Добре ли си?, попитах тихо, макар да знаех, че отговорът ще бъде мълчание.
Беше дъждовен есенен следобед, когато реших да се разходя из София, за да подредя мислите си.
Вървях по улица, която рядко избирах тъмна, забравена от всички, където сенките на забравата се преплитаха с мръсотията и отчаянието.
В края ѝ, под един стар мост, сякаш се бяха скрили онези, които вече нямаха нищо.
Сърцето ми спря, когато сред шума на водата и колите дочух тих, но ясен звук.
Беше плачът на дете.
Приближих се и го видях свито на земята, покрито с парцали, лицето му скрито под износена шапка.
Нямаше никой друг наоколо.
Малко момче, не повече от три години, със затворени очи, сякаш тъмнината бе неговият дом.
Приближих се бавно, страхувайки се да не го изплаша, но това, което видях в лицето му, изтри всичките ми страхове.
В очите му имаше дълбока тъга, сякаш целият свят го бе изоставил, сякаш никога не бе познал нищо друго освен студ и самота.
Добре ли си?, повторих тихо, макар да знаех, че ще получа само мълчание.
За моя изненада, момчето вдигна глава, раздвижи малките си ръце, сякаш търсеше нещо, и ме погледна право, без да вижда.
Очите му бяха празни, но изражението му ми казваше, че очаква нещо може би спасение, може би жест на състрадание.
В този миг разбрах, че трябва да направя нещо.
Не можех да го оставя там, забравено от свят, който вече го бе изоставил.
Взех го внимателно в ръцете си, като крехко съкровище, и го отнесох у дома.
Първите дни бяха изпитание.
Момчето, на което дадох името Борис, не само бе загубило зрението си, но и бе лишено от основното доверие към хората.
Не знаеше как да ми се довери, но това нямаше значение.
Моята цел бе да му дам онова, което никога не бе имал любов, сигурност и шанс да расте.
Хранех го, къпех го, и макар да не можеше да ме види, му говорех непрекъснато.
Казвах му, че вече няма нужда да се страхува, че винаги ще се грижа за него.
С времето лицето му започна да се усмихва, да откликва на гласа ми, и разбрах, че започва да намира нещо в мен, нещо, което го кара да се чувства защитен.
Отгледах го като свой син, без да питам за родителите му, без да търся виновни.
Единственото, което ме интересуваше, бе той да има бъдеще, изпълнено с обич.
Докато растяхме заедно, Борис показа изключителна интелигентност и чувствителност може би защото никога не бе имал възможност да се разсейва от повърхностни неща.
Той усещаше света чрез допир, слух и обоняние, а аз се научих да виждам света през неговите сетива.
Днес Борис е щастливо и любопитно дете.
Усмихва ми се всеки път, когато ме вижда, и макар да не може да гледа, светът му е пълен с цветове, които не всеки може да усети.
За мен чудото не бе, че го намерих под онзи мост, а че открих какво наистина му е нужно някой, който да вярва в него.
