— Море отменя, — казва Лъчезар, без да отведе поглед от телефона. — Към нас майка идва.
Стоя в спалнята, отворена куфарка пред мен. В ръка държа новия бански, с етикет. Първият след седем години.
— Как така отменя? — внимателно поставям банския върху леглото. — Билети са купени. Невъзвратими. Двеста и осемдесет хиляди лева, Лъчезар.
Той разтри носа и се спуска в края на дивана. Така се случва всеки път, когато разговорът се отклонява от желаното.
— Какво ще направя? Тя вече е взела билет за влака. Следващият ден е. Няма как да й кажа — се обръщай.
Сем години сме женени. През тези седем години никога не съм била в отпуск. Нито на морето, нито в спа, нито за уикенд в съседен град. Първият – меден месец в Слънчев бряг, три дни, защото Надежда Петровна се обади и каза, че ѝ е налягане. Върнахме се. Налягането било сто тридесет над осемдесет – нормално за нейната възраст. Знам го точно, защото съм фармацевт и всеки ден виждам такива цифри в рецепти.
Оттогава – нито едно пътуване. Всеки път, когато планираме почивка, се появява Надежда Петровна. Четвърти път за седем години, точно по график.
— Лъчезар, — сядна до него, опитвайки се да говоря спокойно. — Пестим за този отпуск четири месеца. Работя допълнителни смени, по дванадесет часа. Видя ли как се прибирах?
— Виждам, — той все още гледа в телефона. — Но майка е по‑важно.
Настоявам очилата. Пръстите ми се плъзгаха – ръцете сухи, в напуквания от антисептици. Осем години в аптеката – кожата ми като шкурка.
— По‑важно от какво? — питам.
— По‑важно от морето, Римена, — най‑накрая ме поглежда. — Майка е единствена. Тя е седемдесет и четири. Не разбираш ли?
Разбирам. Знам, че Надежда Петровна живее в Русе, в тристаен апартамент, с соседка‑приятелка, която я посещава всеки ден. Тя сама отива на пазара, сама носи пазарските чанти, сама прави зимни консерви – двадесет буркана. И всяко „прибиране“ започва със същото обаждане към Лъчезар: „Сине, липсваш ми, ще дойда за седмица“.
Седмицата се простира на две, после на три. Един път Надежда Петровна живее при нас месец и заминава само защото соседката се обади и каза, че в апартамента й пробила тръба.
— Не ще отменям, — казвам. — Отиди сам. Посрещни мама. Аз ще летя.
Лъчезар вдига глава, като че ли съм предложила нещо неприлично.
— Къде ще летиш? Само? Без мъж?
— Със Соня.
— Не, — той се изправя. — Не, Римена. Ние сме семейство. Или заедно, или нищо.
И се предавам, както преди четири пъти. Връщам банския в шкафа, затварям куфарчето и го скривам в антресола.
Двеста и осемдесет хиляди лева изгоряха. Невъзвратими.
Два дни по-късно в хола стои Надежда Петровна с тежка шахтова чанта и торба домашни краставици.
— Покажете ми, какво имате, — казва тя, оглеждайки коридора. — Трябва и тапетът да се смени. Лъчезар, внимаваш ли изобщо за жената в апартамента?
***
Надежда Петровна живее при нас три седмици.
Първите два дена премества всичко в кухнята. Тенджерите – в друг шкаф. Подправките – на друга рафт. Дъските – под мивката, „защото така е по‑хигиенично“. Работя дванадесет часа и се връщам в апартамент, където не мога да намеря нищо.
— Надежда Петровна, — казвам на третия ден, отваряйки шкаф в търсене на тиган. — Привикнала съм към определен ред. По‑удобно ми е, когато всичко е на местата си.
Тя ме поглежда през очилата. Тежък поглед отгоре надолу, въпреки че съм с половин глава по‑висока.
— Ти, Римена, си свикнала с безпорядъка. Това не е ред, а хаос. Кой слага тиган до зърното?
— На мен ми е удобно, — отговарям.
— На мен не е. И на Лъчезар също. А? — пита тя.
Лъчезар седи за масата с телефон и мълчи. Рамото му се свива, както винаги, когато майка се обръща към него.
— Мам, — казва той. — Добре.
„Добре“ е всичко, което чувам. Не „Римена има право“ и не „мамо, това е нейната кухня“. Просто „Добре“.
Петият ден Надежда Петровна се захваща за завеси. Купих ги миналата година – ленени, горчично жълти, подбрах ги две седмици, защото съвпадат с тапицерията на фотелото и възглавниците. Осем хиляди лева.
Връщам се от работа – завесите са навити върху фотелото, на прозорците – бял муселин, който тя е донесла.
— Какво е това? — питам.
— Това са нормални завеси, — казва тя, потупвайки пръст върху масата. — Не кърпи. Горчичният цвят е за болница, не за дом.
Мълча три секунди. После свалям муселина, го събирам и поставям на столчето. Доставям собствените си завеси и започвам да ги окачвам.
Ръцете не треперят. Този път – не.
— Какво правиш? — гласът на Надежда Петровна става по‑нисък.
— Окачвам своите завеси, — казвам, без да се обръщам. — Хубави са ми завесите. Това е моят дом. И аз избирам цвета.
Тишината продължава около пет секунди. После Надежда Петровна става от масата и излиза от стаята. Чувам как тя набира номер в коридора. Гласът е приглушен, но думите се чують: „Лъчезар, съпругата ми е груба. Не съм свикнала с такова поведение“.
Лъчезар се връща от работа по‑рано. Вратата се затвори толкова силно, че Соня в стаята си се изплаши.
— Какво направи? — пита той от прага.
— Окачих завесите си.
— Майка е разстроена! Тя ни донесе, се постара, а ти дори благодарност не изказа!
Гледам го. На широките му рамене, които сега са изправени, защото майка не е в стаята, а зад стената. При нея се свива, при мен се разгъва.
— Лъчезар, — казвам. — Казах „благодаря“ за краставиците, за сладката, за питките. Но завесите в моя дом ще избера аз.
— Това е НАШ дом!
— Тогава защо решенията взема майка ти?
Той мълчи, разтри носа, се обръща и отива към майка.
— Сине, — казва тя. — Или аз, или това.
— Мам, — Лъчезар разтри пръста си.
— Тя трябва да се извини, — прекъсва Надежда Петровна.
Лъчезар се обръща към мен.
— Римена, извини се пред мамата.
Свалям очилата, избързвам ги с празната блуза. Без тях всичко е леко размазано – и Лъчезар, и майка му, и коридорът с обувките им.
— Не, — казвам. — Не ще го правя.
— Тогава заминавам при майка си, — казва той. — Докато не се оправиш.
— Добре, — отговарям.
Той чака друг отговор. Виждам това по това, как се подвижи брадичката му. Но мълча, и той също. После взема роклята си и излиза. Надежда Петровна следва, оставяйки чантата с краставици в хола.
Седна на столче в празната кухня. Краката ми болят след дългата смяна. Дванадесет часа зад касата, а после това. Вътре обаче е ясно – както след буря в небето.
Той се връща след три дни. Без извинения. Без разговор. Просто идва, закачва роклята и сяда да вечеря. Надежда Петровна заминава обратно в Русе.
Но седмица по‑късно Лъчезар започва да говори с кратки реплики: „Вечерята готова?“, „Къде е ризи?“, „Вземи Соня“. Разбирам, че ме наказва с мълчание за това, че не се извинах.
Още след седмица започвам да отделям пари в отделен сметкописк, за който той не знае.
Годината минава бързо. Соня навършва шестнадесет, а аз й подновявам международен паспорт. Лъчезар подписва съгласие, без да попита защо. Му е безразлично, докато майка се обажда.
През май е купила билети. Двама – аз и Соня. Анталия, тризвезден хотел, девет нощи. Платих от собствената сметка – от тази, за която Лъчезар не знае. Седемдесет и седем лева от заплатата събирах всеки месец. Събраха се достатъчно.
Билети са възстановими. Този път взех предвид опита.
Към Лъчезар казвам:
— Хайде, да летим заедно. През юни. Намерих добра оферта.
Той ме поглежда, сякаш говоря на чужд език. После кима.
— Добре. Ще опитаме.
Две седмици чакам. Събирам куфари. Купих на Соня нови сандали и шапка. На себе си – крем за слънце, който в нашата аптека е с двадесет процента отстъпка за служители.
Четири дни преди полета Лъчезар идва от работа по‑късно от обикновено. Сяда на масата, поставя телефона надолу. Знам този жест – телефон надолу значи обаждане към майка. Или тя към него.
— Римена, — започва той.
Усещам как пръстите ми се стискат. Нокти вкарват в дланите. Не от гняв, а от очакване. Знам какво ще каже. Знам от четирите предишни пъти.
— Майка идва. Трябва да я посрещнем.
— Кога? — питам, въпреки че вече знам отговора.
— Следутре.
Следутре. Два дни до полета.
— Лъчезар, — казвам. — Ти й се обади?
— Какво?
— Ти й се обади и разказа, че летим?
Той отстрани погледа. Разтри носа. Разбрах – да. Обади се. Как преди четири пъти. Съобщи датата, маршрута и майка веднага си купи билет за влака. Точно по график.
— Тя е носталгична, — казва Лъчезар. — Тя е на седемдесет и пет тази година.
— Седемдесет и четири, — поправям. — През ноември ще има седемдесет и пет.
Той махна ръка.
— Каква разлика. Майка е една. Ние сме с нея. Морето няма къде да отиде.
Тогава си спомням всичките седем години. Всяко „море няма къде да отиде“. Всеки бански с етикет. Всеки куфар, който отварям и затварям отново. Шестстах и четиридесет хиляди лева. Четири провалени пътувания. Дванадесетчасовите смени, които карат кожата ми да се напуква.
— Добре, — казвам.
Лъчезар издиша. Отпуска се. Мисли, че отново се предавам.
— Е, мъничко, — казва той. — Ще се обадя на майка, ще я помоля да вземе своето спално бельо, защото имаме малко резервно.
Кивам. Излизам от кухнята. Влизам в стаята на Соня.
— Приготви се, — казвам. — Летим следутре.
Соня вдига погледа от телефона.
— Мам, той каза…
— Знам какво каза. Събери куфара. Бански, книги, зарядка. Паспортът е мой.
Соня ме гледа три секунди. После се усмихва – за първи път от месец – и се захваща за раницата.
Връщам се в кухнята. Лъчезар седи зад масата, вече обсъжда с Надежда Петровна какви чаршафи да й донесе.
— Лъчезар, — казвам. — Не отменям билетите.
Той вдига глава.
— Какво имаш предвид?
— Буквално. Летя с Соня. Ти оставаш. Посрещни майка.
Телефонът замлъкна. Надежда Петровна от другата страна вероятно също се успокои.
— Наистина? — пита той.
— Седем години, Лъчезар. Седем години не съм имала отпуск. Четири пъти загубихме пари. Работя шест дни в седмицата, дванадесет часа, ръцете ми са напукани от антисептици. Имам четиридесет и осем години. И искам море.
— А майка? Какво ще кажеш?
— Кажи, че съпругата ти е отишла на почивка. За първи път след седем години.
Той става. Столът скърца.
— Римена, ако тръгнеш – това е, — спъС усмивка в устните взех куфарите и тръгнах към летището, оставяйки зад гърба си задушната тишина на дома.
