**”Можеш да се върнеш в селото си”** каза мъжът, когато останах без работа.
**”Радко, защо мълчиш? Супата студи”** Владимир почука с лъжицата по ръба на чинията, поглеждайки я недоволно.
Радка бавно вдигна глава и остави телефона. Цял ден обикаляше познати, търсеше работа, но навсякъде един и съв отговор няма свободни места, криза, съкращения.
**”Извини, задълбах се”** взе лъжицата и опита шкембе чорбата. Приготви я сутринта специално за Владо, той обичаше я с чесън и оцет. А сега всичко ѝ се струваше напразно.
**”За какво мислиш?”** мъжът сипи гореща чорба, поглеждайки я от време на време. **”Пак за работата?”**
**”А за какво друго?”** Радка въздъхна и отмести чинията. **”Мариана казва, че и в техния отдел уволняват. А Стефка от счетоводството вече трети месец без работа.”**
**”Стига!”** Владо махна с ръка. **”Ще намериш нещо. Време има.”**
**”Владо, на четиридесет и три съм. Кой ще ме вземе на тази възраст? Навсякъде искат млади, с висше, с компютърни умения. А аз какво мога? Цял живот стоях зад касата в магазина.”**
**”И какво от това? Честна работа”** той допи чорбата и протегна ръка за хляб. **”Между другото, хлябът е стар. Кога го купи?”**
Радка млъкна. Хлябът беше от оня ден спестяваше от всичко, откако я съкратиха от магазина. Семейният бюджет беше се свил, а заплатата на Владо от строежа беше малка и често закъсняваше.
**”Може би да отидеш при Елица?”** предложи той изненадващо. **”Да прекараш седмица-две, да си починеш. Аз ще се оправя.”**
Елица беше по-малката ѝ сестра, живееше в София, работеше в голяма фирма. Радка погледна мъжа си, сякаш го виждаше за пръв път. Очите ѝ се замъглиха, но не каза нищо. Стана бавно, събра чиниите и ги занесе до мивката. През прозореца се виждаше градът сив, уморен, както всеки зимен ден. Може би наистина трябва да си поема дъх, помисли си тя, докато търкаше лъжицата с втвърдена чорба. После извади телефона и набра номера на сестра си. Гласът отсреща прозвуча топло: Ела, Радке, ще намерим нещо. Винаги намираме. Радка затвори телефона и погледна през прозореца за пръв път от седмици сняг започваше да вали, мек и тих, покривайки градските сенки с нещо бяло, чисто. Усмихна се леко, сякаш спомен за детството я докосна село, камбанки по овцете, майчина ръка по челото. Ще отида, ще подишам въздух, ще си помисля, каза тихо, докато нагласяше куфара в антрето. На вратата остави бележка: Връщам се след две седмици. Обичам те. Снягът все още вали, когато автобусът потегли от спирката. Радка гледаше как градът се скрива зад бялата пелена, как прозорците на блоковете един по един изчезват, и за пръв път от месеци се почувства лека. В чантата ѝ мобилният извибрира съобщение от Елица: Стига живо. Чакам те. Тя не отговори веднага. Просто затвори очи и остави тишината да я обгърне, като топло одеяло.
