей за първи път от много години остана безмълвен. Пред него стоеше жена, чието лице му беше познато. В очите ѝ той внезапно разпозна онези големи, тъжни очи, които някога са го гледали от улицата. Тя се усмихна и каза:
Здравей, Андрей. Помниш ли момичето с баницата?
Времето спря. Андрей усети как невидимите зъбци на спомените се завъртяха в ума му. Да, това беше тя. Същото момиче, което няког
