Цената на лечението
Седях на твърдия стол до прозореца в дневния стационар на болница Александровска в София, наблюдавайки как мартенският сняг се топи на петна върху двора. По алеите санитарите нервно държаха цигарите скрити в шепите си, щом се появеше някой лекар. До мен лежеше пластмасова папка с направление, резултати и график, а най-отгоре розова карта с фамилията ми и рождената дата, към която сестрите закачаха бележки за процедурите.
Трети курс подред две седмици на всеки три месеца. Автоимунната болест на ставите, която докторите наричаха с чуждо име, не ми даваше покой. Без лечение пръстите ми се подуваха, гърбът ме пронизваше, коленете се втвърдяваха. След системите идваше облекчение не веднага, но след ден-два можех да се кача до четвъртия етаж без да спирам, да стигна до магазина без да се задъхвам.
В коридора се носеше приглушен шум някой се смееше, друг се караше по телефона. Сестринският пост беше отсреща, зад стъклена преграда, където дрънчаха съдове, шумоляха листове, тряскаха се врати на шкафове.
За система, стая седем! извика медсестрата, без да поглежда картите.
Изправих се, усещайки познатото дърпане в кръста. В процедурната миришеше на спирт и евтин сапун. На перваза стоеше пластмасова елха с окапал брокат, останала от зимата.
Ръката, каза сестрата, пълна жена с тъмни кръгове под очите.
Подадох лявата си ръка. Вените ми бяха тънки, сестрата се намръщи.
Пак с тези връвчици. Изтърпи малко.
Обърнах се към прозореца. Сестрата дезинфекцира сгъвката, потърси с пръст, после с иглата.
Готово, каза тя, закрепяйки катетъра с лепенка.
На стойката висеше прозрачен пакет с разтвор. На етикета беше отпечатано името на препарата, който вече знаех наизуст. Това лекарство струваше почти половината ми заплата. В аптеката го бях виждал зад стъкло и всеки път си мислех, че без намаление никога не бих могъл да си го позволя.
А кутиите къде са? попитах, за да се разсея от боцкането.
Какви кутии? сестрата вече бършеше масата.
От лекарството. Преди ги носеха в опаковка, отваряха ги пред мен.
Сега идват от аптеката направо в разтвор, махна с ръка тя. Не се тревожи, всичко е по списък.
Кимнах, но нещо в мен се закачи за тези думи. Преди носеха цветни кутийки, показваха ампулите, сверяваха фамилията. Сега само безцветен пакет.
Системата капеше бавно. Капките падаха в прозрачната тръбичка, ритмично потракваха. Затворих очи. Мислех си, че вечерта трябва да звънна на сина си, да го питам за изпита и да му напомня да плати интернета. Не ми беше приятно да го моля за помощ, но през тези две седмици почти не работех, а парите се топяха по-бързо, отколкото ми се искаше.
След четиридесет минути сестрата се върна, изключи системата и внимателно извади катетъра.
Утре по същото време, каза тя, залепяйки памуче.
Станах, усещайки слабостта след процедурата. Но облекчението, което помнех от първите курсове, този път липсваше. Ставите ме боляха, а към тях се беше добавила и тъпа умора.
На следващия ден всичко се повтори коридор, процедурна, стойка. Този път до мен седна млада жена с име Десислава, облечена в сив пуловер.
И на вас ли ви слагат този препарат? попита тя, кимайки към пакета на стойката.
Да, отвърнах. Вече трета година.
На мен току-що ми го назначиха, въздъхна Десислава. Казват, че е чудо-лекарство. Скъпо, но по квота.
Тя се наведе към стойката, присвивайки очи.
Странно. Вчера гледах в интернет, опаковката е друга. Зелена, с лента.
Усетих как нещо се сви в мен.
Може би е друга фирма, казах. Аналог.
А позволено ли е? Десислава се намръщи. Докторът каза, че няма заместители.
Сестрата, чула разговора ни, се обърна.
Момичета, по-малко четете интернет. Каквото ви назначат, това ви слагаме. Не се разсейвайте.
Гласът ѝ беше уморен, но не и груб. Тя оправи пакета на стойката, провери скобата и излезе.
Загледах се в белия етикет. Името съвпадаше. Но в паметта ми изплува ярката фирмена опаковка, която бях виждал в аптеката, когато миналата година си купих няколко ампули сам, за да не пропусна курса заради забавяне на квотата. Там беше друг логотип, друго оформление.
След процедурите слязох до болничната аптека на първия етаж. На опашката хората държаха рецепти, някой спореше за цената. Зад стъклото бяха наредени кутии, обърнати с лицето напред.
Госпожо, този препарат имате ли го? попитах, когато дойде редът ми, и казах името.
Фармацевтката, млада жена с прибрана коса, извади ярка кутия от рафта.
Имаме, но е много скъп. С намаление по рецепта може, но вие сигурно сте стационар, там ви го слагат?
Да, кимнах. Може ли да го видя отблизо?
Подаде ми кутията. На нея имаше зелена лента и голям логотип. Обърнах я, прочетох дребния шрифт, после си спомних белия пакет на стойката. Етикетът там беше прост, с баркод и име, отпечатано с черни букви.
А имате ли такива пакети, както за системите? попитах.
Не, само ампули. Разреждат ги в процедурната.
Благодарих, върнах кутията и излязох. В главата ми бръмчеше. Може би в стационара е друга форма, но защо фармацевтката не знае за нея? Или болницата има договор с някакъв специален доставчик.
Опитах се да прогоня натрапчивата мисъл, че ми вливат нещо различно. Без този препарат едва ли бих могъл да работя като счетоводител, да стоя по осем часа пред компютъра. А работата си я пазех не по-малко от здравето.
След няколко дни в отделението дойде мъж с костюм и бадж на фармацевтична компания. Раздаваше брошури на лекарите, говореше за нови изследвания и подобрени схеми.
Видях го в коридора, докато чаках ред за преглед. Говореше с лекуващата ми лекарка, суха жена на около четиридесет.
Нашият препарат дава отлични резултати, каза тихо той. Важно е пациентите да спазват схемата.
Трудно е при нас, отвърна лекарката. Квоти, прекъсвания.
Приближих се.
Извинете, намесих се плахо. Аз го получавам при вас. Може ли да попитам…
Мъжът се обърна с напрегната усмивка.
Разбира се, питайте.
В стационара го слагат в пакети. А в аптеката има само ампули. Това нормално ли е?
Той леко се намръщи.
В пакети? Сигурен ли сте? Нашата форма е само ампули. Разреждат ги на място.
Лекарката бързо се намеси:
Сигурно бъркате. Разреждат ги в процедурната, просто не виждате. Не ни разсейвайте, има опашка.
Мъжът кимна, сякаш не е чул нищо, и се обърна обратно към лекарката. Усетих неловкост, но и упорито безпокойство. Не бърках. Видях пакета, видях как го закачат на стойката.
Вечерта у дома, с чаша чай на масата, отворих лаптопа. Интернетът беше бавен, но страниците се зареждаха. Намерих сайта на препарата, прочетох инструкциите. Навсякъде пишеше за ампули. За готови пакети нищо.
Прелистих форум на пациенти. Там обсъждаха странични ефекти, споделяха опит. Някои пишеха, че в клиниката винаги показват лекарството преди да го сложат. Друг се оплакваше, че веднъж са опитали да му сменят препарата с по-евтин аналог, но той отказал.
Усетих как стискам мишката до побеляване на пръстите. Спомних си първата си система преди три години, когато лекарят подробно обясни какво е това лекарство, как действа, какви са рисковете. Тогава всичко изглеждаше прозрачно и честно. Сега нещо се беше променило. Или аз бях станал по-внимателен.
На следващия ден отидох по-рано и се задържах до вратата на процедурната. През леко открехнатата врата видях как сестрата вади от долния шкаф бели пакети, маха защитната лента и лепи нови етикети. На масата имаше куп празни картонени кутии. Присвих очи. На една от тях разпознах познатото име, а до него друго, непознато.
Вратата се отвори рязко.
Какво правите тук? сестрата ме погледна подозрително. Влизайте или не пречете.
Отдръпнах се, усещайки неприятна топлина вътре.
Просто чаках, промълвих.
На стола в коридора седеше мъж с бастун. Кимна ми.
Пак закъсняват, каза той. Сигурно доставки.
Седнах до него.
Отдавна ли се лекувате? попитах.
Втора година. Все едно и също. Понякога не докарват навреме, тогава слагат нещо друго. Казват, че е аналог.
Не питахте ли какво точно? обърнах се към него.
Мъжът махна с ръка.
Какво значение има. Само да помага. В имената не разбирам.
В мен се бореха две чувства. Едното казваше: не се меси, имаш още да се лекуваш. Другото шепнеше, че ако сега замълча, после ще е късно.
След процедурите пак слязох в аптеката. Този път зад щанда беше друга жена, по-възрастна.
Кажете, започнах предпазливо, ако препаратът е по квота, може ли да го сменят с друг, по-евтин?
Фармацевтката ме погледна.
По принцип не. В рецептата пише конкретно име. Ако е аналог, трябва съгласуване, подписи. Какво се случи?
Нищо, побързах да кажа. Просто питам.
Излязох навън, където сивият сняг се превръщаше в кална каша, и се облегнах на студената тухлена стена. Мислите ми се объркваха. Ако болницата наистина пести от лекарства, значи някой подписва документи, някой си затваря очите. А пациентите… Пациентите вярват.
Вечерта се обадих на позната, която работеше като фармацевт в частна аптека.
Чуй, казах, стараейки се да звуча спокойно, в стационара ни слагат един препарат. Скъп. Но в готови пакети. А производителят прави само ампули. Как става това?
От другата страна настъпи пауза.
Може да го разреждат предварително и да го преливат, каза тя предпазливо. Но това е нарушение. Не трябва така. И въпросът е какво всъщност има вътре.
А ако го сменят с по-евтин? изпуснах.
Теоретично е възможно. Но това вече е престъпление. Внимавай с такива въпроси. Там има началници, договори.
След разговора дълго седях в тъмното, гледайки към бледия прозорец отсреща. Вътре растеше усещането, че стоя на ръба на нещо, в което не трябва да се вглеждам. Но вече не можех да отвърна поглед.
На следващия ден започнах да питам другите пациенти. Първо предпазливо, между другото:
Показват ли ви лекарството преди да го сложат? интересувах се.
Някой свиваше рамене, друг казваше, че никога не са показвали. Една жена, пълна, с ярко червило, раздразнено махна:
Искате да ни плашите ли? И без това е страшно. Лекуват ни слава богу.
Но имаше и такива, които слушаха внимателно. Десислава, с която се запознахме първия ден, един път сама дойде при мен.
Говорих с приятелка, тя е медик, каза тихо. И тя се учуди за пакетите. Каза, че трябва да се гледат документи. Но как да ги видиш?
Може да опитаме да питаме лекаря, отвърнах. Или завеждащата.
Десислава се намръщи.
А ако после спрат лечението? Имам малко дете, не мога да рискувам.
Думите заседнаха в гърлото ми. Разбирах я. И аз се страхувах от същото.
След няколко дни ме повикаха при завеждащата отделението. Кабинетът беше малък, с масивна маса и рафтове, пълни с папки. На перваза стояха пластмасови цветя.
Стоян Георгиев, започна завеждащата, жена с подстригана коса и студен поглед, до мен стигна информация, че разпространявате слухове за подмяна на лекарства сред пациентите. Вярно ли е?
Усетих сухота в устата.
Просто задавах въпроси, казах. Видях несъответствие. Препаратът трябва да е в ампули, а ни го слагат от пакети. Исках да разбера защо.
Завеждащата въздъхна тежко.
Трябва да разберете, че ситуацията с финансирането е трудна. Правим всичко възможно да получавате лечение. Понякога се налага организационни мерки. Но никой не рискува вашата безопасност.
Значи признавате, че препаратът е друг? попитах, усещайки как гласът ми трепери.
Нищо не признавам, отвърна студено тя. Вие нямате компетенция да правите изводи. Всички назначения минават през комисия, всички покупки през търг. Ако продължите да подкопавате доверието на пациентите, ще преразгледаме целесъобразността на лечението ви тук.
Думите прозвучаха спокойно, но смисълът беше ясен. Стиснах пръсти в скута си.
Просто искам да съм сигурен, че получавам това, което ми се полага, казах тихо.
Получавате необходимата терапия, отсече завеждащата. Разговорът приключи.
Излизайки от кабинета, спрях в коридора. Светът сякаш се беше разместил. Хората седяха по столовете, гледаха телефони, караха се на регистратурата. Всичко беше както винаги. Само че сега знаех, че всяка моя дума може да се обърне срещу мен.
Вечерта дълго преглеждах документи. В папката с изследванията имаше копия от назначения, епикризи, някакви квитанции. Никакви документи за конкретни партиди лекарства, разбира се, нямаше.
Спомних си познатата фармацевтка и реших да ѝ пиша. Тя отговори бързо:
Ако искаш да докажеш нещо, трябват номера на партиди, фактури, съпроводителни документи. Иначе всичко си остава слухове. А за клевета по болниците бързо привличат.
Опрях чело в дланите си. Не бях нито юрист, нито журналист. Бях счетоводител в районното ЕРП, свикнал да броя цифри, не да се боря със системи.
Но нощем, когато ставите ме боляха и не можех да заспя, мислех, че ако мълча, нищо няма да се промени. Че може би някой не получава лечение, а друг спестява или печели от това.
След седмица в отделението избухна малък скандал. Една от пациентките, която преди махаше с ръка на въпросите ми, след системата се почувства зле и я откараха с носилка в реанимация. В коридора тръгнаха слухове за реакция към препарата.
Ето, шепнеше Десислава, може би е заради подмяната?
Ръцете ми изстиваха. Не знаех дали има връзка, но в главата ми всичко се подреждаше.
След няколко дни в отделението дойдоха хора с костюми. С тях беше мъж с папка, представи се като служител на застрахователна компания. Влизаха в процедурната, записваха нещо, гледаха журнали.
Сестрите бяха напрегнати, лекарите още по-мълчаливи. Някой от пациентите шепнеше, че това е проверка. Друг че е просто планова ревизия.
Никой не ме попита нищо. Седях в ъгъла си и наблюдавах как минават хора с папки, как завеждащата се усмихва официално, как сестрата, същата пълна жена, започна да носи на стойките не пакети, а прозрачни бутилки с разтвор, в които при всички въвежда съдържанието на ампулите.
Виждаш ли? каза тя веднъж, забелязвайки погледа ми. Всичко е както трябва.
Вътре в мен се надигна горчива усмивка. Значи могат, когато трябва.
Вечерта отворих лаптопа и дълго стоях над празния прозорец на писмото. В адресната лента мигаше курсорът. Вече бях намерил адреса на електронната приемна на прокуратурата и няколко новинарски сайта.
Започнах да пиша: Аз, такава и такава, се лекувам в градската болница… После изтрих. Пак написах, описвайки пакетите, разговора с представителя, думите на познатата фармацевтка, профилактичния разговор при завеждащата. Пак изтрих.
Представях си как ме викат на разпит, как лекарите ме гледат с хладна обида, как ми отказват лечение по медицински причини. Представях си как синът ми научава всичко от новините и казва, че съм усложнил нещата.
От друга страна, виждах лицето на жената, която откараха в реанимация, и собственото си отражение в прозореца на процедурната бледо, с кръгове под очите.
Нощем почти не спях. Сутрин, приготвяйки се за болницата, дълго стоях пред огледалото, оправяйки шалчето си. В очите ми се четеше умора и нещо друго може би инат.
В отделението беше необичайно тихо. Проверяващите си бяха тръгнали, но напрежението остана. Сестрите вече стриктно показваха ампулите преди да разредят препарата. На стойките висяха бутилки, не пакети.
Видя ли? прошепна мъжът с бастуна. Сигурно някой е подал жалба.
Не казах нищо. Гледах как сестрата държи пред очите ми малка стъклена ампула с познатото име. Стъклото блестеше на светлината.
Доволен ли сте? попита сестрата с лека ирония.
Да, казах тихо.
След системата пак слязох в аптеката. На опашката някой се караше, друг се шегуваше. Стоях и мислех, че писмото до прокуратурата си остана чернова. Не го изпратих. Но самата възможност вече не ми се струваше невъзможна.
Фармацевтката зад щанда ме позна.
Разбрахте ли всичко? попита тихо.
Не напълно, отвърнах. Но поне вече показват ампулите.
Фармацевтката леко кимна.
Понякога и това стига, каза тя. За да започне някой да мисли какво прави.
На връщане влязох в малкия магазин до блока. Купих гъба, прах за пране и още нещо, което не бях планирал пакет прозрачни джобове за документи. Вкъщи внимателно подредих в тях всички епикризи, назначения, резултати от изследвания. Най-отгоре сложих листа с черновата на писмото. Неизпратено, но вече съществуващо.
След седмица забелязах, че болката в ставите намалява. Може би е съвпадение. Може би е ефектът от правилно сложения препарат. Не се опитвах да го обясня. Просто се радвах, че мога да вдигна чашата с чай с една ръка, без да се мръщя.
Веднъж, докато чаках за преглед, чух как Десислава пита сестрата:
Ще ми покажете ли лекарството, което ще ми сложите?
Сестрата се засмя, но все пак извади ампулата и я показа.
Ето, вижте. Всичко е по схема.
Улових погледа на Десислава. Тя леко ми кимна, сякаш между нас имаше негласно споразумение.
След прегледа лекуващата ме задържа.
Как се чувствате? попита сухо.
По-добре, отвърнах. След последните системи. Благодаря.
Лекарката кимна.
Надявам се да разбирате, че в медицината има много нюанси. Не всичко е толкова просто, колкото изглежда отвън.
Разбирам, казах. Но и пациентите не са деца. И ние имаме право да знаем какво ни правят.
Лекарката погледна към прозореца.
Понякога искате твърде много, каза тихо. Системата не издържа.
Може би, отвърнах. Но ако всички мълчим, тя пак няма да издържи.
Погледнахме се за миг. Лекарката първа сведе очи към картата.
Вървете, каза тя. Следващият преглед е след месец.
Навън беше облачно, но снегът почти се беше стопил. На лехата пред входа на болницата стърчаха мръсни миналогодишни стъбла. Спрях, извадих от чантата прозрачния джоб с документите. Листът с черновата на писмото се подаваше отгоре. Погалих го с пръсти и го прибрах обратно.
Знаех, че мога да го извадя, допиша, изпратя по всяко време. Знаех, че може би никога няма да го направя. Но вече не беше от страх, а защото сам избирам кога и как да говоря.
Вечерта, подреждайки лекарствата на рафта, за миг се загледах в подредената кутия с таблетки. Бялата опаковка със син логотип стоеше идеално. Обърнах я така, че името да се вижда, и затворих шкафа.
В кухнята чайникът завря. Приближих се до прозореца, опрях чело в хладното стъкло и погледнах надолу към двора, където някой разхождаше куче. Вътре ми беше тревожно, но и странно спокойно. Светът не беше станал по-справедлив. Болницата не се беше превърнала в образцов център. Но вече не се чувствах само обект на чужди решения.
Знаех, че ме чакат нови курсове, нови опашки, нови разговори. Че може би историята с пакетите ще се забрави и всичко ще се върне по старому. Но вече имах папка с документи, неотправено писмо и навик да гледам етикета, преди да подам ръка за иглата.
Изключих лампата в кухнята, оставяйки само слаба светлина от коридора, и отидох в стаята. Ставите ме боляха, но знаех, че сутринта ще стана, ще стигна до спирката и ще отида в болницата. Не като безмълвен пациент, а като човек, който поне малко разбира цената на лечението си и тази, която плаща държавата, и тази, която плащам сам.
