Не ще ти позволя да го направиш, Григор! Само през трупа ми! викаше Калина Георгиева, запирайки входа към градината.
Отстъпи, майко! Решението е взето! Утре идва техника и ще изравнят всичко с земята. Документите вече са подписани, Григор тежко въздъхна, без да срещне очи майка си.
Какви документи? Кой ти даде право да раздаваш земята, която баща ти взе в ръце четиридесет години? На тази, където всяка пролет си гъна гърба? старушката стисна къдрици, а вятърът разтриха сивите й коси.
Не драматизирай. Ти вече не си в онова възраст, за да копаеш в земята. И кой иска твоите краставицидомати? Всичко се купува в магазина, Григор се опита да премине калята, но майка отново му стана пречка.
В магазина? презрително изсъска Калина. Това не е храна, а химикал! Бащата ти в гроба се обръща от твоите думи!
Разговорът под стара ябълня, натрупана с зрели плодове, се превърна в истинско клюкване. Около се простираха редици с домати, зреещи тикви и високи малинени храсти. Въздухът бе пропит с аромат на билки и зрели ябълки. Над селото Борово небето беше дълбоко синьо, а рядките облаци бавно се плъзнаха над спиращите къщи.
Григор, висок мъж с първи сиви косъмчета по висулите, усещаше как в него се кипи раздразнението. Той се прибра от София с план: да продаде парцела на строител и да премести майка в градски апартамент. Къщата, където прекара детството си, беше износена, покривът пропускал, а майка с всеки изминал ден ставаше потежко да се справя с домакинството. Но старушката не искаше да чуе за преместване.
Мамо, бъди разумна. Ти си на седемдесет и две, а ти цял ден орешеш в тази градина, сякаш от това зависи живота ти.
Точно така, прошепна Калина, омекотявайки се. Това е моят живот. Какво ще правя в твоя апартамент в града? Да седя пред телевизора? Ще задуша се там.
Никой няма да задуши, свали очилата и притисна пръст между носа и устата. Ще бъдеш с нас. Ивана вече е подготвила стая за теб, а внучката всеки ден пита кога ще дойде баба.
Лиза, разбира се, мъничко слънце моето, се усмихна старостта, и за миг лицето й се освети. Но няма да оставя къщата. Тук е всичко мое, всичко родно. Всеки ъгъл помни баща ти.
Григор въздъхна. Майка беше упряма, както винаги. Споренето с нея беше безполезно, но да я остави сама в разпадащата се къща също не беше решение. Дом за възрастни не беше за нея не би издържала предателството. Градският апартамент не я радваше, а селският живот в нейната възраст се превръщаше все поопасен.
Моля те, помогни ми да съберем последния реколт, поиска майка, променяйки тона си. Този път ябълните клонове са натежали, като никога преди. Грях да ги оставя.
Григор се съгласи, надявайки се, че по време на работа ще успее да я убеди за преместването. Те тръгнаха към барака за кошове и стълби.
Спомняш ли си как баща ти те караше всяка сутрин да поливаш тези ябълни? попита Калина, докато се приближаваха към дърветата. Бях толкова ядосан на него. Сега виждаш какви плодове донесе? Антоновка, любимата ти.
Помня, отговори Григор, усещайки как гърлото му се стяга. Но това беше отдавна, мамо. Времето се променя.
Времето се променя, а хората остават същи, каза старостта философски, подавайки износен кош. Не забравяй корените си.
Слънцето бавно се спускаше, оцветявайки небето в червени нюанси. Работеха рамо до рамо, събирайки сочните ябълки. Григор понякога поглеждаше към майка, забелязвайки как ръцете й са оживели, а бръчките по лицето й се задълбочиха. Но в очите й все още гореше онзи упорит огън, като в младостта.
Земята е жива, наруши мълчанието Калина. Тя усеща всичко и помни. Ако я обичаш, тя ще ти се отплати.
Мамо, постави Григор коша на земята и сериозно погледна майка, не съм продал парцела за парите. Мисля за теб. Ти си сама, без помощ, без добра медицина. Какво ако се случи нещо?
Нищо няма да ми се случи, отмахна се жената. Василка от съседната къща всеки ден минава. А Петрова от другата винаги помага. Ще преживеем и това!
Василка е на седемдесет, а Петрова е почти без крака. Кой от тях ще ни помогне?
Не обиждай старите! викаше Калина. Вчера ми донесе цял таз малини
