Всеки ден кучето идва в болницата, дежури под прозорците, чака стопанинът да го повика и му помаха с ръка. А после се качва на последния трамвай обратно, към вкъщи. Там вече го познават всички от болницата – ходи така втора година… Трамваят бавно се движеше по вечерните софийски улици, звънтеше по релсите и сякаш мърмореше нещо под носа си, недоволен от уморените пътници. Градът постепенно стихваше, угасваше бавно шумът от хиляди коли и човешки гласове, потъвайки в нощна дрямка. Умореният Виктор също клюмаше след изморителен работен ден. Той работеше в киностудия, отговаряше за снимки с животни. Още сутринта всичко вървеше наопаки – първо колата се развали, после мъки в претъпкан сервиз, а след това… На снимачната площадка изчезна „артистът” – дългокрак, неспокоен пойнтер на име Трак, и цялата бригада подгони кучето, увещавайки го да се върне доброволно. Най-сетне денят приключваше. Виктор избягваше метрото и избра трамвая за вкъщи. Професионалните тревоги не го напускаха – вече две седмици не можеше да открие подходящ четириног герой за сериал, по настояване на известен режисьор от киностудия „Бояна”. Изгледаха десетки кучета от базата – ала майсторът все не одобряваше. Времето притиска. Откъде да намери подходящия изпълнител? На една от спирките влезе необичаен пътник. Без шум скочи на предната седалка и замислено впери очи през прозореца. Това беше рижав териер с тъмни уши, гръб и опашка – типичен брадатко. Изглеждаше разрошен, но имаше хубава кожена каишка и държанието му издаваше – не е уличен пес, а домашен любимец. Брадатият кротко си стоеше, реагираше на спирките само с леки движения на ушите си. Виктор заинтригувано го наблюдаваше. Седна до него и опита да се сприятели. – Здравей, хайде да сме приятели… – тихо каза и протегна отворена длан. Кучето го изгледа внимателно, неохотно сложи пухкавата си лапа върху ръката му за миг, а после пак се загледа навън. Виктор се приближи до ватмана: – Знаете ли на кого е кучето? Защо пътува само? – Собственика не познавам, но отдавна се вози – от спирката при болницата до последно, винаги с последния трамвай. Някога го водеше възрастна жена с бастун, сега ходи само. Тихичък е, не пречи никому. А пътници по това време – малко, нека пътува, макар и без билет, – усмихна се ватманът. – Ясно. Просто ми хареса – много умен и особен, та исках да знам повече, – каза Виктор, а в мислите му припламна идея. Той умишлено изпусна своята спирка, слезе на последната заедно с кучето. Песът тръгна уверено към входа на един блок, погледна домофона и седна пред вратата. Виктор застана до него. Брадатият го огледа подозрително – това не беше познат съсед. Защо стои тук? Нищо не предприема, само чака. Не след дълго спря кола. Жена поздрави Виктор и отвори с дистанционно. Кучето мина първо и последва стълбите, подминавайки асансьора. На петия етаж спря пред металната врата и се обърна. Получи невербален знак от Виктор, изправи се на задни крака и натисна звънеца с лапа. – Браво, шампион! – удиви се Виктор. Песът пак иззвъня, сякаш казва – „виж, мога!”. Чу се тропане и женски, плах гласец: – Патрик, ти ли си? Териерът тихо излая. Заключалката щракна, на прага се показа възрастна жена с патерици, смаяно гледайки Виктор. Песът се оживи, размаха опашка. – Добър вечер, – поздрави Виктор. – И на вас… Вие доведохте Патрик? Мерси, но той обикновено сам се прибира! Или нещо се е случило? – обезпокои се жената. Виктор се представи и спокойно обясни защо проявява интерес. Песът седна между тях, нащрек, с поглед към стопанката си. Виктор добре познаваше териерите и се държеше спокойно и уважително. Седнали на чай, той разпита жената за кучето. Баба Мария въздъхна тежко и започна… Паламарчето намери нейният мъж – спаси го измръзнал край гаражите… Мъчно го отгледаха. После съпругът се зае с възпитание и обучение, с помощта на познат треньор. Патрик израстна умен и верен помощник – носеше пантофи, вестник, пускаше телевизора… После стопанинът се разболя, не желаеше болница, накрая операцията се оказа безсилна. Жената млъкна – очите й се насълзиха. Патрик ходи до болницата месеци наред. Дежури под прозорците, чака да го извикат, стопанинът да помаха с ръка… После тръгва с последния трамвай към къщи. И вече втора година не пропуска… – Аз трудно вече вървя… Той ме спасява, той е всичко за мен… – тихо прошепна тя. Виктор се осмели: – Бабо Мария, бихте ли позволили на Патрик да се снима във филм? Как бихте приели такова предложение? – Във филм? Може ли? Нали няма да ми го вземат? – разтревожи се жената. – Никога! Ще го вземаме само за снимачния ден и всяка вечер го връщаме у дома. Ще подпишем договор. И ще получавате заплащане, – увери Виктор. – И ще ни платят?… – неделиво попита тя. – Немалко дори! Този хонорар ще стигне за храна, лекарства, дори и за евентуална операция – покой и сигурност, – потвърди той. Решението беше взето. Виктор знаеше – ако и майсторът възрази, ще го убеди. Той вече носеше отговорност за две съдби. Пробната снимачна сесия мина чудесно. Мастърът веднага утвърди Патрик за роля на бивше улично куче, станало любимец на богата фамилия. Патрик снима серия цяла година. Работеше старателно – сякаш усеща, че от играта му зависи и тяхното бъдеще. Когато сериалът тръгна, това беше триумф – Патрик стана истински актьор благодарение на ума си, таланта и Викторовата грижа. С времето баба Мария се възстанови след операция, вече можеше да излиза по-леко във входа с Патрик, опряна на бастун. – Ти си моят спасител… моят изхранващ… – шепнеше му тя. Патрик спря да ходи до болницата. Не защото е забравил, а защото разбра – стопанинът не е там, но завинаги живее в сърцето му. С първия хонорар Виктор и баба Мария поставиха паметник на Александър Петрович от черен гранит с надпис: „Вечна памет от съпругата и Патрик.” По-късно Патрик се снима в няколко филма. Ходи на фестивали с Виктор, който стана негова втора опора. Последните му години минаха на вилата на родителите на Виктор – глезен, обичан, заобиколен от грижи.

Всеки ден кучето препуска към болницата, дежури под прозорците, чака кога стопанинът ще го повика, ще му махне с ръка. И после обратно, с последния трамвай, у дома. Вече го познават всички от болницата, от две години насам ходи

Трамваят се клатушкаше спокойно по вечерните булеварди на София, дрънчейки по релсите, сякаш си мърмореше под нос за уморените пътници. Градът полека притихваше, намаляше шума, галеше хилядите коли и гласове, потъваше в полунощна дрямка.

Умореният Виктор също клюмаше на седалката след безкрайния работен ден. Той работеше в кинопродукция, отговаряше за животинските артисти. Денят не беше започнал по мед и масло: първо катастрофира колата, после дълго чакане в автосервиза, а после

На снимачната площадка избяга звездата дългокрак, неспокоен пойнтер на име Тайлър и всички хукнаха да го гонят и молят да се върне.

Насмалко да се стъмни, Виктор избягваше метрото и се качи на трамвая към Люлин. Проблемите с каста на кучетата пак го терзаеха. Две седмици не можеше да намери подходящ четириног актьор за новия сериал на капризния режисьор.

Прегледал беше десетки кучета от актьорската база и все не ставали. Сроковете тичаха. Къде да го намери този изпълнител?

На една от спирките във вагона безметежно се качи необичаен пътник. Скочи без шум на предната седалка и се загледа през прозореца. Рижав териер с тъмни уши, опашка и гръб истински брадат интелигент.

Видът му беше рошав, ала хубава кожена каишка и сигурната стойка казваха всичко домашен любимец, не уличен скитник.

Брадатко седеше мирно, само ушите му леко се поклащаха при всяка спирка беше напълно наясно с маршрута. Виктор, зажаднял за приключения, седна до него и пробва да се сприятели:

Е, здравей, хайде да сме авери каза той меко и протегна ръка.

Кучето го изгледа внимателно и с лека неохота сложи пухкавата си лапа върху ръката на Виктор за секунда, после се обърна пак към пейзажа навън.

Виктор отиде при ватмана:

Чий е този хубостник, защо пътува сам?

Не го знам чий е, от години си слиза от болничната спирка до последната все последния курс. Преди придружаваше една възрастна дама, вече ходи сам. Спокоен е, не пречи никому. А и вечер няма кой да го глоби, нека си пътува гратис подсмихна се ватманът.

Интересно Много умен и чудат изглежда, затова питам кимна Виктор и в ума му вече се въртеше нов план.

Преднамерено изпусна своята спирка и слезе на последната с териерчето. То профуча уверено до входа на стар блок, спря, погледна домофона и седна край вратата. Виктор стоеше до него.

Кучето се намръщи този трябваше да му е непознат. Всички съмишленици в блока ги познаваше добре. А този? Що стои пред вратата? Не влиза, не си тръгва Тревожещ тип.

Не се наложи да чакат дълго паркира се една стара Лада. Жена поздрави Виктор, отвори с чипа, кучето първо хукна нагоре по стълбите, пренебрегвайки асансьора.

На петия етаж спря пред метална врата, обърна се назад и погледна Виктор с питащ поглед. Явно му разреши съобразно с вътрешен критерий, защото Брадатко се изправи на задни лапи и натисна звънеца с предна.

Гарванар! изуми се Виктор.

Кучето повтори номера като на изпит.

Отвътре се чу тропот и тих женски глас:

Миле, ти ли си?

Брадатко излаеща кратко, щрака ключалка, отваря се врата. На прага дребна възрастна жена на патерица, изумено гледаща към Виктор. Кучето размаха радостно опашка.

Добър вечер поздрави Виктор.

И на вас, синко. Миле вие ли ни доведохте? Благодаря, ама той винаги си идва сам Или нещо се е случило? тревожно попита жената.

Виктор се представи и обясни, че би желал да си поговорят за кучето. Миле застана между стопанката и госта, слушаше, не изпускаше нищо. Виктор познаваше добре териера държа се спокойно, с уважение.

Докато пиеха чай в кухнята, Виктор разпита жената за кучето. Мария Димитрова тежко въздъхна и почна своя разказ

Мъжът ѝ, бай Стефан, донесъл вкъщи малкото премръзнало кученце, намерил го зад гаражите посред зима. Излекуваха го заедно с мъка. После бай Стефан се зае с възпитанието, даже приятели-кинолози се включиха. Миле стана умен, предан носеше пантофи, вестник, даже дистанционното правеше им малки чудеса.

После стопанинът се разболя, но дълго не искаше в болница. Най-накрая отиде, ала дори операцията не помогна. Жената млъкна, очите ѝ се насълзиха.

Миле ходи до болницата половин година. Седи под прозорците, чака да му махнат. И после с последния трамвай обратно. Така вече две години.

Аз пък едва ходя Той ми е всичко, само заради него оцелявам каза тихо тя.

Виктор се престраши:

Мария Димитрова, ако Миле участва във филм, какво ще кажете?

Филм? Миле ще може ли? Няма да ми го вземете, нали? подскочи жената.

Не, никакви чудеса. Всичко написано в договор. Ще го взимаме за снимки, после си е пак при вас. Ще имате и възнаграждение увери Виктор.

И ще ни платят? Сериозно?! не повярва тя.

О, да, и то стабилно каза Виктор. Ще стигне за лекарства и храна, може и за операция.

Решението го взе бързо. Виктор знаеше ако ще да се пазари режисьорът, ще го обеди. Тук вече беше замесена съдбата на две души.

Пробните снимки минаха перфектно. След първия дубъл режисьорът одобри Миле за ролята на бездомника, който става любимец на богата фамилия.

Миле снима цяла година. Толкова старание сложи в ролята, сякаш разбираше, че съдбата на двама души виси от неговата игра.

Като излезе сериалът по БНТ мигновен фурор. Кучето стана истински артист с помощта на ума си, добрия си нрав и вниманието на Виктор.

С течение на времето Мария Димитрова оздравя след операцията, вече излизаше с Миле във вътрешния двор, подпряна на бастун.

Ти си моят изхранвач моят спасител шепнеше тя на Миле.

Кучето спря да ходи до болницата. Не, не беше забравил. Просто знаеше стопанинът му вече го няма там. Но живее завинаги в сърцето му.

Първото, което Мария и Виктор направиха с хонорара поставиха паметник на гроба на бай Стефан от черен гранит с надпис:

Вечна памет от съпругата и Миле.

После Миле участва още в няколко продукции, ходи по кинофестивали с Виктор, който му стана втори човек. Последните си години кучето прекара на вилата на родителите на Виктор обичано, глезено и налято със смисъл.