Две години минаха без дори едно писмо от дъщеря ми тя ме изтри от живота си и скоро ще навърша седемдесет.
В нашия квартал всеки познава съседката ми Елоди Фурнье. Тя е на 68години, живее сама и от време на време й нося няколко сладкиши за чай, просто като буден съсед. Елоди е мила, елегантна жена, винаги усмихната, която обича да разказва за пътуванията си с покойния съпруг. Рядко споменава своето семейство, но в навечерието на последните празници, докато отново й носех сладкишите, тя изведнъж реши да се отвори. Тази вечер чух разказ, който до днес ми мрази сърцето.
Когато влязох в нейната квартира, Елоди не беше в обичайното си състояние. Обикновено е живо и енергично, но тази нощ седеше, погледът й беше замръзнал в нищото. Не зададох въпроси, просто пригответе чаят, поставих бисквитите и се приседнах тихо до нея. Тя мълчеше дълго, като се бореше със себе си. Накрая, с резки думи, изрече:
Две години Не ме е позвънявала нито веднъж. Нито картичка, нито съобщение. Опитах се да я намеря, но номерът ѝ изчезна. Дори не знам къде живее
След кратка пауза, сякаш години и десетилетия преминаха пред очите ѝ, Елоди започна да говори.
Имахме щастливо семейство. С Чарлс се оженихме млади, но изчакахме преди да имаме деца искахме първо да живеем за себе си. Неговата работа ни позволяваше да пътуваме често. Бяхме съвместни, смеехме се много и обичахме дома, който построихме заедно. С ръцете си той ни създаде уютен тристаен апартамент в сърцето на Лион мечтата на живота му.
Когато дочерта ни, Амели, се роди, Чарлс се оживи. Той я носеше в обятията си, четеше й приказки и прекарваше всяка свободна минута с нея. Гледайки ги, се чувствах най-щастливата жена на света. Но преди десет години Чарлс ни остави. Той дълго се бори с болестта, изразходихме почти всичките си спестявания, за да го спасим. След това настъпи тишина, празнота като че ли ми отрязаха част от сърцето.
След смъртта на съпруга, Амели се отдалечи. Наема апартамент и искаше да живее сама. Не се намесих беше възрастна, трябваше да изгради свой живот. Тя ме посещаваше, разговаряхме, всичко беше нормално. Но преди две години дойде и ми каза, че иска да вземе ипотека, за да купи собствено жилище.
Аз въздъхнах и ѝ обясних, че не мога да ѝ помогна. Спестяванията, които Чарлс и аз бяхме оставили, почти изчезнаха всичко отиде за лечението му. Пенсията ми едва покрива сметките и лекарствата. Тогава тя предложи да продаде апартамента. Бихме могли да ти купим студио в предградие, а остатъкът да послужи за нашия аванс.
Не можах да приема. Не ставаше въпрос за пари, а за спомените. Тези стени, всеки ъгъл Чарлс ги беше построил със свои ръце. Цялото ми щастие, целият ми живот бяха там. Как да ги изоставя? Тя викаше, че баща й е направил всичко за нея, апартаментът й е негова по правило, а аз съм егоистка. Опитвах се да ѝ кажа, че само се надявам един ден да се върне тук и да се спомни за нас но тя не искаше да чуе нищо.
Този ден тя затвори вратата с глух звук. Оттогава тишина. Нито едно обаждане, нито посещение, дори по празниците. По-късно научих от обща приятелка, че въпреки това успя да получи кредита и сега се изтощава от два работни места, безспирен бяг. Няма семейство, няма дете. Дори приятелката ѝ казва, че я няма виждала от шест месеца.
А аз чакам. Всеки ден гледам телефона, надявайки се, че ще звъни. Но нищо. Вече не мога да я звънна номерът ѝ е сменен. Вероятно не иска повече да ме вижда или чува. Убеденa е, че съм я предала, като отказах онова, което тя искаше тогава. Скоро ще навърша седемдесет. Не знам колко време ще остана в този апартамент, колко вечери ще прекарвам до прозореца, надявайки се. И не разбирам как успях да й причиним толкова болка.
