Благодаря ти, Юрче! Не знам какво щях да правя без теб, изплува съобщението на екрана на телефона.
Телефонът на съпруга ѝ вибрира право в нейната ръка. Елица се взря механично в дисплея. Изпращач беше някоя си Милена. Съобщението завършваше с розово сърчице, като малка целувка.
Елица замръзна с широко отворени очи. Милена? Юрче? Можеше да реши, че е някоя братовчедка или стара приятелка, ако не бе един дребен детайл: съпругът ѝ никога не беше споменавал това име. Или просто го беше скрил?
Вдигна поглед остро. Тя трябваше първо да разбере истината, преди да избухне. Но сърцето ѝ се сгърчи от ревност.
Коя е тази Милена? попита Елица, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
Илия, който отпиваше лениво от кафето си, премигна объркано.
Какво?
Милена! повтори тя и му показа телефона. Коя е?
Той загледа екрана и едва доловима напрегнатост проблесна в очите му. Обърна глава, повдигна рамене.
А Това е Марина.
Елица застина.
Коя Марина?
Бившата ми Няма нищо между нас вече.
Тя остави телефона на масата и скръсти ръце.
Бившата ти те нарича Юрче и ти благодари с сърца? Това нормално ли ти се струва?
Илия пак вдигна рамене, сякаш не заслужаваше разговор.
Да. Дадох ѝ малко пари. Помоли ме за заем, дадох ѝ.
Гневът прониза Елица като ток.
Пари на бившата?! Ти сериозно?
Да, какво толкова има?
Какво толкова? Наистина ли мислиш, че от нашите пари трябва да даваш на някаква Милена?
Най-накрая Илия я погледна право.
Елица, вадиш от мухата слон. Познаваме се от сто години Защо да не помогна?
Смяхът ѝ беше сух и горчив.
Женен си, Илия! С мен! А се грижиш за нея, с която си бил преди.
Той въздъхна раздразнено, сякаш обясняваше нещо елементарно на дете.
Не сме се разделили лошо. Не ми е чужда.
И аз ли ти станах чужда?
Илия млъкна. Елица поклати глава и пое тежко въздух.
От кога продължава това?
Какво?
Вашето прекрасно приятелство.
Той отмести поглед.
Винаги сме си говорили. Още преди теб. Просто не ти казах. Не исках да те притеснявам.
Елица почувства как гневът ѝ завладява цялото ѝ тяло.
Значи, две години си го криел?
Не съм крил! Просто нямаше смисъл да ти говоря. Не ти изневерявам. Защо така реагираш?
Тя въздъхна дълбоко, стараейки се да не избухне.
И колко пъти ѝ помагаш?
От време на време. Дребни неща. Да ѝ поправя нещо, инсталирам компютъра…
Значи моят съпруг бърза при друга жена като майстор?!
Какво говориш?! ядоса се той. Помагам ѝ, дадох ѝ пари! Престъпление ли е това? На теб бих помогнал!
Елица го изгледа ледено и решително.
Ако не виждаш нищо нередно, значи имаме различни разбирания за семейството.
Обърна се и излезе от кухнята. Не искаше да вижда лицето му.
Онзи ден премина като в мъгла за Елица. Гняв, рана, объркване. Пробваше да подреди мислите, но в главата ѝ кънтеше само едно: Как не видях това по-рано?
Илия не изглеждаше виновен. Сега не криеше вече, че си пише с Марина, но се държеше, сякаш е нещо съвсем обикновено.
Следващите две седмици всичко стана ясно. Съпругът ѝ редовно закъсняваше от офиса. През няколко дни Марина имаше някакъв спешен проблем за решаване.
Ще ходя у Марина тази вечер, каза безстрастно на вечерята. Пералнята ѝ се е развалила.
Елица остави вилицата и го прониза с поглед.
Няма ли майстори в Пловдив?
Е, чак пък толкова голямо усилие ли е да помогнеш?
За теб не. За мен е трудно да го приема.
Пак започваш! Само за това ли ще говорим?
Да, пак отвърна тя студено. Защото бившата ти непрекъснато има нужда от теб. Щом нямате деца…
Илия въздъхна, но продължи да яде.
Ако беше съседката или майка ми, пак ли така щеше да реагираш?
Разликата е, че другите не те викат всеки ден.
Елица, каза уморено. Държиш се, все едно ти изневерявам.
Не знам дали изневеряваш, но просто това не е нормално. Това ме наранява.
Той се усмихна презрително:
Нямаш доверие.
И ти даде причини да нямам?
Мълчанието застла масата.
След три дни Марина се появи отново.
Обади се Марина, каза безгрижно. Иска да си купи хладилник, но няма как да го пренесе.
Елица се обърна бавно към него.
Сега зарязваш всичко и ще ѝ носиш хладилника?
Какво толкова?
Илия, това ли не виждаш?
Ти правиш сцена от нищо…
Циркът го правиш ти, не аз. И аз повече не искам да съм част от него. Ако толкова искаш да помагаш на Марина, върви и живей при нея. Ще ти излезе по-евтино, ще спестиш нафта.
Сериозно ли говориш?
Напълно.
Гониш ме?
Не, Илия. Давам ти избор. Или си част от нашето семейство, или вървиш по свой път. Не те искам тук повече.
Обърна се и излезе. Не желаеше пак да бъде жертва на оправданията му. Може би той мислеше, че ще ѝ стане по-леко, ако каже открито къде ходи. Но за Елица това не беше честност това беше измяна.
Двайсет и четири часа след последната им караница Елица стоеше сама в кухнята и зяпаше телефона. Илия нито се беше обадил, нито писал. Изчезна. Може би при Марина.
Минаха десет дни в тишина и Елица разбра: понякога раздялата не носи загуба, а урок да не се примиряваш с по-малко, отколкото заслужаваш.
Фамилни игри: Когато бившата “Маринка” и безкрайната помощ на Илюшко разпалват ревността на Елена
