Мъжът ти вече е мой прошепна приятелката в телефона.
Видя ли си моята синя шал с ресни, този, който Стоян донесе от Италия? Мария преравяше гардероба, изхвърляйки дрехи на леглото. Не мога да го намеря.
Погледни в коридора, може би е там отвърна Вяра разсеяно, без да вдига очи от телефона си.
Огледах навсякъде, като че ли земята го е погълнала Мария затвори вратата с раздразнение. Отивам при Наталия на юбилей, исках да го сложа с новото палто.
Вяра най-после откъсна поглед от екрана и я прониза с очи. Мария беше красива дори сега разпиляна, в домашна тениска и дънки. Кестенявата коса ѝ се стичаше по раменете, а в зелените й очи искряха златни искри.
Може би го остави при Радка миналата събота? Бяхте на театър предложи Вяра, ставайки от дивана.
Точно така! Мария просия. Напълно забравих. Сега ще й звънна.
Докато Мария търсеше телефона си, Вяра се приближи до прозореца. От петия етаж се откриваше изглед към тихия двор, където чистачът меланхолично смиташе падналите листа. Есента вече беше навлязла с пълна сила, оцветявайки града в злато и пурпур.
Радка не вдига Мария се навъси, присъединявайки се към Вяра. Странно, уговорени бяхме да се видим преди юбилея на Наталия.
Може би е заета Вяра сви рамене, загледана в телефона си, където примигваше ново съобщение. Познаваш я винаги в последния момент тича по магазините.
Мария се засмя:
Точно така. Помниш ли как се примча на сватбата ми пет минути преди церемонията? Стоян вече мислеше, че шаферката няма да дойде.
При спомена за мъжа й Вяра леко се напрегна, но Мария не забеляза, завлечена от спомените.
А къде е Стоян? Нещо не го чувам попита Вяра небрежно.
На риболов с колегите Мария махна с ръка. Втора събота поред. Казва, че сега е най-добър клевът.
Често ли излиза така? Вяра се стараеше гласът й да звучи равнодушно.
Напоследък доста Мария въздъхна. Работа, риболов, корпоративи… Разбираш, есента е напрегнат сезон за финансистите.
Вяра кимна и отново заби нос в телефона. На екрана светеше съобщение: «Не си ли се предумала? Това е последният шанс да спрем всичко.»
Бързо отговори: «Не. Продължаваме както уговорихме.»
С кого си на линия? попита Мария, надзървайки през рамото й. Днес си някак си не на себе си.
Вяра се сепна и бързо изключи екрана.
Да ти кажа, колеги ме тормозят. Никъде не оставят на мира, дори в събота измуси се да се усмихне. Чакай, може би шалът е в колата?
В колата? Мария се замисли. Точно така! Бях с него, когато Стоян ни закара с Радка от театъра. Сигурно там го оставих.
Хвана ключовете и се запъти към вратата.
Идвам с теб неочаквано предложи Вяра. Ще се поразходя малко.
Навън беше хладно и миришеше на прелисти. Мария отключи фамилната Шкода и започна да търси шала на задната седалка. Намерих го! извика тя, вдигайки синята коприна с ресни. Ето го, запеленясал под седалката.
Вяра стоеше до колата, ръцете й държаха телефона, който тихо вибрираше. Стоян: Тя скоро ще разбере. Не мога повече да лъжа.
Тя натисна изтрий и погледна Мария, която увиваше шала около врата си, усмихната, несигурна за какво точно се радва за шала или просто за приятната среща с приятелката си.
Хайде каза Вяра, да се прибираме. Вкъщи е по-топло.
