**Дневникът ми**
Твоето място е в краката ми, слугиньо! крещеше свекървата. След инсулта наех за нея болногледачка жената, която мразеше цял живот.
Отново премести тигана, Катя?
Гласът на свекървата, Валентина Стефанова, рязаше въздуха като нож. Пронизваше стените на кухнята, пропиваше се в дървото на масата, дори рисунките на керемидите изглеждаха потъмнели от него.
Катя бавно се обърна от мивката, избърсвайки ръцете в престилката. Тиганът тежък, чугунен, свекървината реликва стоеше на най-далечната котлона, точно там, където Валентина Стефанова го беше сложила сутринта. На единственото правилно място.
Не съм го пипала, Валентино Стефаново.
Не си го пипала, а? Кой тогава? Домовият? свекървата изкриви устните в предизвикателна усмивка, пронизващият ѝ поглед плъзна по кухнята. По любимата кухня на Катя, която отдавна беше станала бойно поле, където тя губеше битка след битка.
Навсякъде се усещаше чужд, натрапчив ред. Бурканите със зърнени не бяха подредени по азбучен ред, както обичаше Катя, а по височина като войници на строева платформа. Ризките висяха не на кукичките, а преметнати през дръжката на фурната, което я довеждаше до тих отчаяние. Дребен, задушаващ хаос, прикрит под показен идеал.
Просто попитах, Валентина Стефанова взе краставица от чинията и демонстративно хрумна. В собствения си дом, надявам се, имам право да попитам.
В собствения си дом. Тази фраза Катя чуваше по десет пъти на ден. Въпреки че апартаментът беше на Огнян, съпругът ѝ. Техният апартамент. Но свекървата се държеше сърче, сякаш това е нейното родово имение, а тя и синът ѝ само временни жители.
Катя мълчеше. Да спориш с нея беше все едно да се блъскаш с главата в стена. Обърна се към миенето на съдове. Водата тихо шутеше, отмивайки сапуна и нейните непролети сълзи.
Вечерта дойде Огнян. Мъжът. Синът. Целуна майка си по бузата, след това бегло, почти формално, докосна с устни косите на Катя.
Уморен съм като куче. Какво има за вечеря?
Картофи с пиле, отвърна Катя, без да погледне от котлона.
Пак? веднага се включи Валентина Стефанова от своя пост на столчето. Огнянчо, сине, казах ти имаш нужда от истинско месо. А тя те храни само със сирене, скоро ще станеш прозрачен.
Огнян издиша уморено и отиде в стаята. Никога не се намесваше. Позицията му беше ясна и удобна: Това са ваши женски работи, оправяйте се сами. Той не виждаше война. Само дребни битови сблъсъци между две жени, които якоби еднакво обичаше.
По-късно, когато останаха сами на кухнята, Валентина Стефанова се приближи плътно до Катя. Ти си като тази престилка прошепна тя, докосвайки грубата тъкан на рамото ѝ. Износена, безцветна, но все още служиш.
Катя не помръдна. Слъзите бяха свършили отдавна. В очите ѝ имаше само студен покой, сякаш нещо вътре беше замръзнало завинаги.
На другата сутрин свекървата откри дневника на Катя под бельото в шкафа, където никога не поглеждаше.
Прочете го целия. Докато отваряше капака на чугунения тиган, ръката ѝ затрепери.
А вечерта за пръв път каза:
Благодаря, Кате. Днес беше вкусно.
И не премести тигана.
