Мъжът й загина преди една година. Днес пристигна забавеното му писмо с една единствена фраза: Не вярвай на майка ми, копай под старата ябълка.
Звукът от известието на лаптопа накара Весела да се сепне.
Точно година. Минута в минута. Година от онази съдбоносна телефонна разговора, която раздели живота й на две.
На екрана светеше един ред: Забавено изпращане. От: Красимир Димитров.
Пръстите й изтръпнаха. Гледаше името на съпруга си, което нямаше право да се появи там. Сякаш някой й подхвърля жесток, безсмислен шега.
С трепереща ръка отвори писмото. Текстът беше почти липсващ. Само една фраза, изгоряла в съзнанието й като нажежено желязо:
Веси, ако четеш това значи всичко е истина. Не вярвай нито на една дума от майка ми. Търси под старата ябълка в градината. Тя знае всичко.
Рязко звънтене на вратата прозвуча като изстрел. На прага стоеше тя. Свекърва й, Елка Георгиева. Лицето й беше замръзнало в скръбна маска, а в ръцете държеше кутия с храна.
Веселичка, мила, гласът й течеше с фалшиво съчувствие. Помислих, че си сама днес. Реших да дойда да те подкрепя.
Влезе в кухнята без дори да чака покана и постави кутията на масата. Весела мълчаливо затвори вратата зад нея, а лаптопът с писмото на съпруга й изгаряше гръб й.
Ето какво си намислих, започна Елка Георгиева, оглеждайки кухнята с делови поглед. Дачата трябва да я продадем.
Весела замръзна. Дачата. Тяхното място с Красимир. Мястото, където растеше онази стара ябълка.
Да я продадем? повтори тя, а гласът й звучеше чужди. Защо?
Ами защо ти е сега? свекървата театрално ръкопляска. На теб сама ти е излишна, само допълнителни грижи. А на мен допълнителни пари към пенсията. Освен това ми е тежко да идвам тук, всичко ми напомня за Красимир.
Говореше логични, правилни думи. Но Весела я гледаше и виждаше не скърбяща майка, а хищница, чакаща момента. В главата й ехтеше фразата от писмото.
Вече имам и купувач, добави Елка Георгиева небрежно. Надежден човек. Дава добра цена, но не можем да бавим. Парите са му на ръка.
Трябва трябва ми време да помисля, издума Весела.
Свекървата рязко промени изражението си. Маската на скръбта падна, разкривайки студената стомана.
Какво има да мислиш? Искаш нашето гнездо с Красимир да зарасте с плевели? Да го разграбят непознати?
Приближи се, погледът й пронизваше Весела.
Вече подготвих всички документи. Утре в десет при нотариуса. Трябва само да дойдеш и да подпишеш. Не карай стара майка да се унижава и да те моли.
Весела отстъпи крачка назад. Това вече не беше молба. Беше ултиматум. И изведнъж осъзна с кристална яснота съпругът й, изпращайки това послание от отвъдното, се е опитал да я предупреди.
Той е знаел. Знаеше нещо за майка си и за тази дача.
Добре, прошепна тя, усещайки как всичко в нея замръзва. Ще дойда.
Елка Георгиева усмихна се победно и отново сложи маската на съчувствието.
Ето, умничка си, щерко. Така трябва. Трябва да продължиш напред.
Когато вратата се затвори зад свекървата, Весела се приближи до масата. Ръката й автоматично се протегна към ключалката, където висеше самотен ключ с брел
