Татко, получих една покана със закъснение от половин година. Тя е за нашия брак. Румен и Злата името им е отпечатано.
Нека я видя, каза баща ми, отвори хартиеното писмо и минута дълго прегледа имената и подписите. След като я затвори, провери: А, не успяхме навреме, така се е получило.
Татко, това е покана от Долна Мелница, от село в Родопите! Кой са те? На картата е писано: превоз и настаняване за наш сметка. Обясни, моля!
Татко се замисли, после изрече:
Това е страната на булката, която е изпратила поканата.
Какво?
Това се случи през 1985та, точно по време на новата година. Тогава изненада на природата покри цялата страна с дебел сняг. На улицата не се виждаха огради, само покрити покриви се издигаха. По радиото обявиха ЧС, а кравешки треви се спускаха от хеликоптери, за да не се стигне до глада на добитъка. Военни се опитваха да разчистят пътищата, но усилията им бяха недостатъчни.
Бях тогава ръководител на инфекциозна секция в болница в София. Помня, че се готвихме да поздравим пациентите. Стоях пред огледалото, пришепвах си брада от памучна вата, медсестрите нарязваха салати. Изведнъж, с трепетен рев и скреж на сняг, спря ТМПколица голям, масивен камион.
Познавам го, разбира се, отговорих.
Прозирахме през прозореца и оттам излязоха двама. След няколко минути се появиха пред мойте врати. Млада булгарска семейна двойка, живеела и работела на пастирска станция, на около петдесет километра от районния център. Стояха уморени, сиви от дългия път. Поканих ги да седнат, но те останаха стоящи.
Започна да говори мъжът:
Пламен, каза той, дъщеря ни почина. Само половин година живееше, две седмици имаше диария, преди седем дни спря да диша. Нужна ни е смъртната справка, за да я превезем на свещения роден край и да я погребаме.
Тогава забелязах, че в ръцете му е малка жълта куфарче. Постави го на масата, отвориха и в него лежеше новородено дете, обвито в синьо.
Как успяхте да издържате до последния миг? Защо не ни го донесохте веднага? започнах да се ядосвам.
Искахме, Пламен! Не можехме да се пробием през сняга. Намерихме голяма кола и тръгнахме.
Татко се спря, замълчи. Взе формуляр и започна да попълва данните, докато с фонендоскоп слушаше тишината в кървавото сърце.
Не се надявах нищо, каза той, това е процедура, нужна за много случаи. Но тогава чух шум не бил сърдечен удар, а шум.
Тишина!, извика и прилепи мембрана попоплътно. Две минути по-късно от фонендоскопа отново се чу неясен шуууух.
Как си спомням, продължи татко, свалих всичко от масата, включително и това куфарче, сложих детето в леглото, извиках главната медсестра, тя донесе реанимационен комплект. За миг вкарахме в артерията доза лекарства и започнахме сърдечно масажиране. Има толкова много детайли, че не се обяснява, но детето започна да се зачервява пред очите ни, после изкрещя силно така, че цялото отделение се разтърси.
Гледах в обезумено състояние майка му без съзнание се спусна по стената, бащата блед стана, държеше се за масата. Извиках екипажа, спасителната авиация. Детето отведоха с хеликоптер заедно със родителите. Помните ли, те често ни навещаха след това и носеха винаги дарове.
Дядо Дамян? попитах.
Да, Дамян, точно! отвърна той. Тази Злата е неговата дъщеря. Запомните.
Често се връщам към тази история, когато сравнявам работата си с онова, което правеха в годините, когато татко беше в активна служба. Никога не се доближавам до неговите постижения. А в тази история той винаги се усмихва скромно:
Да Бяха много такива.
