Всичко е наред, Рада. И Мира също се държи добре. Малко се подстрихме. Аде, зайче?
Мамо вие какво? напрегната Рада задърпа телефона.
Погледнахме й прическата, ще видиш, когато дойдеш, весело каза Валентина Петровна, а в слушалката се чуха кратки звънци.
Усетих тревожност, хвърлих ключовете от колата и се натъкнах към майка си.
Мира беше необикновено дете. Още при раждането се разбра, че е малка ангелка. Светлосиви къдрици обличаха лицето й с огромни синьозелени очи. Вече от УЗИто се виждаха къдриците. Аз се смях, че не могат да са къдрици, но в родилното отделение, като видях малкото, разбрах, че къдриците не само са, а са и красиво подредени.
Мира не беше капризна; от първия ден спеше спокойно, без да се нуждае от нощно хранене. Редовно нощта спеше дълбоко, а аз се учудвах, когато приятелката ми разказваше за новородения си син, който смесваше деня и нощта и почти не спеше. Ако спеше, само докато го държеше в ръце минаваше от стая в стая, клатеше се, а при малко движение момченцето се събуждаше и плачеше. Така 24часа въртяха се в кръг: яде малко, спи малко.
С Мирa и аз се отпочивахме, а съпругът ми, Анатоли, отиваше на работа свеж. От тази спокойна атмосфера имаше много кърма, а Мира имаше отличен апетит. Така израствахме до една година: спим и ядем. След като Мира стана малко по-голяма, нещата се усложниха, но и станаха поинтересни. Трябваше всички шкафове да са затворени, дръжките да се закрепят със специални болтове, ъглите на мебелите да се подпишат, за да не се нарани. През този период аз се справях сама, без помощ. Баба от двете страни идваше в гости, играеше с Мирa и носеше подаръци, но да занесе внучка при баба (за което тя често молеше) реших само когато Мирa навърши едва половина и година.
Баба ми, Валентина Петровна, беше пенсионирана. Целият си живот работеше в детска градина първо като помощник, после като готвач. Как да се грижат за децата, знаеше от опит, но аз винаги се тревожех и не вярвах никому с дъщеря си.
Валентина Петровна се ядоса:
Какво ти е? Не ми се доверяваш! Кой съм аз, чужда? Какво може да се случи? Мирa е здрава, без алергии и болести (тфу, тфу, да не сглазим). Защо не я донесеш при мен за денчето? А самата ще си отдъхнеш, ще минеш в магазините.
Мамо! Не съм уморена. Мира седи в количката, а аз спокойно ходя с нея в магазините.
Това са само пазарувания за продукти. А жакетът, който исках да си купя, няма да се купи, докато не се справиш с количката. Пусни ме да се справя, а ти отиди.
Тогава се натъкнах на решаващ аргумент жакетът. Наистина исках да се разходя до магазина, да избера, пробвам, но без Мирa щеше да е поудобно, защото трябваше да карам колата.
Събрах купчина от неща, които, според мен, за половин ден могат да се нуждаят от детето, написах списък с важни указания и занесох дъщеря си до Валентина Петровна.
Ето. Хартията е в чантата. Писано е кога да я легна, какво пюре да й давам. Пюрето е тук. Мамо! Обърни внимание когато загуби любимото си конче, плаче много и не заспива, а яде с него. Дай ѝ лъжица, а на кончето също лъжица, като че яде и то. Тя всичко яде добре. Има и книжка, тази. Четем заедно, аз чета, а тя докосва картинките с пръста, има и музика
Рада! прекъсна ме Валентина Петровна Не мисли, че не знам как се грижа за малчугани! Ще е наред, не се тревожи. Тя не е бебе, вече е полутора години.
Валентина Петровна вдигна Мирa на ръце, отнесе я в стаята, я постави на дивана и започна да играе с нея, бублейки:
Слепислепи Хайде, летим, сядем на главичката!
Играта й се усмихна, показвайки малките зъбчета, като каша.
Аз също забравих колко е приятно да се откъснеш от грижите и просто да се качиш зад волана. С удоволствие се разходих из Търговския център София Парк. Това беше необичайно усещане малко забравено! Купих си нещо от дрехите, после влезох в кафенето, изпих кафе с парче торта, поседнах без бързане. После се качих в колата и стигнах до друг магазин, където най-накрая избрах желания жакет.
За Мирa се тревожих, пишех съобщения на майка си, но тя отговаряше, че всичко е наред и изпращаше снимки на радващата се внучка, докато играе или яде.
Така премина денят. Съпругът ми, Анатоли, одобри, че съм «взела свободен ден»:
Правилно! Твоята мама не е чужда, тя знае да се справя с децата. Нека да се види с внучката. Тя е единствената му. При моята мама има вече петима внуци. Един повече или един помалко почти не се забелязва, смя се Анатоли. И тя си е достатъчно с децата. Всички уикенди остава при нея. Братята ми напълно се надуха, майка им не ги пази. А твоята, защото тя сама иска, защо се противопоставяш?
Преди да тръгна да взема дъщерята, позвъних на майка си, за да разбера какво се случва. Оказа се, че Валентина Петровна е решила да подстриже Мирa.
Трябваше отдавна да се направи първата прическа. Гледай, имаше проблеми с косата, шията се потеше, виж дори потичка! След подстригването косичките ще са още похубави.
Мамо! почти заплаках Те вече бяха добри. Защо? Защо?!
Мъдрите казват, че след първата година трябва да се подстрижат! Видях Леонидова с Егорчо, подстригаха го почти наголо! И това е правилно. Когато бях малка в село
Мамо! Той е момче, а Мира Господи, добре е, че не я подстригаш наголо! Поне се запитай!
Валентина Петровна стегна устните:
Какво има тук? Нищо не разбирам, защо скандал? Само малко подстригах косичките!
Изведнъж Мирa заплака, аз я вдигнах на ръце, безмълвно я облечох, опитвайки се да не гледам подстриженият връх, който ми караше сълзите да се стичат. Поставих я в детската седалка, хванах чантата и тихо излязох от къщи на майка ми.
Анатоли се учуди малко, когато видя дъщерята. Беше свикнал Мирa да изглежда като ангелче от коледни картички, а сега приличаше повече на дете от детдом. Той вдигна рамене, потупа задната част на главата и каза:
Рада, защо правиш от муха слон? Косичките ще порастат.
Няма да й позволя повече да е Мира, седнах, скръстих ръце и гледах в нищо.
Се карахте? ме попита внимателно съпругът.
Какво мислиш? Тя поне да ме попита! Започна да изброява различни предзнаменования: растяща луна, ясен ден! Не вярвах, че съм толкова суеверна
Валентина Петровна седеше у дома и звънеше на приятелките си. На всички разказваше как неправилно се отнасях към нея, защото исках найдобрата. Трябва ли да се карат за такава дреболия? Косичките ще порастат бързо! А да обиждаш майка това е истинско зло
Ох, Рада! Лошо те израслях Неблагодарна мърмореше тя, докато избираше още един номер от множеството си приятелки, за да разкаже за шокиращия случай.
Как така повече да не донесеш внучката? Отидай в съда! препоръча една от приятелките, адвокат, Семейният кодекс на Република България, статия 67. Право на общуване с внуците за дядовци, баби, братя, сестри и други роднини
Не, ние сме родни! Това е прекалено, отговори Валентина Петровна.
Тогава търпи, въздъхна приятелката. Така се отнасят децата към нас! Отгледахме ги, отказахме си от всичко, а те
