Щом зърна кучето, сгърчено до пейката пред блока в сноп мека прашна светлина, Веселина хукна към него, сякаш краката ѝ се плъзгаха по пода, а не стъпваха на него. В погледа ѝ проблесна нещо странно коженият повод, небрежно захвърлен от Анелия, се подхлъзна в периферията ѝ като черна змия.
Първи лъч проби от облака и освети набъбналото око на Румен, който жално гледаше господарката си. Всичко изглеждаше нереално на фона на липсата на звуци сякаш светът бе застинал, оставяйки само пулса на сблъскващите се съдби.
Беше минало почти две години, откак брат и сестра почти не си говореха. Веселина не успяваше да проумее как една дребна обида можеше така да накълца общия им свят на парчета, които се въртяха и припламваха в безсмислен кръговрат.
Те, Веселина и Валентин Костадинови, родени с точно една година разлика, от деца бяха неразделни бяха като незаменимите фигури в лютеница и независими, и все пак безкрайно необходими един на друг. Винаги поемаха заедно отговорността за белите, независимо дали бяха окаляни дрехи или разбит прозорец от топка.
Родното им село Пъдарево, приличаше на онези сънища, в които къщи и улички растат като цветя, все променящи се, макар и вкоренени дълбоко. Кметът им, Панчо Михалчев, бе човек с рядко прозрачен поглед, възпитан агроном, върнал се с куп мечти и конкретна визия от университета. Усилията му скоро бяха възнаградени, а след десет години цялото село го имаше за главен добър вълшебник.
В този странен микрокосмос се нареждаше и личният им живот Веселина, щом завърши медицинския колеж в Ямбол, пое работата като фелдшер в селската амбулатория. Панчо не можа да остане безразличен към такава красота и сила в едно. Веселина откликна. Скоро всички танцуваха на сватбата им на мегдана, скръцвайки със старите си обувки по калдъръма. Валентин истински се радваше на щастието на сестра си, дори неговият собствен брак с Анелия беше далеч от тихото щастие на Веселина.
Докато Веселина беше неомъжена, Анелия често мърмореше наричаше я мързелива или надменна. С годежа и сватбата тези подмятания започнаха да жегват като мразовита сутрин: появи се завист. Анелия искаше нова къща, по-голяма кола, палто с по-гъста яка и докато исканията ѝ растяха като завити във вълчи сън, Валентин се мъчеше да ги изпълни, поосягайки и към заем, и към последната си илюзия.
Анелия бе нещастна по свой си начин: така и не усети радостта да държи дете в ръце. Чуждите успехи приличаха на зловещи музикални кутии: Веселина гради къща, ражда момче, после момиче, Панчо напредва с почитта а Анелия гледа всичко през изопаченото стъкло на желанието
Семейните събирания завършваха като в стихия викове, ръце, които се размахват, една крещяща врата, която нищо не спира. Когато и да отидеше при сестра си, Валентин посрещаше остри думи от съпругата си още на прага, като буря, която не можеш да усетиш кога е започнала.
Последният скандал се случи на рождения му ден. Веселина му донесе лабрадор от Сливен мечтал беше такова куче. Панчо нов мотор. Празникът бе развален от Анелия след няколко чаши вино; избълва върху Веселина всичко натрупано:
А бе, Веске? Кучето какво е? Намек ли е, че за дете нямаме сили поне куче да си вземем, а?!
Веселина се опита да укроти вихрушката:
Анелия, успокой се ще съжаляваш по-късно
Но думите потъваха като камъче в блато. После спорът се разгоря гостите се разделиха на две като разсънващи се сънища. Панчо прошепна на Веселина да тръгнат, те се сбогуваха и изчезнаха като утринна пара.
Минаха две години. От тогава Валентин започна да избягва сестра си, виждаха се рядко, в размити мигове, докато между него и Анелия избуя тревожно мълчание.
Всеки вечер Валентин излизаше с Румен до реката, в онази част на селото, където сенките сякаш растяха по клоните. Хвърляше пръчка, кучето тичаше, сядаше до него, а Валентин разказваше тихи приказки, които ехтяха само в този паралелен свят.
Веселина научаваше за разходките от съседките, но не правеше нищо Валентин беше като врата, залостена с три резета.
След онзи съдбоносен скандал Анелия хранеше в себе си луда омраза и към Веселина, и към Румен, когото тя смяташе за чужд. Често когато бе сама, изритваше кучето, блъскаше го, държеше го настрана от всичко топло и меко. Съседките шушукаха:
Чу ли, Анелче, пак твоят мъж е по реката с кучето
Вчера пък пак уж случайно се засече с Веска, пак с Панчо и децата. Хихикали, смеели се
Анелия ослепя от ревност. Един ден Валентин я попита:
Абе, Анелия, нагрубяваш ли Румен?
Мислиш ли ме за луда рязко отвърна тя и излезе, хлопвайки срамежливо вратата.
Румен все по-често се спотайваше, трепереше и избягваше погледа ѝ.
Всичко се промени онази сутрин, когато Валентин преди работа произнесе вратоглаво:
Омръзна ми тази вечна завист!
Останала сама, Анелия в кипящо отчаяние извлече Румен пред къщата, завърза го за пейката и го удари с колана. Кучето изви глас; след това тя захвърли колана, натъпка дрехите си и повече не се върна.
Вечерта Валентин се прибра кучето го нямаше на портата. Къщата разхвърляна като призрачен панаир. При пейката откри Румен, ръката му хрущя на юмрук. Без да мисли, взе кучето на ръце и се затича към амбулаторията.
Веселина тъкмо си тръгваше: щом видя брат си с окървавения домашен любимец, отекна в съня ѝ детския вик.
Веске, помогни промълви Валентин с дрезгав глас.
Двамата преместиха кучето в манипулационната. Веселина изми раните, проми окото, подаде му вода.
Кой го направи?
Анелия изрече той със сведена глава.
Тя кимна тихо, заши раната, издълба от погледа мъката и я остави на пауза. После, в коридора, с гъдел в гласа, Валентин прошепна:
Прости ми, Веске
Айде стига усмихна се изморено сестра му. А с Анелия?
Не, Веске. Никога вече.
Веселина вдигна телефона:
Панчо, ела да ме вземеш.
Щом чу уморения ѝ глас, Панчо вече бе сложил якето.
След половин час бе там. Когато завари брат и сестра сгушени, а до тях Румен тихо квичеше, нищо не попита само каза:
Хайде, герои мои.
Прибраха Валентин, дадоха му съвети как да се грижи за кучето.
Когато Веселина разказа на майка им за случилото се, жената само въздъхна:
Трябваше отдавна да се разделят
И тръгна към сина си, за да помогне да вкара ред в къщата, където сега сенките се смесваха с мириса на бурена.
На прага седеше Валентин, галеше Румен. Майка им пристигна, докосна главите им, тихо попита:
Живи сте, деца?
Живи сме отвърна Валентин.
От къщата се разнасяше аромат на варено месо и копър. Румен подуши въздуха, размаха опашка. Валентин се усмихна, изправи се.
Животът пак потръгна сънят не свършваше, само се завърташе на нов кръг.
Щом зърна кучето, проснувало се до пейката, хукна към него. Погледът му megakadt и на каишката, която Наталия нехайно остави там. Марс жално nézett gazdájára feldagadt szemével… История за семейни рани, раздели и помирение в едно българско село, където Jelena и Vadim, някога неразделни брат и сестра, се оказват разделени от дребнава кавга, ревност и болка — а съдбата на едно куче се преплита с тяхната собствена.
