February 2026 – Page 71

Tajomstvo v slovenskej dedinke: Príbeh krásnej a nezávislej Larisy, troch synov bez známeho otca, záhadného bohatstva, susedskej zvedavosti a nečakaného šťastia, ktoré všetkým vyrazilo dych

Tajomstvo V dedinke, ktorá len tak-tak narástla na mestečko, žila bola dievčina menom Vierka.

Без категорії

Благодаря ти, мамо! – Роман стана от масата и се протегна. – Ще изляза малко да покарам. Не се тревожи, ще съм внимателен, а и вечер има малко коли по улиците. – Откакто си взе колата, все с нея си! Време е вече да се жениш! – въздъхна майка му. – Мамо, пак ли започваш? – Роман се приближи, прегърна я и се усмихна. – Знаеш колко мечтаех за тази кола. Нека първо й се нарадвам, ще си отдъхна, пък после ще мисля за семейство, честно. – Добре де. Почти на трийсет си, а още на каратчета играеш, – майка му с нежност го погали по косата. – Айде, върви. Роман излезе от входа, отиде до собствената си кола и изтри пухкавите снежинки от предното стъкло. Книжка взе отдавна, баща му му разрешаваше с тяхната стара Лада да кара. Имаше опит. Но истинската наслада беше да има своя кола – за нея спестява дълго, после дълго избира. И сега всяка вечер кръстосваше из нощна София, понякога излизаше по Околовръстното. Ако някой стопираше, Роман го взимаше и никога пари не вземаше. Седна зад волана, завъртя ключа и с удоволствие чу ръмженето на двигателя. Усили радиото и плавно изкара колата от двора. Снежинките блещукаха в светлината на фаровете. Тази зима дойде рано, и само след няколко дни по улиците натрупа истински сняг. Без определена цел обикаляше из улиците. На една от тях видя млада жена с дете. Увеличи радиото, спря и свали стъклото от страната на пътника. – Ще ни закарате ли до ул. „Строителна“? – жената надникна през прозореца. Беше около трийсет и много симпатична. – Качвайте се, – кимна Роман към седалката до себе си. – А колко ще струва? Не е близо – попита притеснено тя. – Недейте, хубави момичета не таксувам – пошегува се, но като видя, че тя се стресна, продължи: – Петдесет лева стават ли? Хайде, не се бойте. Жената отвори задната врата и пусна напред малкия си син – на не повече от пет. После седна до Роман и той потегли към центъра. – Колко коня има колата ти? – обади се момчето на задната седалка. – Колко ли? Честно, не съм питал… – Как така не знаеш? – учуди се малкият любител на коли. – Знаеш ли, като си я купувах, гледах да ми харесва и да е удобна. Мощността не ми беше най-важна. А ти май познаваш от автомобили? – намигна му Роман. – Разбирам, разбира се! – важно каза момчето. – Как се казваш, експерте? – смееха се двамата. – Славчо. А ти? – Роман съм. Извинявай, не мога да ти стисна ръка докато карам – засмя се той. – Хубав е разговорът ти, Славчо. – Недей да отвличаш вниманието! – строго каза майка му, а Роман се обърна към нея в огледалото и за първи път срещна погледа й. Изведнъж в гърдите му стана топло и спокойно. Нощна София светеше от витрините и уличните лампи. Имаше още месец до Коледа, но градът вече дишаше с празнично очакване. – Тук ни оставете, пред този блок – каза жената отзад. – Мога да ви закарам до входа? – предложи Роман и пак я потърси с поглед през огледалото. Спря в началото на дългия панелен блок. Жената излезе, задържайки вратата за сина си. – Славчо, по-бързо! – подвикна тя. – Ще минеш ли пак утре? – попита момчето, почти плачейки. – Неделя ще дойда за теб. Хайде, ставай, – каза майка му. Славчо бавно се измъкна от колата. Роман слезе. – Заповядайте, – подаде жената петдесет лева. Той ги прие, сгъна ги и сложи в джоба си. – Ще ги пазя за късмет – сериозно каза и подаде ръка на Славчо. – Чао, приятелю. – Чао! – с топлата си малка ръка Славчо стисна неговата. – Айде, баба чака. – Жената дръпна момчето, а след няколко крачки той се обърна назад и Роман му махна. Видя как мъж тръгна насреща им. Целуна майката, подаде ръка на момчето, но то мълчаливо се извърна. – Явно Славчо ревнува, а с новия приятел нямат топли отношения, – помисли си Роман и странно му олекна. Върна се в колата. В салона миришеше едва доловимо на парфюма й. Дори погледна назад, сякаш тя още беше там. Но седалката беше празна… Вечерта нямаше желание да кара повече. Музиката започна да го дразни и превключи на друга станция. Погледът на младата жена не му излизаше от главата. Обикновена, симпатична – какво толкова го привлече? Преди години беше влюбен в по-голяма от себе си жена с голяма дъщеря. Доведе я у дома. – По-възрастна е, с дете, – майка му го молеше да не прави тази грешка. Когато Дарина си тръгна, майка му страдаше, че му е разбила щастието. С други момичета не потръгна. Всички го харесваха, но никоя не му докосна сърцето като Дарина. А тя се върна при бившия си съпруг. И сега… Често минаваше покрай блока, където бе оставил Славчо и майка му. Дори се канеше да пита за тях, да не би някой да знае коя е бабата. Но какво щеше да им каже? А и може вече да са добре с онзи мъж, който ги чакаше… И така Роман обикаляше, надявайки се на случайна среща. Дойдоха предпразничните дни. Майка му от сутринта въртеше гозби. До прозореца стоеше красива елха. Изпразни се, помогна й за салатите, извади коледните съдове. Но когато се стъмни, нещо го изтегли на улицата. – Мамо, навън е приказно – пада сняг! Малко ще покарам, иначе ще заспя и няма да дочакам вечерята. – Къде ще ходиш? – изплаши се тя. – Три часа останаха… – Няма да закъснея. Не се тревожи – обу се и тръгна. Колата беше затрупана със сняг. Роман я запали, включи парното. Градът утихна, улиците се опразниха, по тях вървяха само закъснели пешеходци към празничната си трапеза. Прозорците грееха, последните приготовления кипяха. Край тротоара стопираше висок мъж с разкопчан балтон. Роман спря. Мъжът шумно седна отзад. На излизане му подаде двеста лева за краткото пътуване. – Празнична тарифа – всички са щедри на празник! – пошегува се Роман, но взе парите. После взе още една двойка, която през цялото време се караше. Пак не пожела пари. Бяха щастливи, благодариха му и весело тръгнаха. После през тиха уличка, където качи Славчо и майка му, поглеждаше прозорците и си мислеше, че под някой от тях те са с “другия”… Продължи по познатия маршрут до блока на бабата на Славчо. Изведнъж ги видя! Вървяха по тротоара насреща му. Разпозна жената по бежовото палто и бялата шапка с пискюл. Славчо беше до нея – тъжен. Сърцето на Роман се ускори. Спря, излезе. Те също се спряха и го изгледаха внимателно. – Не ме помнят – усмихна се вътрешно той. – Качвайте се. Днес празнична тарифа – без пари! – каза Роман. Приближиха се. Роман подаде ръка на момчето. – Здрасти, Славчо! Момчето погледна майка си, после сложи ръката си в неговата. – Забрави ли ръкавиците? Качвайте се бързо! Жената и Славчо седнаха отзад. – Не ме помните – возих ви преди месец – обърна се Роман в огледалото. Очите й бяха зачервени от плач. – Къде искате да ви закарам? – На гарата – прошепна жената. Славчо мълчеше, сгушен на седалката. – За Нова година остава по-малко от час. Няма да заминавате никъде. А и защо? Не знам какво се е случило, но на такава нощ не се плаче, нали, Славчо? – обърна се Роман към момчето. – Дойдохме при баба за празниците, но после с мама се скараха – рече тъжно Славчо. – Славчо! – прекъсна го майка му. – Такива неща се случват. Знаете ли какво? Няма да ходите на гарата. Почакайте, помислете за детето – той измръзна. Не го оставяйте без празник. – Защо се грижите за сина ми? Заведете ни на гарата – настоя тя. – Моята майка е приготвила толкова ядене, че може цяло село да нахрани. Всичко е страхотно, обещавам. Отиваме в нас да празнуваме. Ще дойдете ли, Славчо? – Да! – грабна се момчето. – Мамо, хайде де, моля те! – Съгласете се! Къде ще идете сега? Моята майка ще се зарадва. Всички сълзи и обиди трябва да останат в старото, а в новата година да влезем с усмивка! Роман усили радиото. – Това е съдба! Какво друго? И пак същата песен звучи… А казват, че чудеса не се случват – помисли си той. Спря пред вкъщи. – Бързо, имаме малко време! – подкани ги. – Еха! – викна Славчо и пръв хукна към входа. Роман отключи и влезе с гостите. – Мамо! Имаме гости! И много са гладни! – покани той. От кухнята се чу шумолене. – Айде, събличайте се! Остават десет минути! След секунди майка му влезе. Видя непознатите и се вцепени. – Кои са, синко? – попита. Роман намигна към жената. – Това е майка ми, Антонина Михайлова. А това, мамо, са Славчо и… – погледна младата жена, която без палто и шапка изглеждаше още по-млада и красива… – Настя – каза притеснено тя. – Мамо, покани Славчо и Настя на трапезата! – весело ги поведе Роман. Когато седнаха на празничната маса, той усилва телевизора. – Знаех си, по навик сложих още една чиния – в очите на Антонина Михайлова заискриха сълзи. – Не мога да свикна, че татко ти го няма… – Мамо, хайде стига! Всички днес плачете ли?! Я да опитаме твоите невероятни ястия! Роман отвори шампанското, напълни чашите и стана. Всички го последваха, включително Славчо. – За Нова година! – тържествено каза Роман, вдигайки чаша. – За новите приятели! – пискливо извика Славчо, всички се смяха… В новогодишната нощ четирима непознати по волята на съдбата се оказаха заедно. Никой още не знаеше, че от този миг животите им ще се преплетат завинаги. А всеки от тях ще получи най-желаното…

Благодаря ти, мамо Веселин се надигна от масата и се протегна. Ще изляза малко да покарам. Недей да се

Без категорії

027

Presságio de Tragédia: O Despertar de Júlia, a Luta pela Vida do Pequeno Eugénio e o Milagre que Veio do Zimbro ao Zoo de Lisboa

PRESSENTIMENTO DE DESGRAÇA Sofia acordou a meio da noite e não conseguiu voltar a adormecer até ao amanhecer.

Без категорії

047

Milenkina milenka bola nádherná. Sama by si ju vybrala, keby bola chlapom. Viete, sú také ženy – sebavedomé, vznešené, vedia svoju cenu. Chodia vystretou hlavou, pozerajú priamo do očí, počúvajú pozorne. Nemusia obnažovať dekolt a chrbát, aby na seba upozornili, sú pokojné ako kráľovné a nikdy nepanikária. Aj ona by si ju vybrala – úplný opak seba samej. Aká je ona? Večne v zhone, kričiaca na deti aj muža, z rúk jej všetko padá, nič nestíha, v práci nestíha ani dych, šéf nespokojný. Vždy v nohaviciach a tričku alebo svetri, lebo poprať a vyžehliť šaty je celé dobrodružstvo. Už si ani nespomína, kedy naposledy žehlila všetky tie volány a riasenia. Našťastie moderná sušička oblečenie krásne vyhladí, takže žehlička je len do počtu. Ale milenka bola úžasná. Postava, držanie tela, nohy, vlasy, oči, tvár – človeku až dych zastane! A jej odvtedy akoby zastal dych. Od kedy sa dozvedela. Presnejšie – uvidela. Náhodou bola pracovne v jednej bratislavskej štvrti, vbehla do prvej kaviarne zjesť niečo rýchle. Práca bola hotová, hlad veľký. V plnej kaviarni našla voľný roh, sadla si, otvorila menu a pozrela sa. Nie, nezdalo sa jej. Hneď spoznala svojho manžela. Aj odzadu. S ňou. Držal jej ruky vo svojich dlaniach a bozkával jej prsty. Uff, aká to gýčová scéna, pomyslela si. Ako z nejakej lacnej piesne. Ale žena bola krásna. Naozaj krásna. Pocítila čudný stav. Ako keď sa popálite a viete, že ešte sekunda-dve a príde bolesť, no zatiaľ žijete v očakávaní neodvratnej bolesti. Snažíte sa ofukovať popálené miesto, aby to tak nebolelo. Určite by to malo bolieť, ale vnútri bolo prázdno. Nič. Muž sa vrátil akurát. Vždy bol pohodový, vyrovnaný. Ona bola tá, čo panikári, stále sa ponáhľa, všetkých ženie. On bol zdravý sangvinik, pokojný, rozvážny, so skvelým zmyslom pre humor. Jeho humor by jej teraz celkom bodol. K tejto situácii jej vlastný nestačil. Večer jej šklbalo jazykom, že sa ho spýta bez emócií: No, ako sa má tvoja milenka? Videla som vás v kaviarni U Kornela, riadna kus, rozumiem ti, sama by som neodolala. Spýtať sa – a sledovať, ako mu vyrazí pot na čelo a začne sa červenať, pričom sa snaží ostať pokojný. A ona by pokračovala: No a čo teraz? Deti jej treba predstaviť, nech si zvyknú na novú mamu, a kde budeš bývať ty so mnou, už si to rozmyslel? Ona má aspoň svoj byt, alebo sa nasťahuje k nám? Nič také však nepovedala. Manžel ju ako obvykle objal v posteli, pritúlil si ju a rýchlo zaspal. Možno s ňou ešte ani nespal, pomyslela si, keď sa odtiahla na vlastnú polovicu postele. A nepočuteľne sa rozosmiala. Tak, už rozmýšľa ako žena, ktorej manžel zahol priamo pred očami, a ona stále všetkých presviedča, že sa jej to iba zdalo. Možno s ňou ešte nespal. Len prvá fáza, zárodok, sympatie, vzdychy, myšlienky na jednej vlne. A on je šikovný – nič na sebe nedá poznať, ani mimikou, ani slovom! Prehadzovala sa celú noc, spala málo, snívali sa jej pestré kvety a cudzie ženy v červených šatách. Ráno vstala s ťažkou hlavou, pomalšie ako zvyčajne, v pohode pripravila deti do školy. Celý čas premýšľala, čo má robiť. Čo robia ženy, ktoré prichytia muža s milenkou? Vygoogliť si to? Google nepomohol. Ani ona nevedela odpovede. Skúsiť žiť ďalej? Ale veď to skúša neustále. A všetko je po starom. Zabehané rituály, manžel chodí domov včas, bez rúžu na košeli, bez cudzieho parfumu, nestíhajúce deti, nedeľné kino. Nič sa nemení. Stále ten istý sex dvakrát do týždňa. Niekedy trikrát, ak je pozorná. Možno sa v tej kaviarni zmýlila? Nezmýlila. Zavolala mu cez obed, nezdvíhal telefón. Zobrala taxík, vrátila sa do tej istej kaviarne. Vymyslela si pred taxikárom výhovorku, že čakajú projekt a balík. Mužovo auto parkovalo oproti. On a milenka vyšli spolu, nastúpili do auta a odišli. Zbledla, poprosila šoféra o vodu, predstierala telefonát s niekým a zakričala do prázdneho mobilu: Viete čo, máte svoj balík, ja už ďalej nečakám, bežím do práce! Stále jej nebolo jedno, čo si o nej myslí taxikár. Vedomie, že má muž milenku, vždy zásadne zmení život. Rozviesť sa? Asi áno. Ako žiť inak? Trpieť? A prečo? Spomenula si, ako pred pár rokmi kamarátkin muž mal milenku. Schovával sa, zatahoval, žena to však aj tak zistila. Bol škandál, on zapieral, aj keď ho chytili na horúcom s esemeskami. Tvrdil, že to napísali konkurenční kolegovia. Vtedy jej manžel rozhodne povedal: Ja by som nikdy neklamal. To je trápne. Spravil si, priznaj si. Buď zanechaj, alebo sa postaraj o rodinu a choď. Vtedy bola naňho pyšná. Zodpovedný človek! Jasné, cudzie trápenie sa rieši ľahko – z diaľky. Najmä keď za nič nenesiete zodpovednosť. Ale keď ste priamym účastníkom drámy, zrazu vás odvaha a rozhodnosť opustia. Prišla v tej kaviarni k ich stolu a sadla si k nim. Milenka na ňu prekvapene pozrela. Manžel stuhol. Potom sa začal ošívať. Mlčali. Bavilo ju to pozorovať. Milenka hneď pochopila, kto je. Možno už tušila. Muž niečo chcel povedať. Zastavila ho dlaňou: To nie je to, čo si myslím, však? Vieš čo, nič zvláštne sa nedeje. Toto sa stáva. No musíte to premyslieť – máme deti, spoločný byt, rodičov v penzii. Ste dospelí – zvládnete to. A pokojne odišla. S čerstvo vyžehlenými šatami, ktoré jej naozaj pristali. Škoda, že ich tak dlho nenosila.

Denník 15. mája, Bratislava Milenka môjho muža bola nádherná. Keby som bola chlapom, sama by som si presne

Без категорії

Reformei-me e senti-me irremediavelmente só. Só na velhice percebi que vivi a vida de forma errada.

Reformei-me e senti-me irremediavelmente só. Só na velhice percebi que não vivi a vida como devia.

Без категорії

Лилия се върна на срещата на випускниците три десетилетия по-късно, за да поздрави любимата си учителка – събитието беше трогателно, а сред гостите от съседния клас Лилия затаи дъх, щом видя Виталий – своето тайно ученическо увлечение, сега достолепен мъж със сребърна брадичка, различен от някогашния пакостник; в оживената зала, след поздравленията, докато всички разговаряха, Лилия просто се смути, като разпозна кой се приближава към нея.

Лилия пристигна на срещата на абитуриентите. Тридесет години бяха изминали… Реши да отиде, за да

Без категорії

Odišla som do dôchodku a pocítila som neznesiteľnú samotu. Až na staré kolená som zistila, že som svoj život prežila nesprávne.

Ocitla som sa na dôchodku a v tej prázdnote sa všetko rozplývalo do bizarnej osamelosti, ako keď sa ranná

Без категорії

“Ама, докога ще, в крайна сметка?! – Лиза захвърли кърпата на масата. – Върнах се от работа преди час, дори не успях да се преоблека! – А ти защо пак започваш? – Андрей се мотаеше на вратата, преграждайки пътя. – Майка ми само за пет минути надникна. – Пет минути? Сериозно? – Лиза посочи камарата мръсни чинии. – А другите десет човека просто случайно минаваха? Всичките заедно? Из смях, телевизор на макс… – Какво пък, нали е забавно! – Андрей ѝ се намръщи. – А ти режеш трети път руската салата, девет вечерта е, а аз имам важно представяне утре! – Е, к’во толкова, някакви картинки… – Картинки?! Това е проект за милион! – „Лизичке, що салатата върви бавно? Хората чакат.“ – появи се с меден глас свекървата Галина. – Не може ли поне предварително да предупредите? – сдържа се Лиза… – Бе, какво предупреждение? Родата на чай, така правят семействата… В миналото… – А в миналото нямаше смартфони, Галино… – Какво?! – „Нарязката е готова“, – рязко отсече Лиза. Разговорите прерастнаха в препирни, смехове, още гости, а Лиза стисна шишенцето – „Ще направя такава вечеря, че цял живот ще помните…“ Родата се нареди за салата – „Готова е, особена подправка има днес…“ Кюфтета, пюре, лют сос с любов за свекървата! „Да, да, сега всички на масата! Лизичката се постара…“ Всички ядоха с апетит, Лиза наблюдаваше с лека усмивка. И когато първите стомаси загърмяха… – „Лизо, къде отиваш?“ – На работа, спешно… – „Ох, не ми е добре!“ – „Пусни ме в тоалетната, първа съм!“ – „Съседите не отварят! Лизо, какво сложи в храната!?“… Докато Андрей и родата се бореха за място в банята, Лиза вече отпиваше капучино в тиха софийска сладкарница – за първи път щастлива и свободна.

Ама колко пъти вече ще го търпя това? Гергана бухна кухненската кърпа на масата. Върнах се от работа

Без категорії

022

Reformei-me e senti-me irremediavelmente só. Só na velhice percebi que vivi a vida de forma errada.

Reformei-me e senti-me irremediavelmente só. Só na velhice percebi que não vivi a vida como devia.

Без категорії

015

Predtucha nešťastia Janka sa v noci prebudila a do rána už nezaspala. Azda zlý sen, možno nevysvetliteľný nepokoj, jej nedovolil oddychovať. Na srdci jej náhle oťaželo natoľko, že sa slzy samovoľne spustili po lícach. Nerozumela prečo, nemohla to pochopiť. Ťažko sa jej dýchalo a hrozivý pocit blížiaceho sa nešťastia ju zaplavil s obrovskou silou. Dievča pristúpilo k postieľke, v ktorej spal jej malý synček Miško. Miško sa v spánku usmieval a smiešne cmúľal pery. Janka mu napravila perinku a vyšla do kuchyne. Za oknami vládla nepreniknuteľná tma. – Janka, zase nemôžeš spať? – ozval sa za chrbtom hlas manžela Andreja. – Zasa to! Nerozumiem, čo sa to so mnou deje, – šepla ticho. – Asi je to tá povestná popôrodná depresia! – pokúsil sa zažartovať manžel. – Ale kdeže! Miškovi je už takmer pol roka, žiadna depresia nebola a zrazu teraz? – No, veď vieš… hormóny, nervy! Neboj sa, všetko bude v poriadku! – Mám strach, Andrej! – pošepkala Janka, keď sa k nemu privinula. – Všetko bude dobré! – objal ju. O tri týždne pozvali Janku s Miškom k detskej lekárke na polročnú preventívku…

PREDTUCHÁ ZLA Dnes v noci som sa opäť zobudila a už som nevedela zaspať. Neviem, či to bol zlý sen, alebo