Болницата Св. Иван Рилски в сърцето на София, където часовникът тиктака отмъстително, а светлината от студените лампи проблясва като лъчи от презрителен сняг. Алма жена, чийто живот вече е изписвал последните редове, лежи в бялото легло, а тялото й се държи като кораб, закотвен между водата и въздуха без дъх, без време, само болка, която пламти от спомени, дори от собственото име. В мъглата между сън и будност, където мечтите се преплитат с реалността, тя осъзнава, че стои на ръба между живото и мъртвото.
Отдалечен глас проблясва като вълна, потънала във вода гласът на съпруга й, Кольо, минава през шумовете:
Ти дръж се не си тръгвай
Думите се разтягат, сякаш светът се размива. Хладните лампи пулсират, а спешна ръка се захваща за нея:
Налягане! Сърце! Бързо!
Този професионален, леко притеснен тон събужда едновременно страх и проблеска от надежда. Алма иска да затвори очи, да се изключи от всичко да не чува командите на лекарите, нито шепота на Кольо. В ума й се вдига въпросът: Има ли смисъл да се бори? Отговорът идва като трептене страх, преливащ в умора. Далечни образи от миналото светят отмъстително: шумни градове, топъл глас на любим човек.
Тя не може да вика, да въздъхне, да плаче съзнанието й отново се размива. Още една вълна се вдига, но вече е полесно.
Фрагменти от реалност се връщат светкавици, тежка тишина, грубите листа. Понякога се чувства като плаваща по вода, после изведнъж е в болничната стая. Мониторите тиктокат равномерно, а отвън прозорецът изпуска сивото утре. Тя се мотае между два свята, опитвайки се да хване миговете на настоящето.
И тогава вратата се отваря леко. Малко и крехко като стебло, около шестгодишната Тодорка се мърда нервно, очите й блестят:
Аз съм Тодорка. Спиш ли или си мъртва?
Не не съм мъртва, отговаря Алма със затруднение.
Добре, вдиша момичето с облекчение. Тук е толкова скучно без мен.
В детските й думи се появява топлина, типична само за децата, които живеят със сила. Тодорка разказва за детска градина, където всички са строги, за майка, която никога не е вкъщи, и за баба, която пече баници.
Алма слуша отдалеч. Вътре се буди позната болка желанието да има собствена малка дъщеря, за която би се борила. Децата никога не са дошли, а вътре оставаше само празнота и горчивина от загубеното.
Тодорка хваща ръката й и шепне:
Ще дойда утре. Само не умирай, добре?
Момичето изчезва зад вратата, разтваряйки се в светлината. Алма се спуска обратно в мрака, но с ново чувство предпазливо, почти непознато очакване.
Следващият пробив е поясен. Топлината се промени, въздухът стана полек. До прозореца се появява непознат мъж. Той се приближава с аромат на прясна земя и тревожност.
Събудихте се? Отлично, Алма. Аз съм вашият лечащ лекар, д-р Димитър Георгиев.
Гласът му е мек, но погледът професионален, без излишни емоции, без жестокост. Алма разбира: живее, но за колко? Тялото ѝ болка толкова силна, че дори мисълта плаши.
Състоянието ви е сериозно, но виждаме подобрение. Ако продължите да се борите, всичко ще се нареди, казва той, като син говори на майка.
Алма се опитва да попита за Кольо. Д-р Георгиев се замисля и казва:
Сега е важно да се грижите за себе си. Мъжете често се губят в такива ситуации. Той замина преди време и, откровено, не се интересуваше от вашето състояние.
В главата ѝ се върти гняв, болка, нова, слаба желаеща съпротива. Лекарят хваща ръката й твърдо, уверено:
Ако искате да живеете, можете да преодолеете всяка болка. Ще ви помогна, но изборът е ваш. Решете за какво се събуждате.
За миг тя иска да се върне в тъмнината. Затваря очи няма сила, няма вяра, само копнеж и желание да забрави всичко.
Продължаваме ли?, пита
