Иванина беше най-незабележимата гостенка на рождения ден на Десислава. Момичетата учеха заедно в колежа във Велико Търново.
Десислава беше поканила всички, които можеха да дойдат, но много от момичетата си тръгваха към родните села за уикенда. Иванина, тиха и скромна, се осмели да приеме поканата.
Тя почти никъде не излизаше, а съвсем наскоро и тя беше навършила осемнайсет както и Деси. Само че Иванина не посрещна рождения си ден с гости
Нямаше приятелки, а и родителите я бяха убедили да празнуват вкъщи семейно, заедно с баба си и дядо си.
Ето така се получава: рожден ден като на пет, все същото и на осемнайсет, помисли тъжно Иванина.
Тя, разбира се, обичаше близките си, но не разбираше кога най-сетне ще порасне и ще стане самостоятелна.
Кога ще дойде денят, в който някой момче ще забележи нейната женственост, скритата красота и нежност?
Иванина мечтаеше за любов, но се срамуваше от себе си. Не беше толкова забележима като Деси или приятелката ѝ Сийка.
Момичетата се гримираха смело, обличаха се модерно, понякога дори малко предизвикателно, за което получаваха забележки от преподавателите в колежа.
А дрехите на Иванина винаги избираше майка ѝ, а баба ѝ ѝ плетеше пуловери.
После се сърдеше, че внучката не ги носи много.
А Иванина просто не можеше да се появи сред хората с бабините стари плетени дрехи носеше ги само у дома през зимата.
Днес в апартамента на Десислава се бяха събрали и момчета, и момичета от колежа общо дванайсет души.
Когато вечерята свърши и настана време за танци, Иванина излезе навън и седна на пейката пред входа.
Че си е тръгнала, никой дори не забеляза. Иванина се срамуваше от непознатите момчета а и без това никой не ѝ обръщаше внимание. Може това най-много да я натъжаваше?
Тя погледна часовника си.
Време е да тръгвам, сигурно майка ми вече се притеснява, помисли си. Обещах да не закъснявам
Внезапно от входа излезе момче. Не беше от гостите на Деси.
Седна на края на пейката и тъжно погледна към прозорците на Десислава на втория етаж. Долу се чуваха весела музика и смях.
Ти ли беше горе? неочаквано попита момчето Иванина, а тя кимна към прозореца на Деси.
Е, как е Деси? Танцува ли, весели ли се? пак попита непознатият с тъжните очи.
Този път Иванина се престраши да го попита:
А ти защо питаш? Не се ли чува оттук? Да, веселят се.
Да, рожденият ден е такъв празник, въздъхна момчето. А аз на моя се тюхках. Даже не съм празнувал. Само торта и чай с родителите като в детската градина
Иванина учудено повдигна вежди.
И при мен беше така. А ти ѝ си приятел? кимна към Деси.
И да, и не. Радвам се, когато я виждам, но тя не ми обръща внимание. Даже не ме покани на рождения си ден. А от години сме съседи и знае какво чувствам към нея
Момчето замълча. Иванина въздъхна разбиращо, после изведнъж каза:
Недей да се притесняваш. Аз също винаги се тревожа а смисъл няма. Никой не го забелязва. Ето, излязох оттам, никой не разбра. Явно съм човек-невидимка. Дали ме има, или не все едно е
Е, хайде сега опита се да я успокои момчето. Макар че май си права. Има хора като нас. Все несполучливи
Не по-скоро незабележими. Ненатрапчиви. Може би дори е малко предимство има някаква независимост и дори свобода.
Мислиш ли? учуди се момчето. Аз съм Пламен, между другото. А ти?
Иванина.
Останаха на пейката, загледани към прозорците и слушайки музиката. Всеки тайно се надяваше, че точно сега Десислава ще се покаже от прозореца и ще ги покани обратно да се забавляват с всички. Но никой не ги повика
Беше ми приятно да се запознаем, вежливо каза Иванина, но трябва да тръгвам. Обещах на мама да не се бавя
Хайде, ще те изпратя поне до спирката, каза Пламен.
Двамата вървяха през парка, разговаряха и се усмихваха леко един на друг.
Пламен изведнъж усети, че вниманието му радва момичето тя се изчервяваше леко, а очите ѝ не смееха да го погледнат, когато той поглеждаше към дългите ѝ мигли със скрита усмивка.
Започна да разказва весели истории, с които разсмя Иванина, и забеляза как звънкият ѝ смях го кара да иска още и още да говори с нея.
Стигнаха до спирката, Иванина благодари и се сбогува, но Пламен не пожела да я остави, докато не се качи на автобуса. Иванина уж случайно пропусна първия автобус и се качи чак на следващия
Качвайки се, тя помаха на Пламен все едно са стари приятели.
А той остана още известно време на спирката като омагьосан от тази мила и скромна девойка с хубави очи и трапчинки на бузите.
Пламен пое обратно към блока и изведнъж си даде сметка, че много иска пак да види Иванина. Но нямаше нито телефонен номер, нито адрес Че как така веднага да иска такива неща? Неудобно е
Сутринта Пламен стана рано и веднага се запъти към дома на Деси. Изкачи стълбите и звънна на вратата.
Пламене, пак ли ти Не мога да излизам днес, казах ти вече, промърмори Деси.
Не Всъщност искам да те помоля за номера на една твоя колежка. Вчера беше тука Трябва да ѝ предам нещо Оставила е на пейката Дай ми телефона, моля те.
Кой? учуди се Деси.
Казва се Иванина.
Иванина? А, да добре, чакай малко, и след малко излезе и му подаде листче.
На, Ромео! Тази Иванина, мълчаливата Откога си бил такъв настоятелен? усмихна се Деси и затвори вратата.
Щастлив Пламен стисна листчето като талисман и се втурна към дома си.
Цял ден обмисляше какво да каже, притесняваше се и се вълнуваше. Привечер набра номера на Иванина.
Покани я пак на разходка и обеща да я почерпи със сладолед. За негова изненада и радост, Иванина с радост прие.
Гласът ѝ по телефона звучеше още по-мек и изпълнен с очакване Или така му се стори.
Разхождаха се из парка, ядоха сладолед и говореха за себе си, за интересите си и се оказа, че си приличат повече, отколкото са очаквали.
Следващия път аз ще те поканя, засмя се накрая Иванина. Но няма да ходим в парка. Ще те взема със себе си на кино, става ли?
Оттогава двамата почти не се разделяха. Ходеха заедно на кино, на музеи, пътуваха из България а след година вече ги наричаха годеници.
Две години след запознанството се ожениха.
Майката на Иванина недоволстваше, че дъщеря ѝ се омъжва толкова млада. Но баба ѝ беше на друго мнение:
Добра работа е свършила Иванинка. Намерила си късмета. За какво да чака като е попаднала на такъв момък? За Пламен трябва да се държи грижовен е, златно момче! Какво повече да иска?
Гледай ти тази скромница! шушукаха съкурсничките ѝ. Първа се ожени. А и момчето сияе от щастие.
А младите наистина сияеха. Взаимно намираха разбиране, подкрепа и обич, за каквато само са мечтали.
С години с усмивка споменаваха пейката пред входа, която ги бе събрала за цял живот.
Най-невзрачната гостенка на рождения ден на Марина: Историята на Ирина, скромното момиче от колежа, която никога не празнуваше своя празник с приятели, а животът ѝ се промени след една неочаквана среща на пейката пред блока
