Казвам се Виолета Славчева.
За моя съпруг, Петър Славчев, винаги бях обикновена. Скромна, тиха, внезапно почти невидима такава съпруга, на която лесно свикват. Гладка повърхност, по която погледите се плъзгат и отминават.
Само че той така и не разбра нещо съществено: много преди да се оженим, аз вече бях единственият собственик на “Зеления бряг” разкошен семеен комплекс в сърцето на Балчик, с изглед към белите скали и морето. Наследство от баба ми, грижливо пазено в тайна, на сигурно.
Аз исках само едно да ме обичат заради мен самата, не заради това, което някой ден ще получат от мен.
Но нощта внезапно изтъня и реалността ме погълна.
Петък сутринта. Петър ми каза, че тръгва в командировка.
Семинар, нищо особено, мила.
В действителност, бе резервирал уикенд с любовницата си Божана Господинова точно в моя хотел. Отвън светът се стопяваше. Като болка от ледена вода.
Точно в онзи ден, бях решила да отскоча до “Зеления бряг”. Понякога обичам да обикалям между гостите инкогнито: ленени къси панталони, обикновена риза, сандали без ток. Протаках из алеите и тогава ги видях.
Петър и Божана ръка за ръка, усмихнати, близки.
Божана в скъп бански, с огромни очила и онази увереност на хора, сигурни, че светът им се дължи.
Невероятно място, прошепна тя. Сигурен ли си, че можем да си го позволим?
Петър се усмихна.
Остави всичко на мен. Платих с картата на Виолета. Тя не проверява сметките. Прекалено е доверчива.
Горчив смях без глас. Той издрънча с моята карта за любовницата си в моя хотел.
Посока рецепцията. Когато минаха край мен в градината, Божана ме изгледа с изпитателен поглед.
Ей! изсъска тя. Обслужването! Моля те, вземи ми куфара, тежък е.
Не помръднах. Усмивката ѝ се втечни.
Оглушала ли си? Петре, виж тази служителка…
Петър се обърна.
Очите му се разшариха, като на човек, прекрачил праг на сън. Още бе ден, но вече настъпваше нощ.
Виолета?
Ти я познаваш? Божана нацупи устни.
Усмихнах се.
Как е семинарът, Петре?
Ти какво правиш тук? Следиш ли ме?
Божана се разсмя.
Чакай, това ли е жена ти? Ясно защо си търсил нещо ново. Изглежда все едно работи тук.
Стремглаво към рецепция.
Да я изгоните! Разваля ми уикенда. И искам най-добрия апартамент! Немедленно.
Рецепционистката бледнееше, търсеше помощ в очите ми. Кимнах леко.
Разбира се, госпожо. Заповядайте към ВИП-зоната.
Божана победно тръгна начело, следвана от двамата охранители, аз плувах след тях като сянка.
Недоволство премина през лицето ѝ малко по-късно.
Къде отивате? Това не е пътят!
Влязохме през страничния вход, през склада и задния двор с шумящите бръмбари и горчивите сенки. Тя спря рязко.
Това да не е някаква шега?
На място сте, госпожо.
Извикайте управителя веднага!
Появи се управителят: тъмен костюм, глас спокоен като улегнала река.
Добър ден, госпожо Славчева. Госпожа Славчева е собственичката на “Зеления бряг.” Всички сметки на господин Славчев са анулирани моментално.
Божана застина като пчела в кехлибар. Свалих очилата бавно.
Божана, аз тук не работя. Собственик съм.
Обърнах се към Петър.
Истинската наивност е да изневериш на жена си с нейните пари в хотела, който ѝ принадлежи.
Той се свлече на пода в мислите си.
Виолета, моля те напрегнат глас, вместо извинение.
Не.
Обърнах се към охраната.
Моля, изведете ги. Доживотна забрана.
Тази вечер, сама с чаша бяло вино на терасата и вятъра от североизток, гледах как Балчик се разтапя в залеза. Бях една но свободна. След две седмици организирах гала за откриване на “Брегът на жените” кампания за българки, които създават нови начала.
Това не беше предателство беше пробуждане. Да загубиш неистинския мъж понякога това е единственият начин да си върнеш мястото под слънцето.
Сподели насън така всички ще разберат.
