Марина вече се готвеше за сън, когато внезапно някой почука на вратата. Навлече си бързо халата и отиде да отвори. След нея тръгна и мъжът ѝ, Степан. На прага стоеше съседското момче Николай. – Чичо Степане, мамо иска нещо да ви каже, – обади се Николай. Степан се облече и тръгна към дома на Мария, майката на Николай, мърморейки по пътя: – Какво ли пък иска Мария от мен? Пристъпи в стаята ѝ, взе стол и седна до леглото й. – Не ми остана много, Степане – промълви Мария. – Скоро няма да ме има… Трябва да ти изповядам една тайна… Степан гледаше Мария изумен, нищо не разбирайки Степан беше снажен момък още от младини. Ала обичаше само една жена на света – своята Марина. Любовта им бе още от ученическите години – толкова, от когато се помнеше, толкова я обичаше. Живееха съгласно, гледаха трите си деца – Мишо, Иван и малката дъщеричка Таня. Човек с добър характер беше, със златни ръце – по-добър майстор дърводелец в околността нямаше. И работеше много – за да изхрани голямото семейство, да облече и обуе момчетата, а и Марина да поглези. Щом докарат нещо ново в магазина – дреха или шарена кърпа, задължително ще купи. Или ароматен парфюм от града ще донесе. Вечер, когато Марина седне пред огледалото в бяла нощница, започне да си реши косата и сплита плитка, Степан не може да й се нагледа. Лежи си на леглото със скръстени под тила ръце и наблюдава красотата й на светлината на лампата. И душата му се изпълва с радост. И как всичко успява тая жена! Чистотата у дома, винаги закуска, обяд, вечеря на време – и двора идеален. Макар че тежката работа бе за него, момчетата помагаха, каквото каже баща им – всичко вършеха. Обичаше децата си. Не ги глезеше прекалено, но ги учеше на ред и да уважават майка си. А малката Таня – само на три годинки, като две капки вода приличаше на Марина, със същите сини очи. Тя не можеше да бъде неглезена. Където и да отидат – винаги на раменете му е седнала. И у дома никой не смее да я обиди. Щастието си сякаш криеха. Във всяка къща – караници, оплаквания, а при тях – хармония. Но ето, наскоро по-малкият Иван се скарва жестоко със съседския гигант Николай. Дълга и тежка кавга… Марина плака, студени компреси на Иван прави… Тогава Степан се вдигна и отиде в двора на съседите. Момчето Николай, наруган от майка си, седеше огорчен. Като видя Степан, се извърна. Жал ми стана на Степан за момчето – съчувствие ли беше, или обида за собствения си син? Неговият Иван имаше баща и закрилник, а на Николай само майка му го гледаше. Дойде, седна до него, и каза: – Недей да гледаш така, знаеш, че сбърка, а? – Момчето мълчи. – Виждам, че знаеш. Значи трябва да отговаряш. Настана мълчание, пак жал му стана на Степан. – Николай, децата ми не закачай, разбра ли? Момчето кимна. Степан го потупа по рамото и тръгна да си ходи. През прозореца майка му Мария следеше всичко… Но не се прибра веднага в къщи – краката сами го изведоха в гората и спомените го заляха… …Били са осемнайсетгодишни – той, Марийка и Марина. Завършиха училище. Абитуриентски бал – от двете села в читалището – с торти, лимонада и музика. Всички момичета хубави, най-хубава, разбира се, Марина – бяла дантелена рокля, плитка до кръста, румена отличничка! Степан си беше решил да ѝ признае, че я обича още от пети клас. Трябвало да тръгва в казармата, а да не успее да изкаже чувствата си – не може. Но… и директорският син Владимир й беше хвърлил око. Цяла вечер не я пусна от ръка. Степан не умее да танцува, стои в ъгъла, тъжен… Марийка го извежда на танц – той отказва и излиза навън. Тя подир него, вървяха до сутринта… На реката, на брега поседяха, момичето го милва, а в мислите му е Марина. Преди службата слух се понесе, че Марина ще се жени за Владимир. Степан плакал горко, тя дори не дошла да се сбогува. На изпращането до казармата Марийка стояла до него, а не Марина… Към края на вечерта Марийка го отведе у тях… Какво се случи, Степан не помнеше… Като беше в казармата, пишеше рядко писма – само до родителите. Те му писаха, че Марина се е омъжила, а Мария заминала в града да учи. Така измина младостта му… завърнал се зрял, с късо подстригана коса. Марина вече имала син Мишо и второ дете на път. Видя я бременна и тъжна. – Как си, Маринке? – треперещ глас попита. – Добре съм, няма за какво да се оплаквам. От родителите научи, че Владимир постоянно гуляе, не работи, кара се с жена си. Бащата вече не е директор, а учител. Не живеят добре… После се случи нещастие – Марининият съпруг изчезва на реката. Не успяха да го спасят… Степан поиска ръката ѝ – и жената се съгласи, прие двамата ѝ синове. Тогава точно си строеше къща, с помощта на родителите. Беше сръчен с ръцете. Доведe Марина с децата в новия дом, замирисан на дървесина. Започнаха да живеят, да отглеждат момчетата. За Мария Марина разказа, че се е омъжила в града, има син, идват на гости при родителите. Но след по-малко от месец Мария се върна завинаги в селото. Синът ѝ Николай малко по-голям от Мишо, но с мъжа си не се сговорили – развели се. Първо се държеше горделиво в селото, но след време болест я налегна – стопи се на очи, не криеше завистта си към Марина, че тя все пак спечели Степан, когото самата Мария толкова обичаше! А той нея я бе отхвърлил, ожени се за Марина и нейните две деца, после и свое дете имаха. Децата пораснаха, взеха да се карат помежду си. С Мария Степан не говореше, тя му беше обидена, макар и той да не разбираше защо… Дойде тежка зима, снегове и виелици. Момчетата вече не се караха, но се отбягваха. Николай стана замислен, сериозен… Изведнъж Мария се разболя тежко. Една вечер Марина се канеше да ляга – чу се хлопване на вратичката, някой почука. Марина навлече халата и отиде да отвори; след нея тръгна и Степан. На прага бе Николай. – Чичо Степане, мамо иска да ви говори – каза тъжно Николай. Марина го покани вътре, Степан се облече и отиде при Мария. – Какво ли пък толкова ѝ трябва от мен? – мърмореше по пътя. Нещастната жена, полуседнала върху възглавниците, гледаше отслабнала… Взе стол, седна до нея. – Не ми останаха много дни, Степане – заговори Мария. – Скоро няма да ме има… Трябва да ти разкрия една тайна… Степан я гледаше, нищо не разбирайки. – Само едно ще те помоля – продължи тя. – Николай да не изоставяш. Помниш ли онази нощ преди да те вземат в казармата? Николай е твой син. Мъжът ми знаеше, прие ме бременна… затова не се сработихме… Мария заплака безгласно… …Степан тръгна объркан към дома – болеше го и му беше тежко на душата. Една нощ, като в мъгла, и цял един провален живот за горката Мария… Погребаха я цялото село. След помена хвана Николай за ръка и го заведе вкъщи. – Николай ще живее с нас – обяви той, а Марина мълчаливо приседна на табуретката със скръстени ръце. Не обясняваше, каза само, че Мария така е искала – да не го дава в дом, ще погине там. Ние ще го гледаме като свое дете… Официално уредиха всичко. Така и заживяха голямо семейство. Таня имаше трима братя закрилници, баща ѝ работеше здраво, Марина се грижеше за домакинството, а момчетата след училище вършеха цялата домашна работа. Степан свикна с мисълта, че е негов син, и си приличаха. За ДНК изследвания никой не беше чувал – и не му трябваха… Така или иначе не би изоставил момчето, било собствено или чуждо…

Маргарита вече се готви за сън, когато някой неочаквано почуква по вратата. Тя наметва халата си и отива да отвори. Мъжът ѝ, Стефан, върви след нея. На прага стои техният съсед момчето Николай.

Чичо Стефане, елате при нас казва Николай. Мама иска да ви каже нещо.

Стефан се облича и тръгва към майката на Николай.

Какво пък е нужно на Пенка от мен? мърмори той по пътя.

Стефан влиза при съседката, взема стол и сяда до леглото ѝ.

Не ми остава много, Стефане казва Пенка. Скоро ще си тръгна… Имам тайна, която трябва да ти разкажа…

Стефан я гледа с недоумение.

Стефан още от ученическите си години е виден и уважаван човек. Но обича само една жена неговата жена Маргарита.

Още от учебните години любовта му към нея е безкрайна, помни я и я обича още от дете.

Живеят задружно, възпитават трите си деца: Михаил и Иван, както и най-малката им дъщеря Гергина.

Стефан има златни ръце и мек нрав по-добър дърводелец в селото няма. Работи много, за да изхранва голямото си семейство, момчетата облича и обува, глези жена си.

Когато в магазина докарат нещо ново дрехи или шарени забрадки, винаги купува. Дори скъпи парфюми, донесени от града.

Вечер Маргарита сяда пред огледалото в бялата си риза, реши косата си и плете плитката си. Стефан не може да ѝ се нарадва.

Лежи на леглото със скръстени зад главата ръце и я гледа на светлината на лампата душата му пълна с радост.

Как всичко ѝ се отдава? И домът спретнат, закуската, обядът и вечерята винаги навреме, и дворът подреден.

Вярно е, че по-тежката работа е за него. Момчетата помагат каквото им каже баща им, всичко правят.

Децата ги обича не ги глези, но ги учи на ред и да уважават майка си.

Гергина е още малка, само на три. Синьоока, цяла на майка си. Не може да не я глези.

Където и да тръгнат, винаги стои на раменете му. И вкъщи никой не смее да я обиди.

За семейното си щастие някак си се срамуват. По другите къщи караници, оплаквания. При тях всичко е мирно и гладко.

А преди дни малкият Иван се скара с едро съседско момче Николай. Яко се скараха…

Маргарита плака, слагаше студени компреси на Иван…

Стефан отиде на двора при съседите. Николай, намръщен от майка си, тъжен, седи на стъпалото пред къщата.

Като го видя, обърна си лицето. Изглеждаше жално, и нещо в сърцето на Стефан се раздвижи беше ли съжаление или мъка за сина си?

Иван има баща да го защити, но Николай няма. Майка му самичка го отглежда. Стефан седна до него и тихо рече:

Така се не гледай. Разбираш ли, че си виновен? момчето мълчи. Ясно виждам, че разбираш. Значи трябва да си понесеш отговорността.

Настъпи тишина, съжалението пак напълни сърцето на Стефан.

Николай, децата ми няма да пипаш. Разбра ли?

Момчето кимна. Стефан го потупа по рамото и тръгна към къщи.

Забеляза, че Пенка го гледа през завесата.

Но не се върна. Краката сами го заведоха в гората. Залетяха спомени…

Бяха на осемнадесет тогава той, Пенка и Маргарита. Завършиха училище. Правиха абитуриентски бал едновременно за двете села тяхното и съседното. Получиха дипломи, поздравиха ги. Масата беше подредена с лимонада и сладки, и музика.

Всички пременени, хубави. Но най-красива бе Маргарита бяла рокля с дантела, обувки на ток и плитка до кръста. Червени бузки, отличничка.

Тази вечер Стефан реши да ѝ признае, че е влюбен още от пети клас и я обича и досега. Ще го вземат в казармата и няма да може да ѝ каже какво изпитва.

Но не било писано! Никой дотогава не забеляза, че синът на директора Владимир е хвърлил око на Маргарита.

Цяла вечер не я пускаше до себе си. Тя щастлива, смее се, танцува. А Стефан не умее да танцува.

Стои встрани, тъгува. Тогава Пенка идва при него, взема го за ръка, кани го на танц.

Той се отдръпва и излиза. Пенка след него. Преминават нощта на разходка.

Отидоха до реката, седнаха на брега. Момичето се гушка в него, а той мисли само за Маргарита.

Наесен, преди казармата, се разчува, че Маргарита ще се жени за Владимир.

Стефан плака горчиво, а тя дори не дойде да го изпрати. На трапезата имаше място за всички, но до него седеше Пенка, не Маргарита…

По-късно през нощта, докато цялото село пее и танцува, Пенка го замъкна у тях, вече доста почерпен… Какво се случи, Стефан не помни ясно.

Сутринта се прибра вкъщи, под суровите погледи на баща и майка, и си легна.

От казармата писа само до родителите си. Те му казаха, че Маргарита се е омъжила, а Пенка заминала в града да учи.

Така мина младостта му сбогува се с нея завинаги…

Върна се в село като мъж, с подстригана коса. Маргарита вече имаше Михаил, второто дете беше на път. Видя я бременна и тъжна.

Как си, Маргаритке? попита със сподавен глас.

Добре съм. Нямам от какво да се оплача.

От родителите си разбра, че Владимир гуляе безразборно, не работи, кара се с жена си. Бащата вече не е директор, а обикновен учител. Не живеят добре…

След като Иван се роди, съвсем стана трудно.

Мъжът ѝ уж в добро настроение, отишъл на риболов и не се върна. Никой не можа да го спаси…

Маргарита преживя скръбта си. Тогава Стефан я поиска за жена и я взе с две деца.

Тогава строеше своята къща родителите му помогнаха с парцел и материали.

Ръцете му бяха сръчни и градежът му спореше.

Доведе жена си с децата в новата къща, ухаеща на дървени стърготини.

Малко по малко свикнаха, отгледаха момчетата. За Пенка Маргарита му разказа, че тя е омъжена в града, има син, понякога идват да навестят майка ѝ и баща ѝ.

И беше права не мина и месец, и Пенка се върна в селото за постоянно.

Синът ѝ малко по-голям от Михаил. С мъжа си не се разбрали разделиха се.

Първо ходеше из селото горда и лъщяща, после здравето започна да я подкопава.

Тая тъга личеше Пенка завиждаше на Маргарита, която взе Стефан онзи, който тя някога е обичала!

А Стефан я беше оставил, ожени се за друга, с две деца, и имат и тяхно момиче!

Сега момчетата пораснаха и се карат. С Пенка вече не говори. Обижда се тя на него, а за какво и той не знае. Не поздравява, не спира на улицата. Мълчаливо, не по-дружески…

Дойде тежка зима, завя снега. Момчетата вече не се карат, но си избягват пътищата. Николай, Пенкин син, стана мрачен и неспокоен.

Тогава се разчу, че Пенка вече не става от легло.

Веднъж, късно вечерта, Маргарита се приготвя за сън. Внезапно чу вратата някой почука.

Бързо намята халата, изненадана, и отива да отвори. Стефан върви след нея.

На прага стои Николай.

Чичо Стефане, елате при нас. Мама иска да ви каже нещо тъжно казва Николай.

Маргарита го кани вътре. Стефан се облича и тръгва към Пенка.

Какво ли иска от мен? мърмори по пътя.

Жената безутешна, подпряла се на многото възглавници, гледа го с отслабнало лице.

Той взема стол, сяда до нея.

Не ми остава много, Стефане изрича Пенка. Скоро няма да ме има… Имам една тайна да ти призная…

Стефан я гледа неразбиращо.

Моля те, Стефане продължава Пенка. Не изоставяй Николай. Помниш ли онази нощ след изпращането в казармата? Тогава той се заченал. Моят мъж знаеше прие ме бременна. Това беше причината да не се разберем…

След тези думи се разплака без звук…

Стефан се връща у дома разтърсен, сърцето му тежи, боли го. Една нощ в мъглата и съсипан живот за бедната Пенка…

На погребението я изпрати цялото село. След възпоменанието, Стефан хвана Николай за ръка и го заведе у дома.

Николай ще живее с нас съобщи Стефан, а Маргарита се отпусна на столчето, свила ръце на гърдите си.

Не обяснява нищо. Само казва, че Пенка така го е помолила да не дава детето в дом за сираци. Там ще пропадне. А ние ще се погрижим с обич…

Оформят нещата, както трябва. Заживяват голяма фамилия.

Гергина е под надзора на тримата си братя. Бащата работи, Маргарита гледа къщата, а момчетата след училище вършат цялата домашна работа.

Стефан приема, че Николай е негов син. Прилича му дори, ако се загледа.

А някакви проверки тогава никой не знаеше. И да е имало не му трябват…

Все едно не би изоставил момчето било свое, било чуждо…