Той Ще Живее С Нас… Звънецът настойчиво оповести, че някой е дошъл. Лайма свали престилката си, изтри ръце и отиде да отвори вратата. На прага стоеше дъщеря ѝ с млад мъж до нея. Майката ги въведе в апартамента. – Здрасти, мамо, – дъщерята я целуна по бузата, – Запознай се – това е Витко, той ще живее с нас. – Здравейте, – поздрави младежът. – А това е моята майка, леля Лайма. – Лайми, – поправи я тя. – Мамо, какво има за вечеря? – Грахова каша и наденички. – Аз не ям грахова каша, – отговори младежът, събу обувките си и отиде в стаята. – Е, мамо, Витко не яде грах, – широко отвори очи дъщерята. Момчето се метна на дивана, хвърли раницата на пода. – Всъщност, това е моята стая, – каза Лайма. – Витко, ела, ще ти покажа къде ще живеем, – извика Лаура. – Ама тук ми харесва, – намръщено добави момчето, като стана от дивана. – Мамо, измисли нещо, какво да дадеш на Витко да яде. – Не знам, имаме още половин пакет наденички, – вдигна рамене Лайма. – С горчица, кетчуп и малко хлебец ще стане, – каза той. – Добре, – можа само това да каже Лайма, отивайки към кухнята. – Преди влачеше котенца и кученца у дома, сега – ето този, и него храни. Тя си сипа грахова каша, сложи две печени наденички в чинията, дръпна купата със салата и започна да вечеря с удоволствие. – Мамо, защо ядеш сама? – влезе дъщерята в кухнята. – Защото се върнах от работа и съм гладна, – отговори Лайма, дъвчейки наденичката. – Който е гладен, нека си сложи сам или си сготви нещо. И имам един въпрос към теб. Защо Витко ще живее с нас? – Как защо, той ми е мъж. Лайма едва не се задави. – Мъж? – Да. Дъщеря ти е пораснала и сама решава за себе си дали да се омъжи или не. Вече съм на деветнайсет. – Дори не ме поканихте на сватба. – Нямаше сватба, просто се подписахме. Сега сме мъж и жена, ще живеем заедно, – отговори Лаура, поглеждайки към майка си, докато дъвчеше. – Хубаво, поздравявам ви. Защо без сватба? – Ако имаш пари за сватба, можеш да ни ги дадеш, ще намерим къде да ги похарчим. – Разбрах, – Лайма продължи с вечерята, – А защо точно при нас ще живеете? – Защото те живеят четирима души в едностаен апартамент. – Не сте мислили да наемете нещо? – Защо да наемаме, като имаме моя стая, – учуди се дъщерята. – Разбрах. – Ще ни дадеш ли нещо за ядене? – Лаура, тенджерата с кашата е на котлона, наденичките – в тигана. Ако е малко, в хладилника има още половин пакет. Вземайте и си слагайте. – Мамо, не разбираш ли, вече имаш ЗЕТ, – натърти последната дума Лаура. – И какво? Сега трябва ли да танцувам хорце за случая? Лаура, прибрах се от работа, уморена съм, да минем без ритуалните танци. Ръце и крака имате – грижете се сами. – Ето заради това си сама! Лаура ядосано погледна майка си и излезе в стаята си, трясвайки вратата. Лайма похапна, изми си съдовете, почисти масата и потегли към фитнес залата. Тя беше свободна жена – няколко вечери седмично прекарваше във фитнеса и басейна. Около десет часа вечерта се прибра вкъщи. Надявайки се на топъл чай, откри пълна бъркотия в кухнята – някой явно се беше опитвал да готви. Капакът на тенджерата с кашата липсваше, ястието беше изсъхнало и се покрило с коричка. Опаковката наденички лежеше на масата, до нея – изветрял къшей хляб. Тиганът беше изгорял и надраскан. Мивката – пълна със съдове, а на пода се стичаше локва от сладка напитка. Апартаментът миришеше на цигари. – А това вече е нещо ново. Лаура никога си не е позволявала такива неща. Лайма отвори вратата на дъщеря си. Младите пиеха вино и пушеха. – Лаура, иди оправи всичко в кухнята. Утре ще купиш нов тиган, – каза майката и се прибра в стаята си, без да затваря вратата. Лаура скочи и тръгна след нея. – А защо ние трябва да чистим? И откъде ще взема пари за тиган, не работя вече, уча. Да не ти е жал за един тиган? – Лаура, знаеш правилата у дома: хапнеш – изчисти, развалиш нещо – купи ново. Всеки отговаря за себе си. Да, жал ми е за тигана – струва пари, а вече е безвъзвратно съсипан. – Ти не искаш да живеем тук! – изкрещя дъщерята. – Не, – спокойно отговори Лайма. Изобщо не ѝ се искаше да спори с дъщеря си, и досега никога не ѝ беше казвала това. – Но това е и мой дом. – Не, апартаментът е изцяло мой. Аз съм го купила. Ти просто си адресно регистрирана тук. Не решавайте проблемите си за моя сметка. Ако ще живеете тук – спазвате правилата, – спокойно каза Лайма. – Винаги съм живяла по твоите правила. Омъжена съм, вече не можеш да ми нареждаш, – разплака се Лаура. – А и ти вече си живяла живота си, трябва да ни отстъпиш апартамента. Ще откриете още интересни истории – Отстъпвам ви целия коридор на входа, даже и място на пейката. Така, любов моя, вече си омъжена? Не си ме питала. Спиш си тук сама или с него, но другаде. Той няма да живее тук, – рязко отговори Лайма. – Да се задавиш с този апартамент! Витко, тръгваме! – изкрещя Лаура и започна да си събира нещата. След пет минути в стаята на Лайма нахълта новоизлюпеният зет. – Спокойно, майко, няма нужда от нерви, всичко ще е наред, – прошепна той, клатушкайки се от алкохола, – Ние с Лаура няма да ходим никъде. Ако се държиш добре, даже тихо ще се любим нощем. – Какви родители сме ние! – възмути се Лайма. – Родителите останаха по домовете си, върви си там, и гледай да не забравиш жена си. – Само да ти покажа… – момчето вдигна юмрук пред лицето на майката. – Аха, я да видим. Лайма го хвана здраво с маникюрираните си нокти. – Аууу, пусни, не си нормална! – Мамо, какво правиш?! – извика Лаура, опитвайки се да отдели майка си от любимия. Лайма избута дъщеря си и с коляно удари Витко между краката, после го перна с лакът по врата. – Ще ви докажа за насилие, – заплаши младежът, – Ще ви дам на съд! – Изчакай, ще повикам полиция, по-лесно ще документираме, – отговори Лайма. Младите изхвърчаха от напълно обзаведения двустаен апартамент. – Вече не си ми майка! – накрая изкрещя Лаура, – И никога няма да видиш внуците! – Голямата мъка, – иронично отбеляза Лайма. – Най-после ще мога да живея на воля! Огледа ръцете си – няколко нокътя бяха счупени. – Само щети от вас, – промърмори Лайма. След като тръгнаха, тя изчисти кухнята, изхвърли втвърдената каша и прокълнатия тиган, и смени ключалките на вратата. След три месеца, на излизане от работа, я чакаше дъщеря ѝ. Тя беше много отслабнала, с хлътнали очи и видимо нещастна. – Мамо, а какво ще вечеряме? – попита тя. – Не знам, – вдигна рамене Лайма, – Още не съм решила. Ти какво искаш? – Пиле с ориз, – преглътна Лаура. – И салата. – Тогава да тръгнем да търсим пиле, – каза жената. – А салатата си направи сама. За дъщеря си вече нищо не разпитваше, а Витко повече не се появи в живота им.